Представям на вашето внимание статията „Слушай, марксист” на еко-анархиста Мъри Букчин. В негова памет, част от нея е преведена и публикувана във вестник „Свободна мисъл” през 2006 година (брой 8 и 9), малко след неговата кончина.

Шест години по-късно, на български излиза и продължението на текста, за да стане достояние на читателите ни. За да запазя автентичността на българския превод, ще изложа пълния текст, но в две части, заедно с нанесените бележки и уточнения.

От съставителя

I. Слушай бе, марксисте

Мъри Букчин (1921-2006), социален теоретик и активист, почина на 30 юли 2006 в своя дом в Бърлингтън, щат Вермонт (САЩ). През целия си живот Букчин създава нова антиавторитарна перспектива. През 1960-те години започва своята “социална екология”, вдъхновила няколко поколения екологични и леви активисти. Неговите книги често са цитирани от видни политически и социални активисти по целия свят. Потомък на руски емигранти, Букчин започва политическата си дейност още през 1930-те години в Младежката комунистическа лига на САЩ, откъдето е изключен за критика на сталинизма. После за кратко време става троцкист, след това се обръща към анархизма.

През целия си живот Мъри Букчин отстоява два свои основни тезиса:

Първо, социалните конфликти са изнесени в 21 век отвъд пределите на трудовите отношения. Левите активисти са длъжни да съсредоточат усилия не в “работническите борби”, а в градската среда, където се разгръщат конфликтите с корпорациите, корумпираните технократи и жителите на безкрайните градски бордеи.

Второ, кризата на капитализма се състои в екологичната криза, която в рамките на капиталистическите отношения по принцип е неразрешима.

Букчин не е класически анархист. Своите възгледи той нарича либертарен комунализъм. Това е цял комплекс от идеи, политическият смисъл на които се състои в схващането, че цялата политика следва да се води на местно ниво.

Всички стари простотии от трийсетте години се връщат – идиотщините за “класовата линия”, “ролята на работническата класа”, “обучените кадри”, “партията-авангард” и “диктатурата на пролетариата”. Всичко започва отново и в по-просташки вид от всякога. Прогресивната партия на труда не е единственият пример, просто най-лошият. Същото гюбре човек надушва в различните издънки на студентските движения и в марксистките и социалистически кръжоци по университетите, да не говорим за троцкистките групи, Международните социалистически кръжоци и Младежта срещу войната и фашизма.

Хайде, през трийсетте понебеше разбираемо. Съединените щати бяха парализирани от хронична икономическа криза, най-дълбоката и най-дълга в своята история. Единствените живи сили, които изглеждаше, че блъскат по стените на капитализма бяха мощните организационни кампании на профсъюзите (CIO) с драматичните седящи стачки, радикалната им войнственост и кръвопролитните сблъсъци с полицията. Политическата атмосфера в целия свят беше заредена от електричеството на Испанската гражданска война, последната от класическите работнически революции, когато всяка радикална секта в американската левица можеше да посочи свои колони от опълчението в Мадрид и Барселoна. Но това беше преди трийсет години. Едно време, когато ако някой извикаше “Прави любов, а не война”, щеше да бъде сметнат за откачалка. Тогава лозунгът беше “Прави работни места, а не война” – лозунг на една епоха, белязана от оскъдица, когато постигането на социализъм трябваше да включва “жертви” и “преходен период” към една икономика на материалното изобилие. На едно осемнайсетгодишно хлапе през 1937 самата идея за компютърното поколение щеше да изглежда като непостижима научна фантастика – фантазия, сравнима с мечтите за космически пътешествия. Това осемнайсетгодишно хлапе днес е вече на петдесет, а корените му са в една епоха толкова отдалечена, че вече е качествено различна от реалностите на днешния ден в Съединените щати. Самият капитализъм също се промени оттогава, придоби все по-разслоени форми, които можеха да се предскажат само мъгляво преди трийсет години. И ето, днес пак ни се говори да се връщаме към “класовата линия”, “стратегиите”, “кадрите” и организационните форми на онзи далечен период с почти грубо отхвърляне на новите проблеми и възникнали възможности.

Кога, дявол да го вземе, най-сетне ще създадем движение, което гледа към бъдещето, вместо към миналото? Кога ще започнем да са учим от онова, което се ражда, вместо от онова, което умира? Маркс, като последна почит, се опита да го направи по негово време; опита се да вдъхне футуристичен дух в революционното движение на 1840-те и 1850-те години. “Традицията на всички мъртви поколения тежи като кошмар върху мозъка на живите – писа той в “Осемнайсети брюмер на Луи Бонапарт. – И точно когато изглежда, че са на път да се захванат с революционизирането на себе си и нещата около себе си, със създаването на нещо напълно ново, точно в такива епохи на революционни кризи те трескаво викат духовете на миналото на помощ, заемат имената им, бойните им лозунги и бутафория, за да представят новата сцена на световната история в такива наложени от историята маски и заимстван език. Така Лутер нахлузи маската на апостол Павел, революцията от 1789 до 1814 се дегизира последователно като Римската република и Римската империя, а революцията от 1848 не направи нищо повече от това да пародира на свой ред 1789 и

традициите от 1793 до 1795… Социалната революция на деветнайсети век не може да черпи своята поезия от минaлото, а само от бъдещето. Тя не може да започне със себе си, преди да се отърси от всички предразсъдъци по отношение на миналото… За да достигне своето съдържание, революцията на деветнайсети век трябва да остави мъртвите да погребат своите мъртви. Там формата мина отвъд съдържанието, тук съдържанието минава отвъд формата.”

По-различен ли е проблемът днес, докато наближаваме двайсет и първия век? За пореден път труповете се движат сред нас – и по ирония на съдбата, загърнати с името на Маркс – човекът, който се опита да погребе труповете на деветнайсетия век. И затова революцията в наши дни не може да стигне по-далеч от това да пародира на свой ред Октомврийската революция от 1917 и гражданската война от 1918-1920 с нейната “класова линия”, “Болшевишка партия”, с нейната “диктатура на пролетариата”, пуританския морал и даже лозунга “съветска власт”. Цялостната, всеобхватна революция на нашето съвремие, която може окончателно да разреши историческия “социален въпрос”, роден от оскъдицата, господството и йерархията, следва традициите на частичните, непълни и едностранчиви революции на миналото, които просто смениха формата на “социалния въпрос” и замениха една система на господство и йерархия с друга. В момент, в който самото буржоазно общество се намира в процес на разпад на всички обществени класи, които навремето му осигуряваха стабилност, слушаме кухите призиви за “класова линия”. В момент, в който всички политически институции на йерархичното общество навлизат в период на дълбок упадък, чуваме кухите призиви за “политическа партия” и “държава на работниците”. В момент, в който йерархията като такава е поставена под въпрос, чуваме кухите призиви за “кадри”, “авангард” и “лидери”. В момент, в който централизацията и държавата

са доведени до най-взривоопасната точка на историческото отрицание, чуваме кухите призиви за “централизирано движение” и “диктатура на пролетариата”.

Това увличане по сигурността на миналото, този опит да се намери убежище в една непоклатима догма и организационна йерархия като сурогат на творческото мислене и

практика е горчиво свидетелство за това колко малко мнозина революционери са способни да “революционизират себе си и нещата около себе си”, да не говорим пък за революционизирането на цялото общество. Дълбоко вкорененият консерватизъм на “революционерите” на Партията на труда е почти болезнено очевиден; авторитарният водач и йерархията заменят патриархалната и училищната бюрокрация; дисциплината на Движениетозаменя дисциплината на буржоазното общество; авторитарният кодекс на политическото подчинение заменя държавата; кредото на “пролетарския морал” заменя нравите на пуританството и трудовата етика. Старата същност на експлоататорското общество се появява отново в нови форми, загърната в червен байрак, украсена с портрети на Мао (или Кастро, или Че) и накичена с малката “Червена книжка” и други свещени тропари.

Мнозинството от хората, които днес остават в Партията на труда, си го заслужават. Щом могат да четат списание, което пита дали Маркузе бил “пъзльо или ченге”; щом могат да приемат дисциплина, която ги свежда до безизразни, програмирани автомати; щом могат да ползват най-отвратителните методи (заимствани от помийната яма на буржоазните бизнес операции и парламентаризма), за да манипулират други организации; щом могат да паразитират от практически всяко действие и ситуация, само за да постигнат ръст на собствената си партия – дори когато това съсипва самото действие – тогава те не заслужват дори презрение. За тези хора да се наричат червени и да описват нападенията срещу себе си като антикомунизъм е огледален образ на макартизма. Ако перифразирам сочното определение на Троцки за сталинизма, те са сифилисът на радикалното младежко движение днес. А за сифилиса има само едно лекарство – антибиотик, не дискусия.

Нашата грижа днес е за онези честни революционери, които се обръщат към марксизма,

ленинизма или троцкизма, защото искрено търсят стройна обществена програма и ефективна стратегия за революция. Интересуват ни също така онези, които са впечатлени от теоретичния репертоар на марксистката идеология и са склонни да флиртуват с нея при липсата на по-систематични алтернативи. Към тези хора ние се обръщаме като към братя и сестри и търсим сериозна дискусия и изчерпателна преоценка. Ние вярваме, че марксизмът е престанал да бъде приложим към нашето време и то не защото е твърде далновиден или революционен, а именно защото е недостатъчно далновиден и революционен. Ние смятаме, че той е роден от една епоха на оскъдица и представлява блестяща критика на тази епоха, особено на индустриалния капитализъм, но че една нова епоха се заражда, която марксизмът не покрива в достатъчна степен и чиито очертания той само частично и едностранчиво прогнозира. Ние твърдим, че проблемът не е да “зарежем” марксизма или да го “анулираме”, а диалектически да го надскочим, също както Маркс надскача хегелианската философия, рикардианската икономика и бланкистките тактики и методи на организация. Ние твърдим, че в един по-напреднал етап на капитализма, от онзи, с който Маркс се е занимавал преди век, и на един по-напреднал етап на технологичното развитие, отколкото Маркс би могъл ясно да предвиди, е необходима една нова критика, която на свой ред ще доведе до нови методи на борба, на организация, на пропаганда и начин на живот. Наричайте тези нови методи както щете. Ние решихме да ги наречем анархизъм след оскъдицата по ред убедителни причини, които ще станат ясни на следващите страници.

