По случай годишнината от взривяването на паметника на Сталин през 1953 година публикуваме „веруюто“ на групата, която го е взривила. Пълната история за взривяването на паметника и съпротивата на групата срещу режима можете да намерите в том I от спомените на Георги Константинов.

На всемирний пожар ний сме пламък…
Наш марш

Ние не въстанахме срещу комунизма! Дори да искахме, това би било невъзможно: Не можем да водим борба с нещо, което не съществува. (Комунизмът е общество на свободни и равни мъже и жени, които са се съюзили и въоръжили, за да разоръжат и „съкратят“ държавния апарат. И заедно с него да премахнат йерархията, собствеността и отношенията на командване, подчинение и експлоатация.) Комунизъм няма и не може да има, докато се следват Маркс-Ленин-Сталин. От „призрака“ на Маркс можа да се роди само вампирът на Сталин!

Ние се борим срещу болшевишката измама:

Че държавата може да бъде пролетарска или народна;
Че у нас се „строи“ социализъм;
Че държавната собственост е социалистическа;
Че трудът на наемните работници може да бъде освободен и отношенията им с партийната и държавна олигархия – комунистически.

(Ние се борим с обществото, построено според маркс-ленин-сталинския план, като с разновидност на капитализма, отличаваща се „само“ по тоталния монопол върху властта, собствеността и духа.) Чрез установяването на еднопартийна диктатура и одържавяване на икономиката (прокламирани още в „Комунистическия манифест“) болшевиките стигнаха до държавния капитализъм. Тоест, до експлоатацията на работниците и селяните от партийната, административната и военно-полицейска бюрокрация. Тази нова експлоататорска класа се роди от диктатурата. Ако държавният капитализъм е резултат от нейната вътрешна политика, продължението ѝ на международната арена е старият руски империализъм и колониалното владичество на Москва. Реализирани с помощта на червената армия и Петата колона на компартиите, те са само разкрасени с ком-етикети. Коминформът е погребалното бюро на комунистическите идеали. Еманация на създаденото от Ленин, Сталин и техните съучастници общество е концлагерът с неговите началства, надзиратели и лагеристи. Държавният капитализъм е предшественик на нацизма и същевременно – негов „най-висш стадий“. Той събира като във фокус най-отвратителните черти на всички минали „строеве“ – от робовладелския в Египет и Рим до съвременните колониални империи. Диктатурата на държавния капитал, олицетворявана от апаратчиците и характеризиращите я полицейски и експлоататорски отношения, трябва да бъде премахната! Целта на нашата борба е унищожение не на хората, дори когато те не заслужават това прозвище, а на създадената от тях система. Но Сталин и съучастниците му разбират отлично, че ако въстанието на масите изтръгне нагайката от бронирания им юмрук, те няма да избегнат нейната участ… Сталиновата „теория за все по-изострящата се класова борба до окончателната победа на социализма“ е отражение на страха на обитателите на Кремъл. В стремежа си да изпреварят социалните експлозии и революци, сталиноидите организират своя кървав държавен терор. С помощта на убийства, съдебни процеси, милиционерски и административни репресалии срещу всички реални и потенциални врагове, организации, групи и дори мислещи индивиди, които могат да се превърнат в ембрион на антидържавни конспирации и въстания, те искат да спрат социалната еволюция на човешкия род и увековечат господството си. Такъв е бил вечният стремеж на всички господари – от фараоните и патрициите до буржоата и партийците. Той е обречен исторически. Иначе не би имало история!

От революционната реорганизация на днешното общество са заинтересовани:

На първо място – пролетариатът. Той се увеличава непрекъснато и има тенденция да вмести в себе си всички стари класи и слоеве на буржоазното общество. Броят на наемните работници расте за сметка на пролетаризирането на целия народ.
Селяните, които в миналото водиха селски войни срещу феодалите, са подложени на тотална експроприация и трансформация в пролетарии;
– Лумпен-пролетариатът също расте, вследствие социал-икономически промени в държавно-капиталистическото общество, и придружаващите ги безработица в селото и града. Днес лумпен-пролетариите са на път да надхвърлят критичния праг, под който те служеха само като човешки пълнеж за различните имперски и дактаторски проекти…
Във всички тези класи и слоеве кипи недоволство поради утвърждаване и задълбочаване на антагонизма им с техните „нови“ господари. То може да стане революционно. Колкото по-напреднал е процесът, толкова по-голям ще бъде натискът и „заразата“ в долните етажи на господстващата партия. Това е ставало с нисшето духовенство и дребната аристокрация в разгара на Великата френска революция. (Ти, другарю Пенков, си още едно потвърждение на тази теза!) Вследствие „изострящата се класова борба“ Социалната революция може да започне в коя да е страна от колониалните периферии или в метрополията на Сталиновата империя. Тя обаче може да завърши, само след като обхване петте континента. Нейният „Начален тласък“ може да бъде предизвикан от:
Всестранната криза на държавния капитализъм;
От конфликтите между колониите и метрополията (днес с Югославия, утре в другите „народни демокрации“ и Китай);
Вследствие имперските противоречия (с другите „велики сили“). Те са бременни с Третата световна война.
С нея или без нея, с гореща или „студена“ война между „двата лагера“, ние считаме, че едно общество на свободни хора може да бъде резултат само на революционната класова борба. На Изток тя ще се води от пролетаризираните народи срещу диктатурата на държавния капитал. След нейното унищожение работниците ще престанат да бъдат пролетарии, доколкото са се освободили от наемното робство и отменили продажбата на работната си сила на пазара на впрегатния добитък и на… труда. Тези са необходимите сили и условия за една широкомащабна социална експлозия и война на класите. Достатъчното условие за кристализирането на Социалната революция от кризата е създаването на възпроизвеждаща се и функционираща (в условията на диктатура) нелегална анархо-комунистическа организация. Западните властници и капиталисти виждат в такава революция смъртна опасност за собственото си господство и охолство. Затова, ако революционните тенденции вземат връх и масите се противопоставят с оръжие на издевателствата на сталинистката диктатура, ролята на „свободния свят“ няма да се различава от политиката на „ненамеса“ на великите сили (включая т.нар. СССР) в Испанската революция от 1936-1939 г. и нейното потушаване…

