За масовите протести
За пореден път в историята стотици хиляди души са последвали вълната на обществена мобилизация и са излезли по улиците с призиви към своето правителство и своите съграждани, а извън очевидните искания – за конкретни реформи, за мерки за пазара или за смяна на провалилите се да държат народа под контрол управляващи – от създадената ситуация се възползват и различни леви и десни активисти и функционери, прокарващи своята реторика. Докато десницата се противопоставя на протестиращите, насочвайки вниманието към миграцията и вандализма или критикувайки предлаганите промени, сред масите набират популярност социални, антифашистки, дори и привидно антикапиталистически лозунги, а наскоро се разбра, че в Испания от синдикатите е обявена предстояща обща стачка, първата от много дълго време. Следователно платформа намира левицата, която активно участва и заявява своята подкрепа, в това число и голяма част от анархистите: вижте например преведения от нас материал, изявлението на Френската анархистка федерация, на испанската CNT или тази статия от сайта на КРАС. Като цяло протестите продължават да се разрастват, включително в нови европейски страни, и изглежда да са в голяма степен успешни съобразно целта си и успешни от гледна точка на борещите се за подобряване на условията в рамките на капитализма, но няма да навлизам в анализи или подробности за хода им – нека го правят тези, които се занимават с това. Вероятно могат да се направят и паралели с минали масови движения и поуките от тях, но и това ще пропусна. Ще бъде по-добре, ако се даде мнение по темата, и въпреки че нашата организация не е съставила единодушно такова, по-долу ще изразя моето собствено.
Въпреки повече или по-малко трайните подобрения, които такъв тип движения могат да извоюват, аз смятам, че те си остават реформистки по природа и вредни за главната цел на анархизма – унищожаването и заменянето на капиталистическия строй. Тези движения – протестни, синдикални, стачкови, активистки – дори и да се обявят против капитала (не винаги съзнавайки какво точно значи това), на практика целят и обикновено се разпадат след въвеждането или обещаването на дадени прогресивни политики от страна на властта, и докато самата реформа не е непременно нещо вредно – тя наистина може частично да облекчи живота в текущото общество – считам, че борбата за усъвършенстване на капитализма е противоположност на революционната борба и никак не я подпомага, а напротив – само отклонява обществените съзнание и усилия от нея. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако вместо да се организират в името на приемането на някакви си закони, всички тези хора се бяха организирали в мрежа, работеща за приближаването на социалната революция? А анархистите как точно помагат, като чрез действията си се отъждествяват с реформистки настроените маси, вместо със същите усилия, възползвайки се от това, че те са се надигнали и са малко по-отворени за нови идеи, да им предложат истинска перспектива за създаване на ново общество? Трябва да спрем да се борим за дребни облекчения, които властта е готова лесно да ни отстъпи, за да ни усмири и подчини, и да почнем да се борим за това, което всъщност искаме – нов строй, животът в който ще е безкрайно по-пълноценен от всякакъв вид реформиран капитализъм. А защо да не можем в хода на тази последната борба да изтръгнем от буржоазията каквато отстъпка си пожелаем, след като станем реална заплаха за нея? И в крайна сметка да не забравяме, че протестът не представлява нищо, освен молба към управляващите, която те всъщност нямат интерес да изпълнят; те могат да искат единствено да потушат вълненията, ако нараснат достатъчно, че да им причинят неудобство – а това ще бъде сторено по начин, който изисква възможно най-малко разходи от тяхна страна. Дори няма нужда да ни дадат някакво трайно подобрение на жизнения стандарт – достатъчно е едно ново правителство, което хората да повярват, че ще управи нещата, или пък може придобитото да се отнеме обратно след половин-една година – важното е робите да продължат да робуват.
Кулминацията от тези събития може би ще е обявената обща стачка (ако се случи), но мисля, че тактиката на обща стачка – поне ако не е част от разгърната по-мащабна антикапиталистическа стратегия – не може да отиде далеч, защото вредата, нанасяна на временно останалите без служители капиталисти, е пренебрежима в сравнение с натрупаните печалби, но без заплата от наемен труд работниците остават без устойчиви средства за живот (понеже не притежават средства за производство), затова и стачката не може да продължи много дълго преди да настане нужда пак да започнат работа; тя е полезна единствено за спечелване на дребни и често мимолетни отстъпки, каквото в нашия случай и целят нейните организатори, профсъюзите.
– Пацу