. . .

Днес нас ни карат, накратко, да се върнем към миналото, да се смаляваме, вместо да растем, да напъхваме пулсиращото ни съвремие с неговите надежди и обещания, в убийствените предразсъдъци на една отживяла епоха. Карат ни да действаме попринципи, които са надскочени не само теоретично, но и от самото развитие на обществото. Историята не остава на едно място след като Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки умират, нито пък следва опростенческия курс, начертан от мислители – независимо колко блестящи са те, – чието мислене все още се корени в деветнайсетия век или в първите години на двайсетия.

Ние станахме свидетели как самият капитализъм извърши много от задачите (включително развитието на тех-нология на изобилието), които бяха считани за социалистически; видяхме как национализира собствеността, как сливаше икономиката с държавата, когато беше необходимо. Видя-хме как работническата класа беше неутрализирана като “носител на революционна промяна”, макар и още да се боричка с буржоазната рамка за по-високи заплати, намалено работно време и “допълнителни” социални придобивки. Класовата борба в класическия смисъл не изчезна – тя беше постигната от една по-смазваща участ чрез своето сливане с капитализма. Революционната борба в развитите капиталистически държави мина на исторически нов терен: тя стана борба между едно младо поколение, което не познава хроничната икономическа криза, културата, ценностите и институциите на едно по-старо, консервативно поколение, чиито възгледи за живота бяха оформени от оскъдица, вина, отхвърляне, трудова етика и преследване на материална обезпеченост.

Нашите врагове не са само видимо окопаната буржоазия и държавен апарат, но и един възглед, който намира подкрепа при либерали, социалдемократи, лакеи на подкупните масмедии, “революционни” партии от миналото, но и – колкото и да е болезнено за следовниците на марксизма, – при работника, подчинен на фабричната йерархия, на промишлената рутина и на трудовата етика. Работата е там, че разделението днес разсича практически всички традиционни класови линии и създава спектър от проблеми, които никой от марксистите, опиращи се на аналогии от обществата на оскъдицата, би могъл да предвиди.

Митът за пролетариата

Важният въпрос пред нас е следният: можем ли да обясним прехода от едно класово общество към едно безкласово общество със същата диалектика, която обяснява прехода от едно класово общество към друго? Това не е учебникарска задача за преценка на логически абстракции, а съвсем реален и конкретен проблем на нашето време. Има дълбоки разлики между развитието на буржоазията при феодализма и развитието на пролетариата при капитализма, които Маркс или не предвижда, илиникога не са му били ясни. Буржоазията контролира стопанския живот дълго преди да поеме държавната власт. Тя става господстваща класа материално, културно и идеологически, преди да затвърди своето политическо господство.

Пролетариатът няма контрол върху стопанския живот. Въпреки незаменимата си роля в промишления процес, промишлената работническа класа не е дори мнозинство от населението, а нейната стратегическа стопанска позиция се подронва от роботизацията и други технически постижения. От това следва, че е необходимо високо съзнание на пролетариата, за да се възползва от своята сила, за да постигне социална революция. Досега постигането на това съзнание беше възпрепятствано от факта, че фабричната среда е една от най-закостенелите области на трудовата етика, на йерархичните системи на управление, на подчинението на ръководителите и напоследък – на производство, ангажирано с изобилие от стоки и снаряжения. Фабриката служи не само да „дисциплинира”, „обединява” и „организира” работниците, но също и да го прави по изцяло буржоазен начин. Във фабриката капиталистическото производство не само подновява обществените отношения на капитализма с всеки работен ден, както отчита Маркс, но подновява и психиката, ценностите и идеологиите на капитализма.

Маркс усеща този факт достатъчно ясно, за да потърси по-убедителни причини от експлоатацията или конфликтите върху заплатите и работното време, които да подтикнат пролетариата към революционно действие. В своята обща теория на натрупването на капитала той се опитва да очертае строгите обективни закони, които принуждават пролетариата да поеме ре-волюционна роля. Съответно, той развива прочутата си теория на обедняването: конкуренцията между капиталистите ги кара да подбиват цените си, което води до постоянно намаляване на заплатите и обедняването

в абсолютно изражение на работниците. Пролетариатът е принуден да се бунтува, защото процесът на конкуренция и централизация на капитала „води до нарастване на масовата мизерия, потисничество, робия и упадък.”

Но капитализмът не остава неподвижен от времето на Маркс. През средата на 19 век от Маркс не може да се очаква да разбере пълните последици от своите анализи на централизацията на капитала и развитието на технологиите. От него не може да се очаква да предвиди, че капитализмът ще се развива не само от меркантилизъм към господстващата днес промишлена форма – от държавно-субсидирани търговски монополи към висококонкурентни промишлени звена – но и по-нататък, че с централизацията на капитала капитализмът ще се върне към своите меркантилистки корени на едно по-високо ниво на развитие и ще си върне държавно-субсидираната моно-полна форма. Икономиката клони към сливане с държавата и капитализмът започва да „планира” своето развитие, вместо да го оставя единствено на играта на конкуренцията и пазарните сили. Системата определено не премахва традиционната класова борба, но успява да я тушира, като ползва огромните си технологически ресурси, за да асимилира най-стратегическите части от работническата класа.

Именно затова пълната сила на теорията за обедняването е притъпена и в Съединените щати традиционната класова борба не успява да прерасне в класова война. Тя остава изцяло в буржоазни измерения. Марксизмът всъщност се превръща в идеология. Той бива асимилиран от най-напредналите форми на държавно-капиталистическото движение – най-вече Русия. По невероятна ирония на съдбата марксическият „социали-

зъм” се оказва в голяма степен именно държавният капитализъм, който Маркс не успява да предвиди в диалек-тиката на капитализма1. Пролетариатът, вместо да се превърне в революционна класа в утробата на капитализма, се оказва орган от тялото на буржоазното общество.

Въпросът, който трябва да си зададем на този късен етап от историята, е дали една социална революция, която се стреми да постигне безкласово общество, може да бъде породена от конфликт между традиционните класи в едно класово общество, или такава социална революция може да се породи единствено от разпада на традиционните класи, всъщност от създаването на една изцяло нова „класа”, която в самата си същност е безкласова, една растяща прослойка от революционери. В опита си да отговорим на този въпрос, можем да научим повече, като се върнем към по-общата диалектика, която Маркс развива за човешкото общество като цяло, вместо от модела,

който заема от преминаването на феодалното към капиталистическо общество.

Също както първобитните родови общини започват да се разслояват на класи, така и в наше време има тенденция класите да се разпадат в изцяло нови субкултури, които приличат на некапиталистическите обществени форми. Това вече не са строго икономически групи.

Всъщност, те отразяват тенденцията на общественото развитие да надскача икономическите категории на обществото на оскъдицата. Те представляват по същество груб, двусмислен културен предшественик на движението от оскъдицата към обществото след оскъдицата.

Процесът на разпадане на класите трябва да бъде разбиран във всичките си измерения. Тук трябва да наблегнем на думата „процес”: традиционните класи не изчезват, нито пък класовата борба. Само една социална революция може да премахне господстващата класова структура и породените от нея конфликти. Важното тук е, че традиционната класова структура престава да носи революционни последици. Тя вече представлява физиология на господстващото общество, а не неговите родилни болки.

Всъщност традиционната класова борба стабилизира капиталистическото общество, като „коригира” неговите злоупотреби (по отношение на заплати, работно време, инфлация, заетост и пр.). Профсъюзите в едно капиталистическо общество се оформят като „контра-монопол” на промишлените монополи и се включват в неомеркантилната разслоена икономика като институция. В тази институция има по-малки или по-големи конфликти, но като цяло профсъюзите усилват системата и служат за нейното възпроизвеждане.

Да се подсилва тази класова структура с брътвежи за „ролята на работническата класа”, да се подсилва традиционната класова борба с внасянето на „революционно” съдържание в нея, да се заразява новото революционно движение на нашето време с „работникоза” е изцяло реакционно. Колко често трябва да напомняме на марксистките доктринери, че историята на класовата борба е история на заболяване, че раните, отворени от прословутия „социален въпрос”, на едностранчивото развитие на човека, опитващ се да постигне господство над природата чрез господство над ближния?

Ако страничният ефект от това заболяване е технологичният прогрес, основните ефекти са потисничество, ужасяващите кръвопролития и поразяващото изкривяване на човешката психика.

Когато заболяването започне да отшумява, раната започва да зараства в дълбочина и процесът се развива към своята цялост. Революционните измерения на традиционната класова борба губят своя смисъл като теоретични постановки и като обществена реалност. Процесът на разпад обхваща не само традиционната класова структура, но и патриархалното семейство, авторитарните методи на възпитание, влиянието на религията, институциите на държавата и нравите, изградени върху тормоза, отричането, вината и потиснатата сексуалност. Процесът на разпад, казано накратко, става всеобщ и разсича всички традиционни класи, ценности и институции. Той създава изцяло нови проблеми, начини за борба и форми на организация и налага изцяло нов подход към теорията и практиката.

Какво значи това конкретно? Да сравним два подхода – марксическият и революционният. Марксисткият доктринер ще ни каже да подходим към работника – или още по-добре, да „влезем” във фабриката – и да го обърнем в правата вяра „с предимство” пред всеки друг. Целта? Да направим работника „класово осъзнат”.

Ако приведем най-неандерталските примери от старата левица, това означава да се подстрижем, да се обличаме спортно, да сменим тревата с бира и цигари, да танцуваме традиционно, да имаме „груби” обноски и да се държим стегнато, сериозно и надуто2.

Така човек накратко става най-лошата карикатура на работника: да, определено не е „дребнобуржоазен дегенерат”, а буржоазен дегенерат. Ние започваме да имитираме работника, докато работникът имитира своите господари. Зад метаморфозата на студента, превърнал се в „работник”, се крие коварен цинизъм. Прави се опит да се ползва наложената фабрична дисциплина, за да подчини работника на партийната дисциплина.

