Текст на анонимен автор от 1999 г. Източник

Публикувано след протестите по повод Световния ден на действието на 18 юни („Карнавал срещу капитала“). Тази версия е взета от https://web.archive.org/web/20011126093327/http://www.infoshop.org:80/octo/j18_rts1.html.

Един от проблемите, които се проявиха по време на акцията на 18 юни, беше възприемането на активистки манталитет. Този проблем стана особено очевиден именно при събитието на 18 юни, тъй като както хората, участвали в организацията му, така и тези, които се включиха в деня на акцията, се опитаха да преодолеят тези ограничения. Настоящият текст не представлява критика към никого от участниците – а по-скоро опит да предизвика размисъл върху предизвикателствата, пред които сме изправени, ако наистина сме сериозни в намерението си да премахнем капиталистическия режим на производство.

Експертите

Под „активистки менталитет“ имам предвид, че хората се възприемат преди всичко като активисти и като част от по-широка общност от активисти. Активистът се идентифицира с това, което прави, и го възприема като своя роля в живота – подобно на работа или кариера. По същия начин някои хора се идентифицират с професията си на лекар или учител и вместо това да е просто нещо, с което се занимават, то се превръща в съществена част от представата им за себе си.

Активистът е специалист или експерт в областта на социалните промени. Да се възприемаш като активист означава да се смяташ за някак си привилегирован или по-напреднал от останалите в разбирането си за необходимостта от социални промени, в знанието как да ги постигнеш, както и в това, че водиш или си в челните редици на практическата борба за осъществяването на тези промени.

Активизмът, подобно на всички експертни позиции, се основава на разделението на труда – той представлява специализирана, самостоятелна задача. Разделението на труда е в основата на класовото общество, като основното разделение е това между умствения и физическия труд. Разделението на труда съществува например в медицината или образованието – вместо лекуването и отглеждането на деца да бъдат широко разпространени знания и задачи, в които всеки участва, тези знания се превръщат в специализирана собственост на лекарите и учителите – експерти, на които трябва да разчитаме да вършат тези неща вместо нас. Експертите ревниво пазят и мистифицират уменията, които притежават. Това поддържа разделението между хората, лишава ги от власт и укрепва йерархичното класово общество.

Разделението на труда предполага, че един човек поема ролята от името на много други, които се отказват от тази отговорност. Разделението на задачите означава, че други хора ще отглеждат храната ви, ще шият дрехите ви и ще ви снабдяват с електричество, докато вие се занимавате с постигането на социална промяна. Активистът, като експерт по социалната промяна, приема, че другите хора не правят нищо, за да променят живота си, и затова чувства дълг или отговорност да го направи от тяхно име. Активистите смятат, че компенсират липсата на активност от страна на другите. Да се определяме като активисти означава да определяме нашите действия като тези, които ще доведат до социална промяна, като по този начин пренебрегваме дейността на хиляди и хиляди други неактивисти. Активизмът се основава на това погрешно схващане, че само активистите осъществяват социална промяна – докато, разбира се, класовата борба се води постоянно.

Форма и съдържание

Напрежението между формата на „активизъм“, в която се проявява нашата политическа дейност, и нейното все по-радикално съдържание само се засилва през последните няколко години. Много от хората, участващи в събитията от 18 юни, са „активисти“, които водят „кампании“ по „конкретни проблеми“. Политическият напредък, постигнат в активистката сцена през последните няколко години, доведе до ситуация, в която много хора преминаха от кампании по единични въпроси срещу конкретни компании или проекти към една доста неясна, но въпреки това обещаваща антикапиталистическа перспектива. Но въпреки че съдържанието на кампаниите се е променило, формата на активизма не се е променила. Така че вместо да се изправим срещу Monsanto (контекст: https://en.wikipedia.org/wiki/March_Against_Monsanto – бел.прев.), да отидем до централата им и да я окупираме, сега виждаме отвъд единствения аспект на капитала, представляван от Monsanto, и развиваме „кампания“ срещу капитализма. И къде е по-добре да отидем и да окупираме от това, което се възприема като централата на капитализма – бизнес квартала на Лондон?

