Преведен и редактиран текст от френски, който, дори и да не направи вного по-ясни третираните идейни проблеми, ще накара тези, които се интересуват от кардиналната задача на ХХI-ви век, да се замислят и да я направят по-разбираема за участниците в решението ѝ.
Георги Константинов

Доброволно приетото робство

Най-голямото препятствие за еманципацията на пролетарията е самия той. Истинското бедствие на работника е неговото самодоволство от собственото му нещастие, начинът да се утешава и примирява със своята безпомощност. Но опитът го учи, че няма защита срещу системата, която го потиска, и че не може да я избегне, без да се бори с нея. Той обаче предпочита да се отпусне в очакване и да облече пасивността си във фалшив гняв.

Сред работниците цари фатализъм и примирение. Провалът на марксистките експерименти (социалдемократически и болшевишки) породи страх и резигнация в пролетариите. Сега им е ясно:

Винаги е имало шефове и винаги ще ги има; Няма на какво да се надяваме, когато сме родени от грешната страна на оградата.

Разбира се, случва се пролетариатът да се разгневи и да не приема повече ситуация, която смята за непоносима. Но той не стига до разработване на план за действие в отговор? И тъй като не успява да достигне до онези, които просперират на гърба му, той разтоварва негодуванието си върху онези, които среща на ъгъла на улицата: дребни шефове, шмекери и други негодници. Той има верното чувство, че ги издържа, но те го заслепяват с откраднатото на дребно и отказва да види грабежа на милиардерите и мултимилионерите. По същите причини се ядосва на съпругата и децата си, ако те не му доставят очакваното от него удовлетворение и не компенсират чувството му за малоценност с безупречно поддържано домакинство или с подходящи резултати в училище. «Нисшите» класи са раздробени : чиновникът с гордост се отличава от работника, защото последният си цапа ръцете, но в замяна е презиран като паразитиращ драскач върху бюрото. Този, който е синдикален член, се чувства по-добър от друг, който все още не е. На свой ред последният разпространява вицове, с които се разкриват по-лесно частици от истината.

Когато не е озлобен, неспособен да разпознае доброто в живота и собствения си дял от късмета, пролетарият остава пленник на своя тесногръд начин на живот. Стигайки до определена възраст, той приема слугинството си до степен, да признае, че нещата постепенно се подобряват, че недоволните младежи трябва да знаят как да разпознават и да пазят „придобивките“.

Съществува чувство, което много често се споделя от пролетариите от всички страни. Вместо интернационализъм, те имат усещането, че другаде нещата могат да бъдат много по-зле… По-добре да си останем на мястото, защото в съседство и за същата работа… знае ли се. Работникът има утехата, че сред общото нещастие е намерил убежище.

Трудът си остава най-добрият полицай

Той държи всички под контрол и мощно възпрепятства развитието на разума, на желанията, на стремежа към независимост у работника, защото изразходва извънредно количество нервна сила за житейските баналности, която го оттегля от размисъл, от мечтание, от любов; той преследва постоянно дребни цели и осигурява посредствено, но редовно удовлетворение. Така в общество, в което хората работят непосилно през цялото време и кротуват, ще има повече сигурност: нали днес ние се покланяме на сигурността като на върховно божество.

Все още има преобладават глупаците, които почитат отвратителната трудова дейност и не се отдръпват от нея спонтанно. Този, който ден след ден унищожава здравето си, се гордее с бицепсите си и се радва, че вече няма нужда да спортува, за да бъде във форма. В някои семинари цари истински олимпийски манталитет. Заплатите на парче и бонусите дори не са нужни, за да може всеки да постигне свой малък личен рекорд. Те се отнасят с открито презрение или патернализъм към тези, които не са способни или на които не им пука от възхваляваното трудолюбие. Но все по-трудно е да се повярва в истинската полезност на това, което правим, а безразличието, дори отвращението към работата, набират все по-голяма сила.

Тези обаче, които спират да работят, често имат лоша съвест. Болни или безработни, мнозина се страхуват, че няма да се справят със задачата, срамуват се да си тръгнат. Тези, които се измерват с работа, вярват, че доказват на себе си, че не са развалина и че принасят социална полза. Така се докосваме до фундаменталния характер на пролетарската мизерия: без работа животът вече няма повече смисъл, няма повече реалност, няма последователност.

Не е интересът от задачата, който връща безработния към турбината, а скуката и нуждата от заплата. Рутината на ежедневието трудно може да ви накара да повярвате, че достъпът до работа или дори до безработица е освобождение. Трябва да останете безработен или пенсиониран, за да видите обратното. Пенсионирането или безработицата е работа на нулево ниво.

Съвременната бедност не се изразява в липсата на свободно време или недостига на потребителски стоки, а в разделянето на всички дейности, разпокъсването на времето, изолацията на хората. От една страна често е бясна, фрагментирана производствена дейност, при която нуждите на капиталистическото производство превръщат човека в труп с времето, инструмент сред инструментите. От друга страна, свободното време, през което той би трябвало да принадлежи на себе си, но опитомен от възпитанието и образованието, и зашеметен от работата, той се откъсва от всичко истинско поради необходимостта да се плаща.