Прави се опит да се ползва уважението на работника към промишлената йерархия, за да се обвърже той с партийната йерархия. Този отвратителен процес, който при успех би могъл единствено да замени една йерархия с друга, се постига с престорената загриженост за ежедневните икономически потребности на работника. Даже марксическата теория деградира, за да се впише с този осквернен образ на работника. В крайна сметка работникът се оказва достатъчно хитър, за да усети, че ще постигне повече в ежедневната си класова борба чрез своята профсъюзна бюрокрация, отколко-

то с бюрокрацията на марксистката партия. Четирийсетте години разкриха това така драстично, че за еднадве години, без почти никакви протести от редовите членове, профсъюзите успяха да изритат хиляди „марксисти”, които подкопаваха работническите движения повече от десетилетие и даже стигаха до върховите постове на старите профсъюзни интернационали.

Работникът става революционер, не като става повече работник, а като захвърли своето „работничество”. И в това той не е сам. Същото се отнася за земеделеца, за студента, за

чиновника, за войника, за бюрократа, за професионалиста – и за марксиста. Работникът не е по-малко „буржоа” от земеделеца, студента, чиновника, войника, бюрократа, професионалиста – и марксиста. Неговото „работничество” е заболяването, от което той страда, общественото разстройство, достигнало лични измерения. Ленин го разбира в „Какво да се прави?”, но всъщност промъква старата йерархия под червеното знаме

и разни революционни алабалистики. Работникът започва да става революционер, когато се отърси от своето „работничество”. •

БЕЛЕЖКИ

1 Ленин усеща това и описва „социализма” като „нищо по-различно от държавно капиталистически монопол в служба на целия народ.” Това е изключително твърдение, ако човек се замисли, и просто гъмжи от противоречия.

2 Всъщност, Старата левица проектира своя собствен образ върху американския работник. Той би подхождал повече на профсъюзния бюрократ или на сталинския комисар.

Превод: А. Ванчев

II. Слушай, марксист!

Предлаганото четиво, е продължение от статията на американския еко-анархист Мъри Букчин, чиито първи две подзаглавия „Историческата ограниченост на марксизма“ и „Митът за пролетариата“ бяха публикувани в броеве 9 и 10 на „Свободна мисъл“ от 2006 г. Тя е писана през 1969 г., под пресните впечатления от майските събития в Париж през 1968 г., които породиха толкова надежди във Франция и по света. Сега продължаваме с останалите нейни параграфи „Митът за партията“ и „Двете традиции“ (анархистическата и марксическата). Понеже са обемисти, сме ги разделили на части, стремейки се всяка да бъде логически и тематично завършена, доколкото това е възможно след нашата „вивисекция“.

„Слушай, марксист!“ е критика на по-значителните клонове на марксизма, но Букчин, който в младостта си е минал през марксовата школа или църква, е съхранил в нея пиетет към своята „първа любов“ или по-точно към самия Маркс и неговата диалектика, като не желае или не може да разбере, че всичко което „дадоха на света“ двете големи марксически формации – болшевизмът и социалдемокрацията с техните подразделения, – не е отклонение от учението на „класиците“, а води началото си именно от тях. Всичко случило се в теорията и практиката на учениците, срещу които Букчин насочва острието на критиката си, вече се е съдържало, ако не в завършен, то в ембрионален вид в „светите писания“ на двамата отци на „научния социализъм“. Въпреки това, считаме, че статията заслужава да бъде прочетена от всеки, който се интересува от проблемите на революционната теория и практика, най-малко защото в нея те са поставени по един сериозен начин, който, надяваме се, ще подтикне всеки революционер към размисъл, търсене, организиране, акции и борба в условията на очертаващата се най-голяма и вероятно последна криза на съвременния капитализъм.

От преводача

Митът за партията

Социалните революции не се извършват от партии, групи или кадри. Те възникват в резултат на дълбоки противоречия между социалните сили в обществото, които привеждат в движение най-широки слоеве от населението на обхванатата от революцията страна или страни. Те стават не просто защото „масите“ са дошли до заключение, че съществуващото общество е почувствано като непоносимо (както твърди Троцки), но също – и най-вече – вследствие на противоречията между това, което е, и онова, което би могло да бъде. Крайната бедност сама по себе си не произвежда революции. Много по-често тя поражда безцелна деморализация или – което е още по-лошо, – индивидуални „борби“ за оцеляване.

Руската революция от 1917 г. възбужда много мозъци, като кошмар, защото тя беше в значителна степен резултат от „непоносимите условия“ на разрушителната империалистическа война. Ако в нея имаше и мечти, всички те бяха разбити от още по-кървавата гражданска война, от глада и предателствата. От революцията възникнаха не развалините на старото, а руините на всякакви надежди да се създаде новото общество. Руската революция се провали с гръм и трясък, заменяйки царизма с държавния капитализъм. (Факт, който Троцки никога не разбра. Той никога не направи последователни логически изводи от собствената си концепция за „комбинираното развитие“ на капитализма. Той виждаше, че на царска Русия, закъсняла в буржоазното си развитие в сравнение с Европа, ще се наложи да приеме най-развитата индустрия и класови форми, вместо да преминава през целия процес на буржоазното развитие от самото му начало. Той отхвърляше предположението, че раздираната от колосалната гражданска война Руска империя, би могла да изпревари капиталистическа Европа. Хипнотизиран от формулата, че „държавната собственост е равна на социализъм“, той не отчиташе, че монополистическият капитализъм сам се стреми към сливането си с държавата по силата на вътрешната им диалектика. Отстранявайки традиционните форми на буржоазната обществена организация, болшевиките неволно подготвиха почвата за едно „чисто“ държавнокапиталистическо развитие, в което държавният бюрократичен апарат сам се превръща в господстваща класа. Без поддръжка от страна на технологично развитата Европа руската революция се превърна в контрареволюция. СССР стана форма на държавен капитализъм, който съвсем не беше „в полза на целия народ“. Лениновата аналогия между държавния капитализъм и „социализма“ се превърна в ужасяваща реалност при Сталин. Независимо от хуманните си лозунги, марксизмът не беше в състояние да разбере колко много неговата концепция за „социализъм“ се приближава до последния стадий на капитализма с връщането към меркантилизма на едно по-високо индустриално ниво с най-активното вмешателство на държавата в икономиката под формата на протекционизъм. Неразбирането на това развитие доведе до най-разрушителната теоретична обърканост в съвременното революционно движение, за което свидетелстват множеството разцепления сред троцкистите по този въпрос. Така болшевиките се оказаха трагични жертви на собствената си идеология и се разплатиха за това с живота на огромния брой умъртвени и осъдени по време на чистките през тридесетте години на ХХ век. Да се опитваме да извлечем някаква уникална мъдрост от тази „революция на дефицита“ е направо смехотворно. От миналите революции можем да извлечем само този урок, че всички те имаха общи и дълбоки ограничения в сравнение с днешните огромни възможности, откриващи се пред нас.

Най-поразителната особеност на миналите революции е това, че всички те са започвали спонтанно. Ако изследователят избере за изучаване първите фази на Великата френска революция от 1789 г., тази от 1848 г., Парижката Комуна, Руската революция от 1905 г., премахването на царизма през 1917 г., Унгарската революция от 1956 г. или генералната стачка във Франция през 1968 г., началните им етапи като правило са едни и същи: периодът на брожения довежда спонтанно до избухване в масов подем. Дали последният ще бъде успешен или не, зависи от неговата решителност и от това войската ще премине ли на страната на народа. „Славната партия“ почти неизменно е изоставала от развитието на събитията. През февруари 1917 г. петроградската организация на болшевиките се обявява против стачките в самото навечерие на революцията, на която е съдено да свали царя. За щастие работниците игнорират болшевишките „директиви“ и обявяват своята генерална стачка. В последвалите събития никой не е по-удивен от революцията, от самите „революционни“ партии, в това число и болшевиките. Както свидетелства Троцки: „Ръководното начало от партийните центрове изобщо не се усещаше… Петроградският комитет беше арестуван, а представителят на ЦК Шляпников беше безсилен да даде директиви за утрешния ден“. Възможно е в това да е бил късметът му. В навечерието на ареста на Петроградския комитет, неговите оценки за ситуацията и собствената му роля са толкова мрачни, че ако работниците са били приели ръководството му, е твърде съмнително дали революцията е щяла да започне точно тогава.

Подобна история може да се разкаже и за въстанията, предшествали 1917 г., и за последвалите по-късно студентски подем и всеобща стачка през май-юни 1968 г. във Франция. Съществува удобна тенденция да се забравя, че в същото време в Париж съществува една дузина „солидно централизирани“ организации от болшевишки тип. Крайно рядко се споменава, че практически всички тези „авангардистки“ групи се отнасят презрително към студентското въстание чак до 7 май, когато избухват съвсем сериозни улични боеве. Известно изключение правят някои троцкисти и „Революционната комунистическа младеж“, но по същество те просто следват инициативата на „Движението 22 март“. (То служи като катализатор на събитията, а не като техен „ръководител“. Не командва, но подстрекава, като оставя на случая свободната игра на социалните сили. Тя позволява на студентите да се придвижват напред по силата на собствената си инерция и е задължителна за диалектиката на въстанието, доколкото без нея няма да бъдат възможни барикадите на 10 май, които на свой ред провокират генералната стачка на работниците.) До 7 май всички маоистки групи критикуват студентското въстание като периферно и незначително; троцкистката „Федерация на революционните студенти“ го разглежда като „авантюристично“ и се опитва да застави студентите да напуснат барикадите. Компартията, разбира се, изиграва съвършено предателска роля. Далече от това да оглавят народното движение, маоисти и троцкисти стават негови пленници. Колкото и странно да е, болшинството от тези болшевишки групи използват безсрамно манипулационните методи пред студентската асамблея в Сорбоната, за да я „контролират“, създавайки подривна атмосфера, която деморализира всички. Накрая, за да завършим с иронията на историята, трябва да кажем, че всички болшевишки групи бръщолевят за необходимост от „централизирано ръководство“ на движението, което възниква без директивите им и често въпреки тях.