Нашите методи на действие остават същите, както ако се борехме срещу конкретна корпорация или проект, въпреки че капитализмът изобщо не е същото нещо и начините, по които може да се събори дадена компания, изобщо не са същите като начините, по които може да се събори капитализмът. Например енергичната кампания на активистите за правата на животните успя да съсипе както развъдника за кучета Consort, така и развъдника за котки Hillgrove Farm. Бизнесите бяха съсипани и фалираха. По същия начин кампанията, водена срещу вивисекционистите от Huntingdon Life Sciences, успя да свали цената на акциите им с 33%, но компанията едва успя да оцелее, като проведе отчаяна PR кампания сред другите бизнеси, за да вдигне цените.¹ Активизмът може много успешно да събори един бизнес, но за да събориш капитализма, ще е необходимо много повече, отколкото просто да разшириш този вид дейност към всеки бизнес във всеки сектор. По същия начин, когато активистите за правата на животните се насочват към месарските магазини, крайният резултат вероятно е само да се помогне на супермаркетите да затворят всички малки месарски магазини, като по този начин се подпомогне процесът на конкуренция и „естествения подбор“ на пазара. По този начин активистите често успяват да унищожат един малък бизнес, докато укрепват капитала като цяло.

Подобно нещо важи и за активизма срещу строителството на пътища. Мащабните протести срещу пътищата създадоха възможности за един изцяло нов сектор на капитализма – охрана, наблюдение, тунелни работници, катерачи, експерти и консултанти. Сега ние сме просто още един „пазарен риск“ сред многото други, които трябва да се вземат предвид при кандидатстване за договор за строителство на пътища. Всъщност може би сме подпомогнали господството на пазарните сили, като сме изтласкали компаниите, които са най-слаби и най-малко способни да се справят. Консултантката Аманда Уебстър, която критикува протестите, казва: „Появата на протестното движение всъщност ще предостави пазарни предимства на онези изпълнители, които могат да се справят ефективно с него.”² Отново активизмът може да събори бизнес или да спре строежа на път, но капитализмът продължава весело напред, ако не и по-силен от преди.

Тези неща със сигурност са знак – ако изобщо е нужен такъв – че борбата с капитализма ще изисква не само количествена промяна (повече действия, повече активисти), но и качествена (трябва да открием някаква по-ефективна форма на действие). Изглежда, че нямаме почти никаква представа какво всъщност би било необходимо, за да свалим капитализма. Сякаш всичко, от което се нуждаем, е някаква критична маса от активисти, които да окупират офисите, за да бъде постигната целта, и тогава ще имаме революция…

Формата на активизма е запазена, макар че съдържанието на тази дейност вече е надхвърлило формата, която я обхваща. Все още мислим в категориите на „активисти“, които провеждат „кампания“ по „даден въпрос“, и тъй като сме активисти за „директни действия“, отиваме и „предприемаме действие“ срещу целта си. Методът на водене на кампании срещу конкретни събития или отделни компании е пренесен в това ново начинание – борбата срещу капитализма. Опитваме се да се изправим срещу капитализма и концептуализираме това, което правим, в напълно неподходящи термини, като използваме метод на действие, подходящ за либералния реформизъм. Така се получава странният спектакъл на „провеждане на акция“ срещу капитализма – напълно неадекватна практика.

Ролите

Ролята на „активиста“ е роля, която приемаме точно както тази на полицая, родителя или свещеника – една странна психологическа форма, чрез която определяме себе си и отношенията си с другите. „Активистът“ е специалист или експерт по социалната промяна – но колкото по-силно се придържаме към тази роля и представата за това, което сме, толкова повече всъщност пречим на промяната, към която се стремим. Истинската революция ще включва излизане от всички предразсъдъчни роли и унищожаване на всякаква специализация – възвръщане на контрола върху нашите животи. Поемането на контрол над собствените ни съдби, което е актът на революцията, ще включва създаването на нови азове и нови форми на взаимодействие и общност. „Експертите“ в каквото и да е могат само да попречат на това.

Ситуационисткият интернационал разработи строга критика на ролите и по-специално на ролята на „активиста“. Критиката им беше насочена предимно срещу левите и социалдемократичните идеологии, тъй като именно с тях се сблъскваха най-често. Въпреки че тези форми на отчуждение все още съществуват и са очевидни, в нашата конкретна среда по-често се срещаме с либерални активисти, отколкото с леви. Въпреки това те споделят много общи черти (което, разбира се, не е изненадващо).