Консумацията

…и особено сънищата, които тя позволява, остават най-голямата утеха. Работничката, продавачката или секретарката, в допълнение към времето, посветено на разглеждане на витрини и четене на фоторомани, влага своята жизненост в повишаване на социалния си ранг. Желанието да бъде взета под внимание и покорното придържане към сервилните представи на жените се преплитат, за да ги заблуждават по-добре относно реалността на тяхната съдба. „Домакинството“ на работническата класа поддържа илюзията за тази малка крайградска къща, която един ден ще им принадлежи и където „най-накрая ще бъдем у дома“. Но преди всичко стои автомобилът. Мечтаем да го купим, да го сменим. Той е мярка за богатство и добри обноски, той е неизчерпаем предмет на разговори. Дори ако работникът предпочита да говори със собственика на бистрото за проблемите, които има със съпругата си и да му покаже снимки на децата си, механикът е този, който си остава неговият истински довереник.

Работникът често е подозрителен към политиката, но много редко критикува политиката и политиците. Напомпан от моментната важност, която му придава това и развълнуван от спортната страна на аферата, той не се отказва да отиде и да пусне бюлетината. Достатъчно е вятърът на „Съединението“ да задуха отново, за да се съживят всичките му очевидно угаснали илюзии. Няма значение, че левицата редовно е предавала надеждите, които масите са ѝ възлагали, че социалдемократите са ги изпращали на ръба на пропастта през 1914 г., че са участвали в най-лошите буржоазни схеми, че подкрепяли колониалните репресии. Що се отнася до така наречените комунисти, веднага щом дойдат на власт, те не правят нещо повече от това да изоставят защитата на интересите на работниците и ги призовават да запретнат ръкави и не се колебаят да репресират и разстрелват пролетариата, както в Кронщад, Барселона или Будапеща. Но какво ли знае работникът за историята на пролетарските борби? За Парижката комуна, за Руската революция, за стачките по време на Народния фронт или за кълновете на новото общество в Каталония? Той знае нещичко само по спомени, които политическите апарати и левите шмекери са измислили за негова употреба и утеха.

Ако е член на сталинистка партия, „работникът“осъжда злоупотребите с печалби на монополите и срамните спекулации на предприемачите на недвижими имоти. Но отказва да разбере какви всъщност са печалбите и ролята на шефовете. Той вижда само кражбите, паразитизма, злоупотребите, „двестата семейства“, но не и икономическите структури и механизми, които трябва да ликвидира преди всичко, за да подкопае тяхната основа: капиталът и заплатите. Щом се заговори за образцова и социалистическа държава, като в Швеция или Куба, зависи от вкуса, тези печалби, разкоши и луксозни офиси, с дачите, обслужващи «народвите синове», му изглеждт по-честни, макар да са отдадени за «доживотно ползване» на всеки затлъстял бюрократ или „работнически вожд“ и скотския му живот се превръща във въпрос на трудово достойнство. В страните, където «пролетариатът упражнява своята диктатура», удовлетворението на работника е в това, че сутрин във фабриката, сваляйки шапка пред бригадира, той трябва да знае, че всъщност е собственика на «своята» компания, и в крайна сметка е началник на своите началници…

Врагът на пролетариата не е толкова властта на капиталистите или бюрократите, колкото диктатурата на икономическите закони на капитализма над нуждите, дейността и живота на хората. Съвременната контрареволюция е съсредоточена върху защитата на пролетарското състояние, а не върху поддържането на буржоазните привилегии. Именно в името на пролетариата и икономическата необходимост, с помощта на политическите и синдикалните ни представители, ние спасяваме ежедневно капиталистическото общество.

Развитие на робството

Протестите и исканията на «придобивки» от буржоазията и от властта също са част от реформаторската роля и безсилието на работника. Безсилие, което го откъсва от реалността и сочи липсата на перспектива, което обуславя псевдореволюционната му дейност. Пасивен и изолиран, той разчита на бюрократичните апарати, вярвайки, че ще му дадат сплотеността, която му липсва и че те са създадени, за да решат вместо него проблемите му.

Когато изисква от своите „отговорни организации“, работникът утвърждава това, което е в основата на неговото нещастие. Какво иска той? хляб? машини? необходимите средства, за да се наслаждава на живота си, да се среща с приятели, да действа и да произвежда с тях и за тях? Не. Това, което той упорито настоява да му се даде, е гаранцията за работното място, за експлоатацията във фабриките за робски труд и в замяна получава повишаване на възрастта за пенсиониране, за да могат и младите да се възползват от правото си на труд, а старите да се подготвят за своето погребение. Казват че работникът пристига ограничен и принуден от икономическата система да се продава, за да си осигури прехраната; това, че веднъж на работа, той прави всичко възможно да не уврежда здравето си, да се занимава с по-изгодни за него дейности и да намали времето, през което е експлоатиран е подрацзбиращо се от самосебе си. Тези нагласи, с които всъщност се зачита капиталистическата система, нямат нищо общо със защитата на правото на труд и правото на пенсия.