Повече или по-малко забележителните революции и въстания имат не само видими анархистически начални фази, но също и тенденции към спонтанно създаване на собствени форми на революционно самоуправление. Парижките секции от 1793-94 г. са най-ярките форми на самоуправление от всички създадени в историята на социалните революции. По-известните форми като „съветите“, които петроградските работници създават през 1905 г., макар и по-малко демократични от секциите, се появяват отново и отново в хода на много от по-късните революции. Още една форма на революционно самоуправление са фабрично-заводските комитети, които създават анархистите в хода на Испанската революция от 1936 г. Най-после, секциите възникват отново под формата на студентските асамблеи и акционните комитети по време на майско-юнското въстание и генералната стачка в Париж през 1968 г.

Тук трябва да поставим въпроса: каква роля играе във всички тези събития „революционната партия“? От самото начало, както видяхме, тя има затормозяваща функция, а не роля на „авангард“. Там, където се ползва с влияние, такава партия, като правило, забавя хода на събитията, а не „координира“ революционните сили – и това не е случайно. Организираната по йерархическата схема партия отразява обществото, срещу което твърди, че се бори, независимо от теоретическите си претенции. По същество тя е буржоазен организъм, държава в миниатюра, с апарат и кадри, чиято функция е завземането на властта, а не нейното ликвидиране. С корени в дореволюционния период тя притежава всички форми, методи и манталитет на бюрокрацията. Нейните членове са обучени в послушание и предразсъдъци спрямо партийните вождове и догми и се учат да почитат ръководството, каквато и политика да следва то. То на свой ред е преминало курса на обучение в навици, породени от командването, властта, манипулирането и самовлюбеността. Тази ситуация се задълбочава, когато партията участва в парламентарните избори. В изборните кампании „партията-авангард“ изцяло моделира себе си в съответствие със съществуващите буржоазни форми и норми и дори придобива атрибутите на буржоазните електорални партии. Ситуацията се превръща в гротеска и придобива критически мащаби, когато партията се обзавежда с „голяма преса“, със скъпо струваща генерал-щабна квартира, с голям брой контролирани от нея централизирани периодични издания и създава платен „апарат“ – с една дума, тя вече е бюрокрация, преследваща собствените си материални интереси.

С умножаване на редиците на партията, дистанцията между ръководството и низините неизменно се увеличава. Нейните ръководители се превръщат не само в боготворени „личности“, но губят всякаква връзка с живота, над който са „се издигнали“. Низовите организации, които познават собствената си ситуация много по-добре от всеки от висшестоящите ръководители, са длъжни да се подчиняват на директивите „отгоре“. Ръководството, което не познава местните проблеми, реагира вяло и предпазливо или невежествено и брутално. Макар то да твърди, че е с „по-широки представи“ и с по-голяма „теоретическа компетентност“, последните се снижават с издигането на всеки ръководител по стъпалата на командната йерархия. Колкото по-близко са до нивото, на което се вземат реалните решения, толкова по-консервативен става начинът на вземането им от „вождовете“. Ролята на бюрократични и странични фактори като чувството за непогрешимост и съображенията за престиж, нарастват обратнопропорционално на волята и инициативите на масите. Така властолюбието, алчността и стремежът за привилегии подменят творчеството и безкористната преданост към идеалите на революцията.

От революционна гледна точка, колкото по-неефективна става партията, толкова по-силно продължава да се стреми към ефективността с помощта на йерархията, централизма и кадрите. Макар всички да маршируват в крак, като правило ред няма, особено когато събитията се развиват бързо и приемат неочакван обрат, както това става във всички революции. Ако вълните на революцията я поставят в креслата на властта, партията е ефективна само в едно отношение – във формирането на обществото по свой образ и подобие. Тогава тя пресъздава държавата, бюрокрацията и централизацията, като ги укрепва. Така тя става творец на тези социални условия, които възпроизвеждат класовото общество. Вместо „отмиране“, държавата, контролирана от „славната партия“, съхранява за себе си „най-необходимите“ условия за своето съществуване, а партията ги „освещава и охранява“.

От друга страна, такъв тип партия е извънредно уязвима в период на репресии. За буржоазията е достатъчно да залови ръководството ?, за да унищожи практически цялото движение. Когато нейните ръководители се озоват в затвора или се спасяват с бягство, партията се парализира; послушните членове в такъв момент няма кому да се подчиняват и проявяват колебание. Настъпва бърза деморализация, партията се разлага не толкова от репресиите, колкото поради мизерните си вътрешни ресурси.

Описаният процес не е верига от хипотетични изводи, а скица на пътя на всяка от марксическите партии на социалдемократи, сталинисти и троцкисти от миналото столетие. Твърдението, че те не са се отнасяли сериозно към своите марксистки принципи, крие в себе си въпроса: защо е станало така? Причината е в това, че тези партии са били вече интегрирани в буржоазното общество, тъй като са строени по буржоазни схеми. Контрареволюционният зародиш на предателството е съществувал в тях още от раждането им.

Руската болшевишка партия избягва тази участ между 1904 и 1917 г. само поради една причина: през по-голямата част от периода, предшестващ революцията, тя е нелегална организация. Тя се разрушава и възстановява непрекъснато, преди да дойде на власт, поради което в предреволюционния период така и не успява да се превърне в една действително централизирана, бюрократизирана, йерархична машина. Освен това, тя е разделена на фракции и напрегнатата фракционна атмосфера се съхранява през цялата 1917 г. и по време на четиригодишната гражданска война. Въпреки това, болшевишкото ръководство е крайно консервативно – черта, с която Ленин се бори през тази година: първоначално с опитите си да преориентира ЦК срещу Временното правителство със своите „априлски тезиси“, а по-късно – с подтикването на ЦК към октомврийския преврат. И в двата случая той заплашва да си подаде оставката и да доведе своите възгледи до знанието на „партийните низини“.

През 1918 г. фракционните спорове около подписването на Брестлитовския мирен договор с Кайзерова Германия са толкова сериозни, че болшевиките всъщност се разделят на две враждуващи компартии. Опозиционните групи като „Демократическите централисти“ и „Работническата опозиция“ водят твърда борба вътре в партията през 1919 и 1920 г., без да се спираме на опозиционните течения, възникнали вътре в Червената армия поради стремежа на Троцки към централизация. Постигането на „ленинското единство“ се извършва едва през март 1921 г., когато на Х конгрес на партията Ленин съумява да я убеди в необходимостта от това единство поради заплахата от започналата Трета руска революция (след Февруарската и Октомврийската) с въстанието на матросите и работниците в Кронщад. В резултат на това фракциите в РКП(б) са забранени, макар че болшинството белогвардейски армии вече са разбити, а чуждестранните интервенти са изтеглили войските си от Русия.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че централизацията на болшевишката партия я изолира от работническата класа. Съвременните ленинисти не изследват тези взаимоотношения, макар самият Ленин да признава фактите. Историята на руската революция не е само история на партията на болшевиките и на нейните привърженици. Под официалната лакировка на събитията протича друг, по-фундаментален процес. Това е стихийното движение на работниците и на революционните селяни, които впоследствие повеждат ожесточена борба срещу политиката на болшевиките.

След свалянето на монархията през февруари 1917 г., работниците създават стихийно фабрично-заводски комитети и заявяват своите права за управление на промишлеността. През юни 1917 г. в Петроград е свикана общоруска конференция на фабрично-заводските комитети, която призовава към „организиране на пълен работнически контрол над производството и разпределението“. Исканията на тази конференция рядко се споменават в лениновите доклади за Руската революция, независимо от това, че конференцията се изказва в подкрепа на болшевиките. Троцки, който описва фабрично-заводските комитети, като „най-неоспоримото и най-непосредствено представителство на пролетариата от цялата страна“ им посвещава само няколко страници в своята тритомна история на революцията, оставяйки ги в периферията на класовата борба. Тези стихийно възникнали органи са толкова важни, че Ленин, отчаял се от неболшевишкото мнозинство в Съветите през лятото на 1917 г., е готов да захвърли лозунга „Цялата власт на съветите“ и да го замени с „Цялата власт на фабрично-заводските комитети“. Подобна метаморфоза в исканията на болшевиките би ги изпратила на позициите на анархосиндикализма, макар и да е повече от съмнително това дали биха останали на тях много дълго…

С Октомврийската революция фабрично-заводските комитети поемат контрола над заводите, изгонват буржоазията и установяват работнически контрол върху цялата промишленост. Като приема концепцията за работнически контрол, известният ленинов декрет от 14 ноември 1917 г. просто признава свършения факт; тогава болшевиките все още не смеят да се възпротивят на работниците, но започват постепенно да отнемат властта на фабрично-заводските комитети. През януари 1918 г., само два месеца след провъзгласяването на работническия контрол, Ленин започна да настоява за предаване на управлението на фабриките под контрола на профсъюзите. Историята за „търпеливото“ експериментиране на болшевиките с работническия контрол, докато не установяват неговата „неефективност“ и „хаотичност“, е един мит. Тяхното „търпение“ продължава само няколко седмици след декрета от 14 ноември. Дори профсъюзният контрол приключва скоро след установяването му. Към лятото на 1918 г. практически в цялата руска промишленост са въведени познатите буржоазни форми и норми на управление. Ленин пише за единоначалието: „В интерес на социализма, революцията изисква безпрекословно подчинение на масите на волята на директорите в заводите“. В своята реч „Поредни задачи на съветската власт“, публикувана през април 1918 г., той се отказва от анархистическите перспективи, очертани в брошурата му „Държавата и революцията“, излязла от печат през август 1917 г. Основният лайтмотив в статията му „Поредните…“ е необходимостта от „дисциплина“, от държавен контрол над фабриките и от въвеждане на Тейлъровата система, която той осъжда безапелационно преди революцията като „потосмукаческа и като поробване на работниците от машините“, а самият работнически контрол обявява за „дребнобуржоазен“! Тази статия е написана преди разпалването на гражданската война в Русия и година преди поражението на Германската революция, за да може да бъде извинена с подобни съображения. Левият комунист Осински се изказва остро срещу фалшивите ленински мотивировки и предупреждава партията: „Социализмът и социалистическата организация на труда ще бъдат построени от самия пролетариат или изобщо няма да съществуват. Вместо това ще бъде построено нещо друго – държавният капитализъм“ (в статията „Строителство на социализма“ в бр. 2 на теоретичния орган „Комунист“ от 27 април 1918 г.)