Ситуационистът Раул Ванейгем определя ролите по следния начин: „Стереотипите са доминиращите образи на дадена епоха… Стереотипът е моделът на ролята; ролята е моделна форма на поведение. Повтарянето на дадено поведение създава роля.“ Да играеш роля означава да поддържаш външен облик, пренебрегвайки всичко автентично: „ние се поддаваме на изкушението на заимствани нагласи.“ Като изпълнители на роли ние живеем в неавтентичност – свеждаме живота си до поредица от клишета – „разделяме деня си на поредица от положения, избрани повече или по-малко несъзнателно от гамата на доминиращите стереотипи.“³ Този процес е в действие от ранните дни на движението срещу строителството на пътища. В Твайфорд Даун след „Жълтата сряда“ през декември 1992 г. отразяването в пресата и медиите се фокусира върху Племето Донгас (така се нарича една от групите, участваща в тези протести – бел.прев.) и контракултурния аспект на протестите. Първоначално това по никакъв начин не беше преобладаващият елемент – например, при изгонването имаше голяма група туристи.⁴ Но хората, привлечени в Твайфорд от медийното отразяване, си мислеха, че всеки един човек там е представител на контракултурата. То имаше ефекта да отблъсне „обикновените“ хора и да привлече повече контракултурни типове – което намали разнообразието на протестите. Неотдавна подобно нещо се случи с хората, привлечени към местата на протестите от репортажите за Swampy (псевдоним на Даниел Хупър, британски екологичен активист – бел.прев.), които бяха видели по телевизията, и които започнаха да възпроизвеждат в собствения си живот нагласите, представяни от медиите като характерни за ролята на „еко-воин“.⁵

„Точно както пасивността на потребителя е активна пасивност, така и пасивността на зрителя се състои в способността му да усвоява роли и да ги изпълнява според официалните норми. Повтарянето на образи и стереотипи предлага набор от модели, от които всеки трябва да си избере роля.“⁶ Ролята на активиста е само една от тези роли и именно в това, въпреки цялата революционна реторика, която я съпътства, се крие нейният краен консерватизъм.

Тази уж революционна дейност на активиста е скучна и безплодна рутина – постоянно повтаряне на няколко действия, лишени от потенциал за промяна. Активистите вероятно биха се съпротивили на промяната, ако тя настъпи, защото тя би нарушила лесните гаранции на ролята им и уютната малка ниша, която са си извоювали. Подобно на профсъюзните шефове, активистите са вечни представители и посредници. По същия начин, по който профсъюзните лидери биха се противопоставили на успеха на работниците в борбата им, защото това би ги оставило без работа, ролята на активиста е заплашена от промяната. Всъщност революцията, или дори каквито и да било реални стъпки в тази посока, биха разстроили дълбоко активистите, като ги лишат от ролята им. Ако всички станат революционери, тогава вече не си толкова специален, нали?

Защо тогава се държим като активисти? Просто защото това е лесният избор на страхливците? Лесно е да се поддадем на ролята на активиста, защото тя се вписва в това общество и не го поставя под въпрос – активизмът е приета форма на несъгласие. Дори ако като активисти правим неща, които не са приети и са незаконни, самата форма на активизма – начинът, по който е като професия – означава, че тя се вписва в нашите психология и възпитание. Тя има определена привлекателност именно защото не е революционна.

Не се нуждаем от още мъченици

Ключът към разбирането както на ролята на бореца, така и на активиста е саможертвата – жертването на себе си в името на „каузата“, която се възприема като нещо отделено от личността. Това, разбира се, няма нищо общо с истинската революционна дейност, която се състои в освобождаването на себе си. Революционното мъченичество върви ръка за ръка с идентифицирането на някаква кауза, отделена от собствения живот – действие срещу капитализма, което възприема капитализма като „някъде там“ в бизнес района, е фундаментално погрешно – истинската сила на капитала е точно тук, в нашето ежедневие – ние пресъздаваме неговата сила всеки ден, защото капиталът не е нещо, а социално отношение между хора (и следователно класи), опосредствано от различни неща.

Разбира се, не твърдя, че всеки, участвал в събитията от 18 юни, е поел тази роля и свързаната с нея саможертва в еднаква степен. Както казах по-горе, проблемът с активизма стана особено очевиден на 18 юни именно защото това беше опит да излезем от тези роли и от обичайния ни начин на действие. Много от това, което е описано тук, е „най-лошият възможен сценарий“ за това, до какво може да доведе поемането на ролята на активист. Степента, в която можем да признаем това в рамките на собственото ни движение, ще ни даде представа колко работа ни предстои да свършим.

