Бел. от КРАС: Публикуваме превод на статия, написана от анархисти от Нова Зеландия (Аотеароа). Въпреки известна непоследователност (например използването в положителен смисъл на съмнителни понятия като „антидържавна политика“, „политическо действие“ или „деколонизация“), текстът представлява интерес като решителна критика на ценностно-либералните, милитаристки, национално-„освободителни“ и реформистки настроения и действия на съвременните самопровъзгласили се „анархисти“ от мейнстрийма.

Източник: https://aitrus.info/node/6352

През последните няколко години странна тенденция обхвана части от анархистките среди – особено онези кръгове, които са най-близо до академичните среди, неправителствените организации и широките екосистеми за „социална справедливост“ на либералната левица. Тя звучи по следния начин: „ние не живеем в революционни времена“. Тази теза винаги се изказва с някаква примиреност, сякаш говорителят е станал прекалено умен, прекалено опитен, прекален професионалист или е изстрадал твърде много, за да вярва все още в старите принципи.

Казват ни, че анархистите не трябва да отхвърляме избирателната политика, защото това би било „догматично“ или „пуристко“. Не трябва да поддържаме принципен антимилитаризъм спрямо имперските съюзи и геополитическите шахматни дъски, защото това би било „наивно“ или „привилегировано“ или просто защото „не така работи светът“. Не трябва да оспорваме национализма, защото явно дори анархистите трябва да коленичат пред олтара на знамената, когато избухне подходящата война. А в Аотеароа все по-често ни се казва, че анархистите – от всички хора – просто трябва да се подчиняват на Лейбъристите, Зелените или Те Пати Маори, и че всичко друго се равнява на подпомагане на десницата, подпомагане на фашизма или невъзможност да се вземат на сериозно „реалните последствия“.

Това е значително идеологическо изкривяване, което е превърнало голяма част от самоопределящите се анархисти в придатъци на либерализма, младши партньори на парламентарната левица и в някои случаи шумни защитници на милитаризираната държавна власт. Този колапс не е просто политическо отклонение; той представлява дълбоко отхвърляне на най-основните принципи на анархизма. Това е капитулация, маскирана като реализъм, предаване, прикрито като нюанс, и страх от това да бъдеш политически неуместен, представян погрешно като зрялост.

Но в същността си този дискурс изразява нещо просто и разрушително – убеждението, че анархизмът е неспособен да действа като революционна сила сам по себе си и затова трябва да делегира своята дейност на либералните институции.

Не е възможно да се разбере настоящият крах на анархистката независимост, без да се разбере културната екосистема, в която живеят много леви хора днес. В Аотеароа, както и в целия западен свят, политическата енергия е систематично пренасочвана към НПО, консултантски фирми, академични катедри и публично финансирани „прогресивни“ институции, които работят комфортно в рамките на капиталистическата инфраструктура. Тези пространства говорят езика на радикализма, но се ръководят от правилата на бюрокрацията.

Много млади анархисти вече не се радикализират чрез борба, чрез окупации, организация на работното място, антимилитаристка съпротива, борби за жилища или антиполицейски действия. Вместо това те се социализират в професионалната сфера, където основната цел е да се осигурят договори, да се поддържа социален капитал и да се избягват политически рискове. Резултатът е предсказуем: анархизмът се превръща просто в естетика на бранда, а не в ангажимент към революционни действия.

В рамките на тези институционални пространства отхвърлянето на изборната политика се представя като нещо детинско. Критиката към левите партии се представя като саботиране на „прогреса“. Поддържането на антимилитаристки принципи се представя като опасен идеализъм. Отказът от присъединяване към електоралния блок на Лейбъристите, Зелените и Маорската партия се разглежда като предателство към „общността“.

Но това не са морални съждения, а професионални. Анархистите, работещи в неправителствени организации и академични мрежи, бързо осъзнават, че тяхното материално оцеляване зависи от привеждането им в съответствие с консенсуса на умерената левица. Критиката към изборите рискува договорите. Антимилитаризмът рискува репутацията. Антидържавната политика усложнява отношенията с финансиращите организации.

И така се развива нова норма – анархистите трябва да избягват да бъдат прекалено големи анархисти. Радикалната реторика е позволена, дори насърчавана, стига да води до укрепване на парламентарната левица. Всичко, което заплашва монопола на държавата върху легитимността, става немислимо.

Резултатът е анархизъм, който говори с лекота за „взаимна помощ“, но забравя, че взаимната помощ не е социална услуга, а оръжие срещу принудата на държавата. Анархизъм, който осъжда расизма и колониализма, но насочва цялата съпротива към институции, подчинени на държавата. Анархизъм, който се застъпва за деколонизация, но за всяко предизвикателство се обръща към парламентарната власт в Аотеароа. Анархизъм, който подкрепя борбите в чужбина само когато те са в съответствие със западните стратегически наративи.

По същество, това е анархизъм, който е загубил същността си – и след това е обяснил тази загуба като интелектуална изтънченост.

Преминаването към избирателно мислене е ключов симптом на този колапс. То приема няколко форми.

Понякога е явно: „Трябва да гласуваме за Лейбъристите/Зелените/ТПМ, за да не дойде десницата на власт.“ Понякога е облечен в реторика за социална справедливост: „Маргинализираните общности са ощетени, когато десницата спечели, затова анархистите имат отговорността да гласуват.“ Понякога е прикрит със стратегически фатализъм: „Гласуването няма да ни спаси, но помага да спечелим време.“

Но зад всичко това стои едно и също основно предположение, че държавата трябва да остане основният двигател на социалната промяна, а анархистите трябва да приспособят политиката си към тази реалност.