В „интерес на социализма“ болшевиките изтласкват пролетариата от всички сфери, които той завоюва с борбата и инициативите си. Партията не координира хода на революцията, нито я ръководи, а господства над нея. Първоначалният работнически и последвалият го профсъюзен контрол са заменени с още по-чудовищна от предреволюционната йерархия. Последвалите години потвърждават изцяло пророчеството на Осински.

Проблемът кой-кого – болшевиките или руските „маси“ – не се решава само в фабриките. Същият въпрос стои пред градовете и селата. Мащабна селска война поддържа работническото движение. Въпреки официалните ленинови доклади, селските въстания съвсем не се ограничават само с разделянето на помешчическите земи. В Украйна под влияние на Махновското движение и неговата милиция, те създават селски комуни и се ръководят от комунистическия принцип „От всеки според способностите, на всеки според потребностите“. Няколко хиляди подобни структури са създадени и в други райони на Север и в Азия, отчасти по инициатива на левите есери или под влияние на традиционните импулси в руските общини към колективизъм. Не е важно колко селяни е имало в комуните и каква е била числеността им, а това, че те са истински народни органи и ядра на моралния и социален дух, стоящи неизмеримо по-високо от безчовечните „ценности“ на буржоазното общество.

Болшевиките от самото начало не одобряват тези органи (селските комуни) и в крайна сметка ги осъждат. За Ленин най-предпочитаните „социалистически“ форми на селското стопанство са совхозите (държавните стопанства) – нещо като селскостопански фабрики, в които държавата владее земята и техниката, назначава ръководителите им, които наемат „селяни“ на заплата. В лениновото отношение към работническия контрол и към селските комуни ясно личи буржоазният дух и манталитет, с които е пронизана във висша степен отвътре болшевишката партия. Това произтича не толкова от теорията, колкото от корпоративния модел на организация. През декември 1918 г. Ленин започва атака срещу комуните под претекст, че селяните били принуждавани да влизат в тях „насила“. В действителност принуда при организация на подобен род форми на комунистическо самоуправление, е използвана твърде рядко, ако това изобщо е ставало. Както заключава Робърт Уесън, подробно проучвал съветските комуни: „Тези, които са влизали в тях, са го правили най-вече по собствено желание.“ Комуните не са унищожавани, но в хората убиват желанието да ги създават, а по-късно, в края на двадесетте и началото на тридесетте години, Сталин обединява целия процес в една управлявана и надзиравана насилствена „колективизация“ (която представлява по-скоро възстановяване на крепостничеството).

Към 1920 г. болшевиките отблъскват от себе си руската работническа класа и селячеството. Отстраняването на работническия контрол, разгрома на махновци, атмосферата на политически забрани и арести в цялата страна, раздуването на бюрокрацията и съкрушителната материална и морална мизерия, наследени от гражданската война – всичко това заедно поражда дълбока враждебност към болшевишката власт. С приключването на военните действия от дълбините на руското общество се надига движение за Третата революция – не за реставрация на миналото, както твърдят болшевиките, а за реализиране на истинските цели – за политическа и икономическа свобода, които сплотяват масите около болшевишката програма през 1917 година. Новото движение придобива своята най-силно осъзната форма сред петроградския пролетариат и кронщадските моряци. То намира отражение и в партията: ръстът на антицентралистичните и анархосиндикалистичните тенденции сред болшевиките достига такива мащаби, че блокът на опозиционните групи с такава ориентация получава 124 места на Московската губернска конференция през 1920 г. срещу 154 места за привържениците на Централния комитет.

На 2 март 1921 г. „червените матроси“ от Кронщад вдигат открито въстание под знамето на „Третата революция на трудещите се“. Програмата на кронщадци е изградена около искането за свободни избори в Съветите, свобода на словото за анархистите и левите социалистически партии, за свободни синдикати и освобождаване на всички затворници, принадлежащи към социалистическите партии. За обяснение на това въстание болшевиките съчиняват куп истории, които в последните години са признати за безсрамни лъжи. Въстанието е характеризирано като „белогвардейски заговор“, независимо от това, че огромното мнозинство от членовете на компартията в Кронщад се присъединяват към въстанието – именно като комунисти, – осъждайки партийното ръководство като предател на Октомврийската революция. Както отбелязва в своето изследване на опозиционните движения сред болшевиките Робърт Винсент Даниелс: „Редовите комунисти действително бяха толкова ненадеждни… че правителството не се уповаваше на тях нито при щурма на Кронщад, нито за поддържането на реда в Петроград, откъдето кронщадци се стремяха да получат поддръжка преди всичко. Основната част от изпратените войски се състоеше от чекисти и курсанти от военните школи на Червената армия. Последният щурм срещу Кронщад беше оглавен от бюрократичната върхушка на болшевишката партия – голяма група делегати от Х конгрес на партията беше доставена за целта от Москва. Режимът беше до такава степен отслабен, че на елита се наложи сам да се заеме с тази мръсна работа“.

Още по-значително от кронщадското въстание е стачното движение, обхванало Петроград, което се превръща в детонатор за въстанието на матросите. Ленинистките историци мълчат за този важен критичен процес. Първите стачки в тръбния завод започват на 23 февруари 1921 г. В течение на няколко дни движението обхваща фабрика след фабрика, докато на 28-ми стачка обявяват и работниците от Путиловския завод – „Огнището на революцията“. Издигат се искания, които не са само икономически и няколко дни по-късно ще се подемат от моряците на Кронщад. На 24 февруари болшевиките обявяват обсадно положение в Петроград и арестуват организаторите на стачката, смазвайки работническата демонстрация с помощта на юнкерите-курсанти. Фактически болшевиките не потушават „матроското въстание“, а разгромяват самата работническа класа. Именно в този момент Ленин иска от Конгреса да забрани фракциите в компартията. С това завършва централизацията на партията и е прокаран пътят за Сталин.

Спираме се подробно на тези събития, защото те ни навеждат на извода, от който „истинските“ марксисти-ленинисти обикновено бягат: болшевишката партия достига максималната си централизация в дните на Ленин, не за да доведе революцията докрай или за да потуши белогвардейската контрареволюция, а за да проведе собствената си контрареволюция против социалните сили, които тя претендира, че представлява. Фракциите са забранени и е създадена монолитна партия, не за предотвратяване на „капиталистическата реставрация“, а за да се матира масовото работническо движение за съветско самоуправление и за социално равенство. Ленин от 1921 г. се обявява срещу Ленин от 1917 г. След това той просто затъва в тресавището. Този човек, който се стреми преди всичко да прикрепи проблемите на своята партия към социалните противоречия, се оказва буквално участник в една „организационна игра“ на последния отчаян опит да спре породената от него бюрокрация. Няма нищо по-жалко и по-трагично от последните години на Ленин. Скован от опростения набор марксистки формулировки, той не може да си представи други контрамерки, освен такива от бюрократичен характер. Той предлага да се организира Рабкрин (работническо-селска инспекция) за отстраняване на бюрократичните деформации в партията и държавата и този орган попада под сталински контрол, превръщайки се от своя страна в инкубатор на бюрокрация. Тогава Ленин предлага Рабкрин да се съкрати и да се обедини с партийната Контролна комисия и също така се изказва за разширяване на ЦК. Едно и също размотаване: този орган да се съкрати, онзи да се обедини с другия, третият да се измени или ликвидира. Този странен балет на бюрократичните форми продължава до самата му смърт – все едно проблемът може да се реши с организационни средства. Както признава Моше Левин – известен поклонник на Ленин: “Болшевишкият лидер подхождаше към проблемите като ръководител с „елитарен“ мироглед. Той не приемаше методите на социалния анализ на управлението и се задоволяваше с разглеждане на въпросите изключително от гледна точка на бюрократичните и военно-полицейските методи“.

Ако е вярно, че в буржоазните революции „формата излиза от рамките на съдържанието“, то в болшевишката революция формата заменя съдържанието. Съветите заменят работниците и техните фабрично-заводски комитети, партията заменя съветите, ЦК заменя партията, а Политбюро – ЦК. Накратко, средствата заменят целта. Тази невероятна подмяна на съдържанието от формата е една от характерните черти на марксизма-ленинизма. Във Франция, в хода на събитията през май-юни 1968 г. всички болшевишки организации са готови да унищожат студентската асамблея в Сорбоната, за да увеличат влиянието и броя на членовете си. Принципният въпрос за тях не е революцията или истинските социални форми, създавани от студентите, а ръстът на собствената им партия. Само една сила е способна да спре ръста на бюрокрацията в Русия – социалната. Ако на руския пролетариат и селячество се беше удало да разширят сферата на самоуправлението чрез развитието на жизнеспособни фабрично-заводски комитети, селски комуни и свободни съвети, историята на страната навярно би получила съвършено друг ход. Не подлежи на съмнение, че провалът на социалистическата революция в Европа след Първата световна война води до изолация на Руската революция. Материалната бедност в съчетание с натиска на обкръжаващия я капиталистически свят явно възпрепятства появата на социалистическо или анархистическо по същността си общество. Това обаче в никакъв случай не предопределя развитието на Русия по пътя на държавния капитализъм. Въпреки първоначалните очаквания на Ленин и Троцки, революцията е победена от вътрешните сили, а не от армиите на интервентите. Ако движението отдолу беше успяло да възстанови първоначалните достижения на революцията от 1917 г., тогава би било възможно възникването на една многостранна социална структура, основана върху работнически контрол над промишлеността, свободно развиващо се селско стопанство, а също така на живо взаимодействие между идеи, програми и социални движения. Най-малкото, Русия не би се оказала окована в тоталитарните вериги и сталинизмът не би отровил световното революционно движение, прокарвайки пътя на фашизма и Втората световна война. Развитието на болшевишката партия обаче прави невъзможен такъв процес, независимо от „добрите намерения“ на Ленин и Троцки. Унищожавайки властта на фабрично-заводските комитети в индустрията и разгромявайки махновците, петроградските работници и кронщадските матроси, болшевиките гарантират триумфа на бюрокрацията над руското общество.