Активистът прави политиката скучна и безплодна и отблъсква хората от нея, но поемането на тази роля съсипва и самия активист. Ролята на активиста създава разграничение между целите и средствата: саможертвата означава разделяне на революцията като любов и радост в бъдещето от една страна, и дълг и рутина в настоящето – от друга. Светогледът на активизма е доминиран от чувство за вина и дълг, защото активистът не се бори за себе си, а за отделна кауза: „Всички каузи са еднакво нечовешки.“⁷

Като активист трябва да се откажеш от собствените си желания, защото политическата ти дейност е определена така, че тези неща не се считат за „политика“. Поставяш „политиката“ в отделна кутия, различна от останалата част от живота ти – това е като работата… занимаваш се с „политика“ от 9 до 5, а след това се прибираш вкъщи и правиш нещо друго. Тъй като се намира в тази отделна кутия, „политиката“ съществува, без да бъде възпрепятствана от каквито и да било практически съображения за ефективност в реалния свят. Активистът се чувства длъжен да продължава да се труди в същата стара рутина без да мисли, неспособен да спре или да обмисли нещата, като основното е, че активистът е зает и успокоява вината си, като си удря главата в тухлена стена, ако е необходимо.

Част от това да си революционер може би е да знаеш кога да спреш и да изчакаш. Може би е важно да знаеш как и кога да действаш, за да постигнеш максимална ефективност, а също и как и кога НЕ трябва да действаш. Активистите имат тази нагласа „Трябва да направим нещо ВЕДНАГА!“, която изглежда подхранена от чувство за вина. Това е напълно нетактично.

Саможертвата на активиста се отразява във властта, която той упражнява над другите в качеството си на експерт – подобно на религията, тук съществува своеобразна йерархия на страданието и праведността. Активистът придобива власт над останалите благодарение на по-голямата степен на своето страдание (т.нар. „неиерархични“ активистки групи всъщност представляват „диктатура на най-отдадените“). Активистът използва морален натиск и чувство за вина, за да упражнява власт над другите, които са по-малко опитни в теогонията на страданието. Подчиняването на себе си върви ръка за ръка с подчиняването на другите – всички са поробени от „каузата“. Активистите, които се саможертват, потискат собствения си живот и собствената си воля за живот – това поражда горчивина и антипатия към живота, която след това се обръща навън, за да унищожи всичко останало. Те са „големи презрители на живота… привърженици на абсолютната саможертва… техните животи са изкривени от чудовищния им аскетизъм.“⁸ Можем да видим това в нашето собствено движение – в антагонизма между желанието да седим и да се забавляваме и работната етика на изграждане/укрепване/барикадиране, съпроводена с чувство за вина, както и в понякога прекомерната страст, с която се осъждат „обедите навън“. Саможертвеният мъченик се обижда и възмущава, когато вижда други, които не се жертват. Както когато „честният работник“ атакува мързеливия или безделника с такава ожесточеност, ние знаем, че всъщност това е, защото той мрази работата си и мъченичеството, в което е превърнал живота си, и затова мрази да вижда някой да избягва тази съдба, мрази да вижда някой да се забавлява, докато той страда – тя трябва да завлече всички надолу в калта заедно с него – равенство в саможертвата.

В старата религиозна космология успешният мъченик отива в рая. В съвременния мироглед успешните мъченици могат да се надяват да останат в историята. Най-голямата саможертва, най-големият успех в създаването на образ (или още по-добре – в измислянето на изцяло нов образ, който хората да следват – например „еко-воинът“) печели награда в историята – буржоазния рай.

Старата левица е съвсем откровена в призива си за героична саможертва: „Жертвайте се с радост, братя и сестри! За каузата, за установения ред, за партията, за единството, за хляба и маслото!“⁹ Но днес това е много по-прикрито: Ванейгем обвинява „младите леви радикали“, че „влизат в служба на една кауза – „най-добрата“ от всички каузи. Времето, с което разполагат за творческа дейност, те пропиляват в раздаване на листовки, лепене на плакати, демонстрации или освиркване на местни политици. Те се превръщат в активисти, фетишизиращи действието, защото други мислят вместо тях.“¹⁰

Това ни звучи познато – особено частта за фетишизирането на действието – в левите групи активистите са оставени на свобода да се занимават с безкрайна рутинна работа, защото лидерът на групата или гуруто владее „теорията“ до съвършенство, която просто се приема и поглъща – „партийната линия“. При активистите за директнo действиe нещата стоят малко по-различно – действието се фетишизира, но по-скоро поради отвращение към всякаква теория.