Социалната, икономическа и политическа криза в България като част от „лагера на социализма“ се задълбочава от:

Окупацията на страната през 1944 г. и превръщането `и във военно и политическо острие на империалистическата политика на Кремъл на Балканите;
От прякото и косвено свръх-ограбване на населението от новата експлоататорска класа. (Един последен пример е „премахването на купоните“ и съпътстващото го „намаление на цените“: Последното се извърши спрямо т.нар. свободни (всъщност черно-борсаджийски) цени, поради което с едно драсване на перото всички, които не се ползват от привилегиите на специалното (закрито) снабдяване, обедняха неколкократно. Напр. олиото с купони се продаваше по 160 лева литъра, а на „свободния пазар“ струваше 740 лева. При „намаление“ с 10 % = 74 лв., реалното му поскъпване е 400 % !!!) Обедняването на народа е в пряка зависимост от „замогването“ и тлъстеенето на партийната върхушка!
Атаката срещу селяните, които са 80 % от населението, тяхното ограбване, пауперизиране и закрепостяване се извършва с методи, които превъзхождат във всяко отношение описаните от Томас Мор английски ужаси от ХVІ век. Вследствие политиката на наряди и пролетаризирането им посредством Те-Ке-Зе-Се-тата, периодът 1947-1953 г. е изпълнен с актове на съпротива: укриване на реколтата, унищожение на добитъка, саботажи, масови бягства, конспирации и открити бунтове срещу властта. (В Кулско и Видинско.) В перспектива тези разпокъсани и некоординирани акции могат и трябва да се слеят в общо въстание или селска война срещу диктатурата.
Този процес има своите „национални особености“. Въпреки неколкократното числено увеличение на българската работническа класа, засега тя е пасивна. Обясненията трябва да се търсят в липсата на революционни традиции (в гъделичкащото самочувствие и идеологическо мошеничество, че тя е „класа хегемон“) и в смазването и обезкръвяването на почти всички ядра и организации, които можеха да помогнат за мобилизиране и координиране на съпротивата и настъплението `и срещу държавния капитал и неговата диктатура. Следователно и у нас главният въпрос си остава създаването на организация за подпомагане на борбите на „низшите“ класи и победата им в революционната война срещу властниците-експлоататори. От неговото решаване зависи българският народ ще има ли бъдеще? Затова сме му посветили силите и живота си. Ние сме убедени, че истинските революции на масите се развиват по свои закони, които в последна сметка ще ги доведат до намиране на социал-революционен изход от установеното против волята им социално и международно статукво на Балканите, в „лагера на мира и демокрацията“ и в капиталистическия свят. Тази е тенденцията, върху която акцентираме в нашата работа за създаване на мрежа от революционни групи.

В борбата за събаряне на днешния режим ние се стремим да привлечем всички негови врагове в името на непосредствените акции срещу сталинистката диктатура. Но нашата крайна цел е реализацията на анархо-комунистическата програма. Именно тя е определящият мотив в революционната ни дейност. Мнозина ще ни кажат: Няма примери на социал-революционен изход от „строящия се социализъм“. Нещо повече, в Източна Европа и Китай след Втората световна воина той е в експанзия. Единственото изключение е Титова Югославия, но и там развитието, въпреки нюансите, не е отишло отвъд държавния капитализъм и военно-полицейската бюрократична диктатура на компартията. Тези, които твърдят това, не помнят (или искат да забравим!) примера на Махновското движение и на въстаналите работници и матроси в Кронщад през март 1921 г. Тези опити на част от украинските и руски „нисши класи“ да осъществят Третата фаза на Руската революция, отиваща отвъд ленинизма, в посока на бездържавното и безкласово общество, бяха смазани с кръв, картечна и оръдейна стрелба от болшевишката армия и Че-Ка. Но това не може да заличи техния смисъл и величие. И днес наша стратегическа цел си остава реализирането на тази Трета фаза на Социалната революция, т.е. довеждане на борбите на пролетариата, който е единственият антипод на създадената чрез октомврийския преврат „нова“ господстваща класа, до логичния им завършек. Интегралното освобождение на тружениците може да се осъществи, само когато тяхната класова борба завърши с експроприация на държавната собственост от производствените съюзи и включване на всички паразити и насилници в производството срещу еднакво възнаграждение с това на трудовите хора. Вместо от държавата, вътрешният ред и отбраната на страната трябва да се поемат от въоръжения народ (от 15- до 60-годишна възраст). Революционната борба на масите може да приключи само с унищожението на държавата (на нейния апарат и репресивни институции) и премахването на експлоатацията и наемния труд; Със замяната им от една СВЕТОВНА самоуправляваща се, анархистическа федерация на Комуните (по подобие на Парижката) и с въвеждане на комунизма като система на социал-икономическо равенство за всички. Това е всъщност Социалната или анархокомунистическа революция, която е наша непосредствена цел.