Характеризирайки стихийното движение на руските работници и селяни като серия „белогвардейски заговори“, „актове на кулашката съпротива“ и „попълзновения на международния капитал“, болшевиките падат на невероятно ниско теоретично ниво, при което не успяват да измамят никой друг, освен себе си. Вътре в партията се развива духовна ерозия и смердяковщина, която проправя пътя към старата царска политика на управление с помощта на тайната полиция, към дискредитиране на самата идея на революцията и накрая към московските процеси, с които бяха унищожени старите болшевишки кадри.

Централизираната партия, която е една напълно буржоазна институция, става убежище на контрареволюцията в най-зловещата ? сталинска форма. Това е контрареволюция, прикриваща се под червения флаг и с терминологията на Маркс. В крайна сметка, през 1921 г. болшевиките успяват да задушат не „идеологията“ или заговора на „белогвардейците“, а стихийната борба на руския народ за освобождение от оковите и за контрол над собствената съдба. За Русия това са кошмарните години на сталинската диктатура, а за поколенията от 30-те години – ужасът на фашизма и предателството на компартиите в Европа и САЩ.

Би било невероятно наивно да предполагаме, че ленинизмът е творение само на един човек. Болестта лежи много по-дълбоко. Тя е не само в ограничеността на марксистката теория, но и в ограниченията на социалната епоха, породила марксизма. Ако това не бъде ясно разбрано, то ние ще останем толкова слепи към диалектиката на днешните събития, колкото са били Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки в тяхното време. За нас тази слепота ще бъде още по-осъдителна, защото зад гърба ни е богатството на опита, който е липсвал на тези хора при развитието на собствената им теория.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс са централисти – не само в политически смисъл, но и в социално-икономически. Те никога не са отричали този факт, а съчиненията им изобилстват с пламенни апологии и призиви за политическа, организационна и икономическа централизация. Още през март 1850 г., в известното „Обръщение на ЦК на Съюза на комунистите“, те призовават работниците да се борят не само за „единна и неделима германска република, но и да се стремят в тази република към най-решителна централизация на силите в ръцете на държавната власт“. За да бъде прието такова искане, то се повтаря многократно в същия параграф. Той завършва така: „Както във Франция през 1793 г., така и сега в Германия, провеждането на най-строга централизация е задачата на всяка действително революционна партия.“ (Маркс, Енгелс, соч., изд. 2, т. 7)

Същата тема отново и отново изниква и през следващите години. Например след началото на френско-пруската война през 1870 г. Маркс пише на Енгелс: „Французите трябва да бъдат бити. Ако прусаците победят, то централизацията на държавната мощ ще се използва и за централизация на германската работническа класа“. (Маркс, Енгелс – кореспонденция, Ню Йорк, 1942 г., стр. 292) (От незнание или от „скромност“ Букчин е пропуснал края на писмото: „Същевременно, победата на Бисмарк над „Баденге“ (Наполеон III) ще улесни нашата над Прудон“. – б. ред.) Маркс и Енгелс обаче са централисти, не защото са вярвали в централизма сам по себе си. Източниците на техния централизъм са в проблемите, свързани с формирането на националната държава. Чак до втората половина на 19 век Германия и Италия са разделени на множество независими държавици. Те считат консолидацията на тези географски единици в единни нации за условие, без което не може да се развият съвременната индустрия и капитализмът. Техните защити на централизма са породени не от някаква централистична мистика, а от събитията през периода, в който живеят – с развитието на техниката, на търговията, на обединената работническа класа и на националната държава. Тяхното безпокойство, накратко, е свързано със зараждането на капитализма, със задачите на буржоазната революция в епохата на неизбежния материален дефицит. От друга страна, подходът на Маркс към „пролетарската революция“ се отличава съществено – той препоръчва и хвали възторжено Парижката комуна като образец за всички по-големи индустриални центрове на Франция: „Ако комуналният строй се беше установил в Париж и във второстепенните центрове, старото централизирано правителство щеше да отстъпи място на самоуправлението на производителите и в провинцията. Единството на нацията нямаше да изчезне и централното правителство щеше да съществува в преходния период към комунизма, но правомощията му щяха да бъдат ограничени“. (Маркс „Гражданската война във Франция) (Тук бившият марксист Букчин е „забравил“ присмеха на по-стария „класик“ срещу опитите на Бакунин да обяви Комуната в Лион, а после и в Марсилия шест месеца преди Парижката Комуна, веднага след капитулацията на малкия Бонапарт при Седан на 4 септември 1870 г. Букчин би трябвало да познава приспособенчеството и опортюнизма на марксистите, които са като хамелеоните. В хода на революцията те могат да приемат дори цветовете на анархията с една-единствена цел – да я удушат по-сигурно, когато ще разполагат с необходимата сила, за да възстановят „реда“ и „демократическия централизъм“. Който не знае това или е склонен да го забравя, дори и да не го желае, ще продължи да получава поредните мазни марксически юдински целувки, след което ще заплати непростимата си „революционна“ наивност с „разпятието на кръста“ или с куршум в тила, в мазетата на ЧК, под акомпанимента на оглушителния рев на моторите, както това вече е било. – б. ред.)

Нашата цел обаче не е да обсъждаме цитатите на Маркс и Енгелс, а да подчертаем до каква степен ключовите въпроси на марксизма, които се приемат безкритично, са продукт на епохата, която отдавна е преодоляна от развитието на капитализма в САЩ и в Западна Европа. Те разглеждат проблемите на прехода от капитализъм към социализъм в страни, в които не е достигнат пределът на етапа на въглищно-чугунената технология в Индустриалната революция или проблемите на прехода от феодализъм към капитализъм – в страни, които току що са излезли от рамките на занаятчийското производство и манифактурата. За да изложи подробно тези въпроси, Маркс се занимава с предпоставките на свободата (като технологично развитие, национално обединение, материално изобилие), а не с условията на свободата (децентрализацията, създаването на доброволни асоциации, развитието на човека и пряката демокрация). Неговата теория все още остава вкоренена в царството на оцеляването, а не в царството на живота. Единствено след като се осъзнае това, може да се предаде някаква смислена перспектива на марксовото наследство, като се отдели богатият му принос от историческите ограничения, които в наше време наистина парализират и сковават (всякакъв размах на революционната мисъл и дейност – б. ред.). Марксистката диалектика, която съдържа множество проницателни догадки, подплатени с историческия материализъм, превъзходния критичен анализ на пазарните отношения, елементите от икономическата теория или от теорията на отчуждението и преди всичко разбирането на това, че за свободата са нужни материални предпоставки – всичко това си остава траен принос в революционната мисъл. (И да, и не, защото „материалните предпоставки на свободата“ при северноамериканските индианци не са били по-големи от тези в манифактурната епоха на двамата „класици“. Иначе, четейки тези редове човек, като че ли съзира магарешките уши на марксизма, които се подават изпод махновския калпак на Букчин, или те трябва да се схващат като негово добро намерение да приобщи марксистките глави към каузата на анархизма, при условие, че те не са… циментови. В последния случай, ако посегнат към властта, ще е нужен 12 килограмов боен чук! – б. ред.)

В същото време, съсредоточаването на Маркс върху индустриалния пролетариат като „агент“ на революционните преобразования, неговият „класов анализ“ за обяснение на прехода от класовото към безкласово общество, концепцията му за „диктатурата на пролетариата“, неговата настойчивост за централизма, теорията му за капиталистическото развитие (която смесва държавния капитализъм със социализма), неговата пропаганда в полза на политическата борба посредством партийните избори – всички тези и множество други свързани с тях концепции са лъжливи и вредни в контекста на нашето и дори на неговото време, защото въвеждат в заблуждение, както ще видим. Те произтичат от ограничеността на вижданията му и от тази на дните, в които е живял. Те биха имали смисъл, само ако помним, че Маркс е оценявал капитализма като исторически прогресивен и необходим стадий в развитието на социализма и че са прилагани на практика във времето, когато Германия се сблъсква с буржоазнодемократичните задачи и националното си обединение. (При това, ние не твърдим, че Маркс е прав в поддържането на такъв подход, който има някакъв смисъл само приложен към неговото време и място.)

Подобно на латентното движение на „масите“, което влиза в противоборство с болшевизма по време на Руската революция, историята познава латентни движения, които влизат в противоречие с всяка система на властта. Такова движение в нашата епоха е прието да се нарича с името „анархизъм“, макар то никога да не е било обхванато от една единна идеология или от „свещените писания“. Анархизмът е освободително движение на човечеството срещу всякаква форма на принуда, стигащо назад чак до времето на възникването на собственическото общество, на класовото господство и на държавата. От това време досега угнетяваните се съпротивляват на всички форми, които се стремят да лишат тях и стихийното развитие на обществото от свобода. Анархизмът излиза на авансцената на социалната арена в периоди главно на преход от една историческа епоха към друга. Упадъкът на античния и феодалния свят разкрива подема на масовите движения, приемащи в някои случаи характер на вакханалия. Те искат да сложат край на всякаква система на власт, привилегии и принуда.

Анархистическите движения в миналото търпят неуспехи в значителна степен, защото материалният дефицит и ниското ниво на технологиите не позволяват да се осъществи органично хармонизиране на човешките нужди и интереси. Всяко общество, което не може да обещае повече благоденствие или се стреми към неизменното равенство в бедността, неминуемо поражда дълбоки тенденции към възстановяване на нови системи от привилегии. В случай на отсъствие на технологии, които са в състояние да съкратят съществено работния ден, необходимостта да се полага задължителен и продължителен труд изкривява същността на социалните институции, изградени на основата на самоуправлението. Така например жирондистите от Френската революция проницателно осъзнават, че могат да използват работния ден против революционния Париж. За да изключат радикалните елементи от секциите, те се опитват да прокарат законопроект, с който се забраняват всякакви събрания до 22 часа вечерта, когато парижките работници се връщат от работа. В действителност краят на анархистическата фаза във всяка от миналите революции настъпва не толкова поради техниката на манипулация и предателствата от страна на „авангардистките“ организации, колкото от материалните ограничения/предели на миналите епохи. „Масите“ винаги са принуждавани да се връщат към непосилното си трудово ежедневие и само в много редки случаи имат свободата да създават органи на самоуправлението, способни да се съхранят и след революцията.