Въпреки че той присъстваше, този елемент от ролята на активиста, който се основава на саможертва и дълг, не беше толкова значим на 18 юни. По-голям проблем за нас беше чувството за отделеност от „обикновените хора“, което активизмът предполага. Хората се идентифицират с някаква странна субкултура или клика като „ние“, в противовес на „тях“ – всички останали по света.

Изолация

Ролята на активиста представлява самоналожена изолация от всички хора, с които би трябвало да се свързваме. Поемането на ролята на активист те отделя от останалата част от човечеството като някой специален и различен. Хората са склонни да мислят за своето първо лице множествено число (до кого се отнасяте, когато казвате „ние“?) като за някаква общност от активисти, а не като за класа. Например, от известно време насам в активистката среда е популярно да се спори за „край на единичните каузи“ и за важността на „създаването на връзки“. Въпреки това, представата на много хора за това какво включва това е да „създават връзки“ с други активисти и други групи, водещи кампании. 18 юни демонстрира това доста добре, като цялата идея беше да съберем всички представители на всички различни каузи или въпроси на едно място в един момент, доброволно изолирайки се в гетото на добрите каузи.

По същия начин различните форуми за изграждане на мрежи, които наскоро се появиха из цялата страна – Rebel Alliance в Брайтън, NASA в Нотингам, Riotous Assembly“в Манчестър, London Underground и др. – имат сходна цел: да накарат всички активистки групи в региона да започнат да общуват помежду си. Не критикувам това – то е съществено предварително условие за всякакви по-нататъшни действия, но трябва да се признае, че това е изключително ограничена форма на „създаване на връзки“. Интересно е също така, че общото между групите, които присъстват на тези срещи, е, че те са активистки групи – това, с което всъщност се занимават, изглежда е второстепенно.

Не е достатъчно просто да се опитваме да обединим всички активисти по света, нито пък е достатъчно да се стремим да превърнем повече хора в активисти. Противно на това, което някои хора може би си мислят, няма да се приближим с нищо към революцията, ако много, много хора станат активисти. Някои хора изглежда имат странната представа, че е необходимо всички да бъдат по някакъв начин убедени да станат активисти като нас и тогава ще имаме революция. Ванейгем казва: „Революцията се прави всеки ден въпреки и в противовес на специалистите по революция.“¹¹

Активистът е специалист по социална промяна или революция. Специалистът привлича други хора в своята тясна област на специализация, за да увеличи собствената си власт и по този начин да разсее осъзнаването на собствената си безсилна позиция. „Специалистът… се записва, за да запише други.“¹² Подобно на пирамидална схема за продажби, йерархията се самовъзпроизвежда – вие сте вербувани и за да не се окажете на дъното на пирамидата, трябва да вербувате още хора под себе си, които след това правят точно същото. Възпроизводството на отчужденото общество на ролите се осъществява чрез специалистите.

Жак Камат в есето си „За организацията“ (1969)¹³ прави проницателното наблюдение, че политическите групировки често се превръщат в „банди“, които се определят чрез изключване – лоялността на членовете на групата се насочва преди всичко към самата група, а не към каузата. Критиката му важи особено за безбройните леви секти и малки групировки, към които е насочена, но в по-малка степен се отнася и за активистката менталност.

Политическата група или партия се поставя на мястото на пролетариата, а собственото ѝ оцеляване и възпроизводство стават най-важното – революционната дейност се превръща в синоним на „изграждане на партията“ и набиране на членове. Групата смята, че притежава уникално разбиране за истината, а всеки извън нея се третира като идиот, който се нуждае от просвещение от страна на тази авангардна сила. Вместо равноправен дебат между другари, получаваме разделяне на теория и пропаганда, при което групата има своя собствена теория, която се пази почти в тайна, вярвайки, че по-малко умните хора трябва да бъдат привлечени в организацията с някаква популистка стратегия, преди политиката да им бъде наложена изненадващо. Този нечестен метод на работа с хората извън групата е подобен на религиозен култ – те никога няма да ви кажат откровено за какво става въпрос.