Реформите не са завоевания на пролетариата, а корекции, които системата е длъжна да направи, за да гарантира своето оцеляване и прогрес. Като цяло – понякога под натиска на масите – капитализмът ликвидира своите архаизми. Работническият реформизъм успява да покрие единствено нуждите за развитието на капитала, по-специално относително доброто третиране на работната сила, за да бъде в състояние да я експлоатира с по-голяма интензивност и по-дълго.

Кризата и неприятностите са момент на надежда за кариеристите и бюрократите. След това те се опитват да се промъкнат към добрите места, които са станали свободни вследствие действията на пролетариата. Това се видя най-вече по време на руската революция, когато болшевишката партия отблъскваше, понякога военно-полицейски, силите на революцията, за да възстанови капиталистическия ред на наемното робство и дисциплина във фабриките.

Онези, които основават властта си върху импотентността и атомизацията на пролетариите, са истинските защитници на експлоататорското общество. Тяхната програма е управление на пролетарското състояние. Те могат да викат „Да живее пролетариатът!“, тъй като живеят именно от него! И ако тези наследници на провала на пролетарските въстания се появяват след него безсрамно, то е защото са просперирали върху гробовете му.

Голямата илюзия – самоуправлението¹

Капиталът е меркантилизирал всички обществени отношения. Но това движение направи крехки регулаторните механизми на системата и всички нестабилни баланси на натрупване, върху които тя почива, независимо дали са парични, социални, демографски или екологични. Кризата от 1929-а дойде след смазването на пролетариата (провалът на революционния период от 20-те години). Тази, която преживяваме сега, идва в момент, когато пролетариатът трябва да преоткрие силата си, за да се подготви за решителна конфронтация, ако иска да избегне печалната съдба на робите и селяните.

Капиталистическата вселена се основава на пролетариата, както никое друго класово общество не се е основавало на своите роби и крепостни. Основна класа на капитализма е пролетариатът, а не буржоазията. Докато има пролетариат, ще има капитализъм. Революционният характер на капитализма разширява пролетариата, класата, която изразява разпадането на всички класи, класата, която може да завладее своята свобода и човечност и да присвои цялия свят, само като ликвидира собственото си състояние, унищожавайки капитала.

Пролетариатът е тласнат към действие, тъй като с кризата работническото движение става неспособно да организира наемния труд. В сравнение с техните предци и нещастните хора от Третия свят, експлоатираните в развитите страни са относително разглезени. И все пак предстоящата революционна трансформация ще зависи от тях, защото пропастта между това, което е и това, което би било възможно, е по-голяма от всякога. Тази пропаст, независимо дали я осъзнават или не, във всеки случай е противоречие, което ги насърчава и ще ги насърчава още повече да действат за разрешаване на патовата ситуация.

Като не можем да противопоставим буржоазна, имотна, морална или религиозна идеология на лишените от собственост, ние им противопоставяме пролетарска идеология: социализъм, самоуправление. Генерализирането на заетостта е унищожило старите ценности на собствеността и принуждава капитала да наблегне на достъпа до отговорности, обогатяване на задачите, демократизация на властта и участие в управлението на «собствената» компания, особено, когато икономическите трудности правят компенсацията в твърди пари по-болезнена.

Проблемът с управлението става централен само в една фрагментирана и атомизирана вселена, където хората са безсилни пред лицето на икономическата необходимост. Самоуправителите и другите апостоли на работническия контрол искат да прикрепят работниците към „своята“ компания. Това се проявява в действия на комисии във всяка компания, анализиращи сметките, контролиращи шефа или ръководството, наблюдаващи както производствената, така и търговската дейност. Следователно ние предполагаме една вечна икономика, чиито закони биха били приблизително еднакви при капитализма и при комунизма: следователно работниците ще трябва да научат правилата на администрацията и търговията. Логиката на стоката се налага и определя всичко: какво ще се произвежда, как ще го произвеждат и т.н…

В най-добрия случай решението би било синоним на самоуправление на капитала. Задачите, изпълнявани преди това от шефа, стават задачи на работниците. Освен материалния процес, те се грижат и за маркетинга. Но всички проблеми, които „мениджмънтът“ може да създаде, са напълно различни в едно непазарно общество. Ето защо работническият контрол е абсурд: той може да научи работниците само на капиталистическо управление, каквито и да са намеренията на тези, които го упражняват.

Рекламирано от идеолозите на новата вълна, самоуправлението придобива привлекателността на утопия. Но каква тъжна мечта е тази, в която отиването към капитализъм без капиталисти ще бъде добавено към присмеха над работниците, които утре ще стават ентусиазирани за това, към което днес са безразлични: поддържане на платената заетост… Изправена пред бъдещи ексцесии, демократичната левица вижда в самоуправлението дискурс, който би ѝ позволил да се укрепи, да бъде по-завършена пред предстоящото движение, което обещава да бъде заплашително.

Става дума не за генерализираното самоупавление, а за такова «на парче», каквото имаше в кооперациите или при титовия «социализъм» в бивша Югославия. ↩︎

Прочетете втората част: Да живее комунизма!