Такива анархисти като Бакунин и Кропоткин обаче имат всички основания да критикуват Маркс заради акцентирането му върху централизма и елитарните му представи за организация. Дали наистина централизмът е бил абсолютно необходим за техническите достижения в миналото? Действително ли националната държава е била нужна за разпространението на търговията? Има ли работническото движение полза от високоцентрализираните икономически предприятия и от “неделимата“ държава? (Полисите в древна Гърция и градовете-републики в Италия от времето на Ренесанса като че ли доказват противното. – б. ред.) Ние сме склонни да приемаме твърде безкритично тези властнически принципи, главно поради това, че капитализмът се е развил масово в пределите на централизираните политически сфери. Анархистите от 19-ти век предупреждават, че централистичният подход на Маркс, доколкото последният е под влияние на събитията от това време, усилва дотолкова буржоазията и държавния апарат, че ще направи събарянето на капиталистическия ред много трудно дело. Революционната партия, дублирайки неговите (на капитализма) централистични и йерархически структури, ще възпроизвежда йерархията и централизма и в следреволюционното общество.

Бакунин, Кропоткин и Малатеста съвсем не са били толкова наивни да допускат, че анархизмът може да бъде установен за 24 часа. Приписвайки това мнение на Бакунин, Маркс и Енгелс са изопачили преднамерено възгледите на руския анархист. Анархистите от ХХ век също не са вярвали, че премахването на държавата ще повлече след себе си незабавното „слагане на оръжието“, както ни внушава Ленин в „Държавата и Революцията“, повтаряйки мракобесническата терминология на Маркс. В действителност, много от написаното в тази му „марксическа“ брошура е стопроцентов анархизъм – например замяната на професионалната армия с революционна милиция (въоръжение на народа) или на парламентарната институция с органите на самоуправлението. Това, което в лениновия памфлет е „истински марксистко“, е искането за най-строга централизация, за диктаторска власт и пълномощия за „новата“ бюрокрация и идентифицирането (по-скоро подмяната) на Съветите с държавата.

Анархистите от тази епоха са дълбоко загрижени от такива въпроси като провеждането на индустриализацията, без да се задушава революционният дух на „масите“ и премахването на новите препятствия по пътя към тяхното освобождение. Те се опасяват, че централизацията ще укрепи способността на буржоазията да се съпротивлява срещу революцията и ще всели в работниците чувство на покорство. Стараят се да спасят различните докапиталистически социални форми като руския “мир“ или испанското “пуебло“, които биха могли да дадат тласък на развитието към едно свободно общество не само в структурно, но и в духовно отношение. Затова подчертават необходимостта от децентрализация даже в условията на капитализма. За разлика от марксистките партии, техните организации отделят значително внимание на това, което наричат „всестранно образование и развитие на човека“, за да противодействат на деградиращото и опошляващо влияние на буржоазното общество. Анархистите се стараят да живеят с ценностите на бъдещето до степента, в която това е възможно в условията на държавата и капитала. Те вярват в преките акции, укрепващи инициативата на „масите“, съхраняващи въстаническия дух, поощряващи спонтанността. Опитват се да изграждат организации, основаващи се на солидарността и на братството, контролът в които се осъществява отдолу-нагоре, а не обратно. (Такива са част от елементите на двете „традиции“, за които става дума в заглавието на параграфа. – б. пр.)

Тук трябва да се спрем по-подробно върху природата на анархистическите организации, защото тази тема остава скрита под ужасно количество словесна (не само марксическа – б. пр.) тор. Анархистите и особено анархокомунистите приемат необходимостта от организация. (Терминът „анархист“ е толкова всеобхватен, колкото и „социалист“. В двата случая, спектърът се простира от хора, чиито възгледи произлизат от разширения либерализъм, като анархоиндивидуалистите или социалдемократите, до считащите организациите си абсолютно необходими за революцията анархокомунисти, ленинисти и троцкисти.) Затова се виждам принуден да повтарям това, макар да е толкова абсурдно, колкото спора дали Маркс е признавал необходимостта от диктатура.

Реалният въпрос не е „организация или липса на такава“, а каква организация се стремят да създадат анархокомунистите? Общото за техните организации е, че те израстват отдолу, а не са създадени изкуствено отгоре. Те са социални движения, които комбинират творческия революционен начин на живот с творческата революционна теория, а не политически партии, чието съществувание по нищо не се различава от това на обкръжаващата ги буржоазна среда и идеология, които се свеждат до приемането на “твърдо изпитани и проверени програми“. Доколкото това е в човешките възможности, те се стараят да бъдат първообраз на свободното общество, а не да дублират робски съществуващата система на йерархия, класи и власт. Техните организации се строят от братски и сестрински групи от близки помежду си хора или на “групи по интереси“, чиято способност за взаимодействие е основана на свободно приети убеждения, на самоинициатива и на дълбока лична заинтересованост, а не около един бюрократичен апарат, построен за сметка на послушните партийни членове, управлявани от върхушката всезнаещи ръководители.

Анархокомунистите не отричат необходимостта от координация между групите, от дисциплина, от грижливо планиране и единство в действията, но те трябва да бъдат постигнати доброволно, чрез самодисциплина, която се подхранва от разбирането и убедеността, а не по пътя на създаването на йерархически, централизирани структури. В зависимост от потребностите и обстоятелствата, групите по афинитет постигат ефикасност чрез събрания, комитети за действие, местни, регионални и национални конференции. Те обаче се обявяват решително против създаването на организационни структури, които да се превърнат в самоцел, в практически постоянни и несменяеми комитети, които ще продължават да съществуват и след изпълнение на задачите за чието решение са били създадени, и са срещу „лидерството“, което превръща „революционерите“ в безмозъчни роботи.

Тези изводи не са следствие от лекомислени „индивидуалистически“ импулси – напротив, те възникват от старателното изследване на предишните революции, на влиянието, оказвано от централистичните партии върху революционния процес и природата на социалните преобразувания в епохата на потенциално материално изобилие. Анархокомунистите се стремят да съхранят и да разширят анархистическата фаза, с която започват всички велики социални революции. В по-голяма степен от марксистите те приемат, че революциите се предизвикват от дълбоки исторически процеси. Не ЦК прави революцията – в най-добрия случай той може да организира държавен преврат, замяната на една йерархия с друга, а в най-лошия – да задържи революционния процес, ако се ползва с по-голямо влияние. ЦК е орган за завземане или за създаване на власт, за слагане на ръка върху това, което „масите“ са придобили в резултат на собствените си революционни усилия. Трябва да бъдеш сляп за всичко, което се случи през последните две столетия, за да не признаеш тези важни факти.

В миналото марксистите са могли да издигат разумни (макар и неоснователни) претенции за необходимостта от една централизирана партия, защото анархистическият период на революцията приключва поради материалния дефицит. В икономическо отношение „масите“ винаги са принуждавани да се връщат към трудовото си ежедневие. Революцията „се закрива в 22 часа“, без изобщо това да зависи от реакционните намерения на жирондистите от 1793 г., тя е прекъсната от ниското технологично ниво. Днес, дори и този предлог е отстранен от развитието на „постдефицитната“ технология, особено в САЩ и в Западна Европа. Сега е достигната такава точка, когато „масите“ могат да започнат почти за час да разширяват радикално „царството на свободата“ за придобиване на достатъчно свободно време и постигане на възможно най-висока степен на самоуправление.

Майско-юнските събития във Франция през 1968 г. не демонстрират ни най-малко необходимостта от централизирана партия от болшевишки тип, а потребността от по-високо съзнание на „масите. Парижките демонстранти показват, че организацията е необходима за системното разпространение на идеите и то не какви да е, а идеи, които съдействат за придвижването, изясняването и разширяването на концепцията за самоуправление. Това, което не достига на френските „маси“, не е ЦК или Ленин, за да ги „организират“ или „командват“, а убедеността в това, че те могат не само да окупират фабриките, но и сами да ги управляват. Забележително е, че нито една партия от болшевишки тип във Франция не издига искане за самоуправление. Това правят само анархистите и ситуационистите.

Необходимостта от революционна организация съществува, но нейните функции трябва да бъдат ясни и разбираеми. Първата ? задача е пропагандата, за да може да „разяснява търпеливо“, както казвал Ленин. В революционна ситуация, революционната организация трябва да бъде в състояние да издига най-решителни искания: да бъде готова при всеки поврат на събитията да формулира по най-конкретен начин непосредствените задачи, които трябва да бъдат изпълнени, за да се придвижи революционният процес напред. Това се осигурява от най-смелите елементи в действията и в процесите при вземането на решения от органите на революцията (комуни, съвети, комитети).

Тогава по какво анархокомунистическите групи се отличават от партиите от болшевишки тип? Разбира се, не по такива въпроси, като необходимостта от организация, планиране, координация, пропаганда (във всичките ? форми) или по необходимостта от програма на социалната революция. По същество те се различават от болшевишките партии по убеждението, че истинските революционери са длъжни да действат в рамките на създадените от революцията органи и форми, а не в създадените от партията. Това означава, че те се ориентират към революционните социални органи на самоуправление, създадени от „масите“, а не към „революционните“ политически форми, създадени от ЦК на компартията. Анархокомунистите се стремят да убедят общите събрания, фабрично-заводските комитети или съветите да се превърнат в истински органи на народното самоуправление, а не да доминират над тях, да ги манипулират или да ги присъединят към всезнаещата политическа партия. Анархокомунистите не се стремят да изграждат държавни институции над тези народни революционни органи, а напротив, искат да разтворят всички организационни форми, развивани в предреволюционния период (включително собствените им), в тези истински органи на революционното творчество на въстаналия народ.