Тук можем да забележим някои прилики с активизма, и по-конкретно в това, че активистката среда се държи като лява секта. Активизмът като цяло притежава някои от характеристиките на „банда“. Активистките „банди“ често се превръщат в междукласови съюзи, включващи всякакви либерални реформисти, тъй като и те са „активисти“. Хората се възприемат преди всичко като активисти и тяхната основна лоялност се насочва към общността на активистите, а не към самата борба. „Бандата“ е илюзорна общност, която ни отвлича от създаването на по-широка общност на съпротива. Същността на критиката на Камат е атака срещу създаването на разделение между вътрешното и външното, между групата и класата. Започваме да се възприемаме като активисти и следователно като отделени от масата на работническата класа и с различни от нея интереси.

Нашата дейност трябва да бъде непосредствен израз на реална борба, а не утвърждаване на обособеността и отличителността на дадена група. В марксистките групи притежаването на „теория“ е най-важното нещо, определящо властта – в активистката среда нещата стоят по-различно, но не чак толкова – притежаването на съответния „социален капитал“ – знания, опит, контакти, оборудване и т.н. – е основният фактор, определящ властта.

Активизмът възпроизвежда структурата на това общество в своята дейност: „Когато бунтовникът започне да вярва, че се бори за по-висше благо, авторитарният принцип получава подкрепа.“¹⁴ Това не е тривиален въпрос, а е в основата на капиталистическите социални отношения. Капиталът е социално отношение между хората, посредничено от вещи – основният принцип на отчуждението е, че живеем живота си в служба на някаква вещ, която сами сме създали. Ако възпроизвеждаме тази структура в името на политика, която се обявява за антикапиталистическа, сме загубили, още преди да сме започнали. Не можеш да се бориш срещу отчуждението с отчуждени средства.

Едно скромно предложение

Това е скромно предложение да разработим начини на действие, които да съответстват на нашите радикални идеи. Тази задача няма да бъде лесна и авторът на този кратък текст не разполага с по-ясна представа за това как трябва да подходим към нея, отколкото всеки друг. Не твърдя, че 18 юни е трябвало да бъде изоставен или критикуван – всъщност това беше смел опит да преодолеем ограниченията си и да създадем нещо по-добро от това, което имаме в момента. Въпреки това, в опитите си да се прекъснат старите и шаблонизирани начини на действие, той ясно показа връзките, които все още ни свързват с миналото. Критиките към активизма, които изразих по-горе, не важат изцяло за 18 юни. Въпреки това съществува определен модел на активизъм, който в най-лошия си вариант включва всичко, което описах по-горе, и 18 юни до известна степен се вписваше в този модел. До каква точно степен – преценете сами.

Активизмът е форма, която донякъде ни се налага от слабостта. Подобно на съвместната акция на Reclaim the Streets и пристанищните работници от Ливърпул, ние живеем във времена, в които радикалната политика често е резултат от взаимна слабост и изолация. Ако това е така, може би дори не е в нашите сили да излезем от ролята на активисти. Възможно е в периоди на затишие в борбата онези, които продължават да работят за социална революция, да бъдат маргинализирани и да започнат да се възприемат (и да бъдат възприемани) като специална, отделена група от хора. Възможно е това да може да бъде коригирано само чрез общо засилване на борбата, когато вече няма да сме странни и ексцентрични, а просто ще изразяваме това, което всички мислят. Въпреки това, за да работим за ескалиране на борбата, ще бъде необходимо да се откъснем от ролята на активисти доколкото е възможно – да се опитваме постоянно да разширяваме границите на нашите ограничения и задръжки.

Squaring up to the Square Mile: A Rough Guide to the City of London, (J18 Publications (Великобритания), 1999) стр. 8 ↩︎
Вж. Direct Action: Six Years Down the Road в Do or Die бр. 7, стр. 3 ↩︎
Raoul Vaneigem – The Revolution of Everyday Life (Left Bank Books/Rebel Press, 1994) – първоначално публикувана 1967 г., стр. 131-133 ↩︎
вж. The Day they Drove Twyford Down в Do or Die бр. 1, стр. 11 ↩︎
вж. Personality Politics: The Spectacularisation of Fairmile в Do or Die бр. 7, стр. 35 ↩︎
Direct Action: Six Years Down the Road в Do or Die бр. 7, стр 128 ↩︎
Пак там, стр 107 ↩︎
Пак там, стр 109 ↩︎
Пак там, стр 108 ↩︎
Пак там, стр 109 ↩︎
Пак там, стр 111 ↩︎
Пак там, стр 143 ↩︎
Jacques Camatte, On Organization (1969) в This World We Must Leave and Other Essays (Autonomedia, 1995) ↩︎
Direct Action: Six Years Down the Road в Do or Die бр. 7, стр 110 ↩︎