Тези разлики имат решаващо значение. Независимо от своята риторика и лозунги, руските болшевики никога не са вярвали в Съветите; те виждат в тях инструмент на болшевишката партия – позиция, която френските троцкисти добросъвестно дублират в своето отношение към студентските събрания в Сорбоната, а френските маоисти – към профсъюзите през 1968 г. Към 1921 г. в Русия Съветите са практически мъртви и всички решения се взимат от Политбюро на болшевишкия ЦК. Анархокомунистите не само се стремят да попречат на марксистките партии да повторят това, но и не искат да дадат възможност на собствената им организация да изиграе подобна роля. Същевременно те се стараят да предотвратят появата на бюрокрация, йерархия и елити в собствената си среда. Не по-маловажно е и това, че те се стремят да изкоренят в себе си същите авторитарни черти и елитарни наклонности, които се усвояват в йерархическото буржоазно общество едва ли не по рождение. Грижата на анархистическото движение за начина на живот е грижа не само за собствената му нравственост, но и за тази на самата революция.

Сред множеството, оплитащи ни идеологически кълчища на нашето време, един въпрос трябва винаги да стои на преден план: за какъв дявол се стремим да извършим революцията? Дали искаме да я направим, за да обновим йерархията, или да затрепти пред очите на човечеството призрачната мечта на бъдещата му свобода? Може би, за да съдействаме на по-нататъшния технически прогрес за създаване на още по-голямо изобилие от стоки, отколкото има днес? За да „си разчистим сметките с буржоазията“? За да доведем на власт някаква работническа партия от рода на компартията или социалистическата работническа партия? Или за да еманципираме такива абстракции като „пролетариата“, „народа“, „историята“, „обществото“? Или революцията най-после ще ликвидира йерархията, класовото господство и принудата, за да позволи на всеки човек да управлява своето ежедневие? За да направи всеки негов миг толкова прекрасен, колкото е възможно и да превърне жизнения път на всеки индивид във възможност за пълна самореализация? Ако истинската цел на революцията се състои в това да се доведат на власт неандерталците от някаква болшевишка партия, едва ли си струва да я извършваме. Ние не сме длъжни да обсъждаме глупави въпроси от рода на това може ли индивидуалното развитие да бъде отделено от социалното и комуналното – очевидно те вървят ръка за ръка. Основата на битието и на моралния облик на човека е обкръжаващото го общество, а основата за свободния човек е свободното общество.

Като оставим настрана тези въпроси, ние, както по-рано, се сблъскваме с въпроса, който Маркс е повдигнал през 1850 г.: кога ще започнем да черпим своята поезия от бъдещето, а не от миналото? Трябва да оставим мъртвите да погребат своите мъртъвци. Марксизмът е мъртъв, защото корените му тръгват от обществото на дефицита, ограничено във възможностите си от материалните нужди. Най-важното социално послание на марксизма се състои в това, че свободата има материални предпоставки – ние трябва да оцелеем, за да живеем. С развитието на технологията (което навярно не е било разбирано дори от най-развинтената научна фантастика от времето на Маркс) възможното общество на постдефицита вече е пред нас. Всички институции на собственическото общество – класовото господство, йерархията, патриархалното семейство, мегаполиса, държавата – са се изчерпали. Днес децентрализацията е не само желателна като средство за човешкото развитие – тя е необходима и за създаването на жизнеспособна екология за опазването на живота на нашата планета от разрушителното въздействие на вещества, който замърсяват и ерозират почвата, за съхранението на атмосферата и на равновесието в природата. Ако социалната революция е призвана да даде на всеки човек контрол над неговото ежедневие, тогава трябва да се даде простор за развитието на стихийността. Старите форми на борба няма да изчезнат напълно с разложението на класовото общество, но в днешно време те се припокриват с проблемите на безкласовото общество.

Никаква социална революция не е възможна без участието на трудещите се, следователно те трябва да получат нашата активна солидарност в борбите, които водят срещу експлоатацията. Ние се борим против социалните престъпления навсякъде, където се появят, а индустриалната експлоатация е сериозно социално престъпление. Социални престъпления обаче са и расизмът, отказът на право на самоопределение, империализмът и мизерията, замърсяването на околната среда, необузданата урбанизация, зловредната социализация на младежта, сексуалните престъпления. Що се отнася до въвличането на работническата класа в революцията, трябва да имаме предвид, че развитието на пролетариата е предварително условие за съществуването на буржоазията. Капитализмът като социална система предполага съществуванието на двете класи и се увековечава от тяхното развитие като капиталисти и наемни работници. Започваме да подкопаваме пирамидата на класовото господство до такава степен, че да способстваме за декласирането на небуржоазните класи – поне в културно, психологическо и институционално отношение.

За пръв път в историята, анархистическата фаза, с която са започвали всички революции в миналото, може да бъде съхранена като постоянно действаща, благодарение на мощните технологии на нашето време. Анархистическите структури в тази фаза – общи събрания, комитети за действие и заводски комитети – могат да бъдат установени като елементи на новата система на генерализирано самоуправление, като елементи на освобождението на обществото. Ще можем ли да изградим движение, способно да ги защити? Ще можем ли да създадем организация на групите по интереси, способна да се разтвори в тези революционни институции? Или ще построим йерархична, централизирана, бюрократична партия, която ще се опита да доминира над тях, да ги „неутрализира“, изтласквайки ги, и накрая да ги унищожи?

Слушай, марксист, организацията, която се опитваме да създадем, е прототип на обществото, което ще създаде нашата революция. Или ще се избавим от миналото – както в себе и, така и в нашите групи, или просто няма да има никакво бъдеще, заради което си струва да побеждаваме.

Ню-Йорк, май 1969

Забележка за групите по интереси

Терминът „група по интереси“ или „група по афинитет“ е испански. Така се е наричала организационната форма, създадена още в дофранкисткия период, като основа на страшната Федерация на анархистите от Иберийския полуостров (ФАИ). (ФАИ включва най-идейните активисти на Националната конфедерация на труда (КНТ) – огромният анархосиндикат. Робуването на имитацията на формите и методите на ФАИ днес е невъзможна и нежелателна. Испанските анархисти от тридесетте години се сблъскват със съвършено различни социални проблеми от тези, с които се срещат днешните американски анархисти. (Същото може да се каже и за злополучните опити за имитиране на организационните форми и методи на ФАИ и тези на американските анархисти от 1970 година в Русия в началото на двадесет и първи век. – бел. на руския преводач).

Формата на групите по интереси обаче има черти, приложими във всяка социална ситуация, които често се приемат интуитивно от американските радикали, наричащи създаваните организации „колективи“, „комуни“ или „семейства“. Групата по интереси може да се разглежда като нов тип семейство, в което родствените връзки се заменят с човешки отношения, основани на дълбока съпричастност и подхранвани от общите революционни идеи и практика. Дълго преди думата „племе“ да стане популярна в американската контракултура, испанските анархисти наричат своите конгреси „племенни събрания“ (asambleas de las tribus). Групата по интереси нарочно остава малка, за да осигури максимална степен на близост между хората, които я образуват. Автономна, комунална и основана на пряката демокрация, групата съчетава революционната теория с революционния начин на живот във всекидневните си действия. Това създава свободно пространство, в което революционерите могат да променят както самите себе си, така и социалното си битие.

Групите по интереси са предназначени да действат като катализатори вътре в народното движение, но не и като негов „авангард“; те осигуряват инициативата и съзнанието, но не играят ролята на „генерален щаб“ и „командване“. Групите се простират на „молекулярно ниво“ и имат свое собствено „брауново движение“. Обединени или действащи поотделно – това те определят в зависимост от конкретната ситуация, а не поради бюрократични заповеди от някакъв далечен център. В условията на политически репресии групите по интереси са много устойчиви срещу внедряване на полицейски агенти, защото близките отношения между участниците в групата правят проникването в нея трудно, а дори да се случи, при тях няма никакъв централизиран апарат, който би дал на агента общ поглед върху движението. Дори в такива условия групите по интереси могат да съхранят контактите помежду си чрез своите периодични издания и литература.

От друга страна, в периоди на повишена активност нищо не пречи на групите да си сътрудничат във всякакви мащаби, в зависимост от конкретната ситуация. Те могат лесно да се федерират чрез местните, регионални или национални събрания за изработване на обща стратегия и тактика и да създават временни комитети за действие (каквито имат френските студенти и работници през 1968 г.), за да координират конкретните задачи. Групите по интереси обаче винаги трябва да имат своите корени в народното движение. Те са предани на социалните форми, създавани от революционния народ, а не на някаква безлика бюрокрация и йерархия. Поради своята автономия и местен характер, групите могат да съхранят своята чувствителна преценка на новите възможности. С разнообразния си и непрекъснато експериментиращ начин на живот те действат стимулиращо както една на друга, така и на народното движение. Всяка група се стреми да придобие необходимите за самостоятелното си функциониране ресурси и един цялостен набор от знания и опит, с оглед преодоляването на социалните и психологически ограничения, налагани от буржоазното общество върху развитието на личностите. Всяка група, като ядро на съзнание и опит, се старае да придвижи стихийното народно революционно движение до онзи момент, когато групата ще може най-после да се разтвори, да изчезне в естествените социални форми, създадени от революцията.

КРАЙ

Бележка на руския редактор на „Слушай, марксист!“:

Впоследствие Букчин преразглежда своето отношение към „автономията“ и групите по интереси. В своя труд „Социален анархизъм или анархистически стил на живот: непреодолима пропаст“ той разглежда „автономията“ – за разлика от „свободата“ – като проява на една буржоазно-егоистична затвореност „в себе си“ и като стремеж да се сведат отношенията с обществото до минимум. „Това, което днес минава за анархизъм в Америка и във все по-голяма степен в Европа, не е нищо повече от един, основаващ се на самосъзерцанието, индивидуализъм, който опорочава отговорните социални задължения; груповите срещи, наричани ту „колективи“, ту „групи по интереси“, са някакво индивидуалистично душевно състояние, което осмива надменно структурите, организацията и участието в обществените дела, превръщайки ги в игрова площадка за инфантилни лудории.“ – Murray Bookchin: „Socialanarchism or life style anarchism: an unbridgeable chasm“, Edinburgh, 1995. стр. 10).