Изключително е колко бързо анархистите забравят, че съвременната държава, либерална или консервативна, е структурно неспособна да премахне експлоатацията, йерархиите и принудителния апарат, които я определят. Дори когато левите правителства се опитват да проведат реформи, те го правят чрез укрепване на механизмите, които анархистите се опитват да разрушат: полиция, затвори, армия, граници, социални бюрокрации, технологии за наблюдение, системи за събиране на данъци.

В Аотеароа Лейбъристите са типичен пример. Всеки път, когато се връщат на власт, анархистката среда се разпада. Тези, които са най-близо до инфраструктурите на НПО, започват да се застъпват за стратегическа подкрепа. Реториката за „намаляване на вредите” се превръща в оръжие, за да се заглуши критиката от онези, които с право настояват, че Лейбъристите са се доказали като надеждни слуги на капитала, имперските съюзи и местния управленски елит.

Тази динамика се засили по времето на Ардерн. Много анархисти, които някога се подиграваха на парламентаристите, се озоваха в положението да отправят плахи критики или да мълчат напълно, защото социалната атмосфера на преклонение пред либерализма превърна истинското несъгласие в културно табу. В активистките среди ардернизмът се приемаше като „удовлетворителен“, а анархистите, които не бяха съгласни с него, бяха представяни като смутители, женомразци или нереалистични пуристи.

Движение, което се счита за революционно, никога не бива да бъде толкова крехко. И все пак крахът беше широко разпространен и разкриващ: много анархисти бяха по-ангажирани с принадлежността си към либералната културна класа, отколкото към самия анархизъм.

След като настъпи тази културна промяна, се налага фаталната логика: анархистите не трябва да отхвърлят избирателната политика, защото техните съюзници, често и техните работодатели, зависят от нея.

Така революционната традиция се превръща в лобистка група.

Най-тревожният израз на тази тенденция е изоставянето на анархисткия антимилитаризъм. Векове наред анархистите са настоявали, че войната не е отклонение, а предсказуем резултат от капиталистическата държавна система. Милитаризмът е най-чистият израз на йерархичната власт, извличането на ресурси, национализма и подчинението. Той е машината, която поглъща младежта от работническата класа, за да защити интересите на конкуриращите се управляващи класи.

Въпреки това, през последните години много самопровъзгласили се анархисти са възприели военна логика, която не се различава от западния либерализъм. Те аплодират НАТО, когато им е изгодно. Те одобряват изпращането на оръжия за конфликти, в които участват техни представители. Те усилват риториката за „отбрана“, „сигурност“ и „стратегическа необходимост“. Те срамят антимилитаристите, че „не подкрепят правилната страна“.

Това е най-опасната капитулация от всички.

Веднъж приели легитимността на войната, анархистите са се отказали от последната си значима разлика от държавната левица. Резултатът е анархизъм, който послушно следва емоционалните ритми на западните медийни цикли, възмутен, когато му се нареди, подкрепящ, когато му се нареди, мълчалив, когато му се нареди, вместо да поддържа своята антимилитаристка линия.

Част от този колапс е идеологическа. Част е материална. Но значителна част е психологическа.

Много анархисти днес се страхуват да не бъдат възприети като „неотговорни“. По-широката либерално-лява култура разглежда политиката през призмата на съобразяването, безопасността и минимизирането на вредите. Всичко, което предизвиква институционалните рамки, се възприема като безразсъдно. Всичко, което нарушава политическата нормалност, е опасно. Всичко, което подкопава парламентарната левица, непряко „помага на десницата“.

Това създава парализираща морална обстановка, в която най-големият грях, който един анархист може да извърши, е да не подкрепи статуквото достатъчно шумно. Страхът да не бъдат обвинени за победата на десницата става толкова силен, че мнозина спират да си представят политиката извън тесния хоризонт на изборите. Страхът да не бъдат обвинени, че „не се интересуват“ от маргинализираните общности, се превръща в оръжие, използвано за заглушаване на радикалната политика.

В такава обстановка анархизмът се превръща в идентичност, а не в практика – начин да се чувстваш радикален, докато се държиш безопасно.

Тази политика, основана на тревога, създава анархист, който:

на лично ниво е съгласен, че държавата не може да освободи никого, но се страхува да го каже публично;

на лично ниво знае, че изборите не променят нищо фундаментално, но все пак гласува и притиска другите да направят същото;

на лично ниво се противопоставя на войната, но споделя либерални тези, за да не изглежда безчувствен;

на лично ниво иска да се противопостави директно на капитализма, но се задоволява със символични действия в рамките на системата.

Резултатът е трагичен: анархисти, които са радикални във всичко, освен в това, което има значение.

Ситуацията в Аотеароа засилва този колапс, защото либералната левица е структурирана около морални рамки, свързани с бикултурализма, договорния дискурс и работата на НПО за социална справедливост. Това са важни области на борба, но държавата е научила да ги използва като оръжие, за да поддържа легитимността си.

Това създава политически пейзаж, в който анархистите са под натиск да третират парламентарните актьори, особено Лейбъристите, Зелените и Те Пати Маори, като основни двигатели на „прогреса“, дори когато тяхното досегашно развитие е дълбоко обвързано с колониалната администрация, полицейската дейност, пазарния капитализъм и милитаризираната външна политика.

Либералната държава в Аотеароа е станала веща в демонстрирането на морална добродетел, докато засилва структурното си насилие. Тя използва купу маори (?) за реклама, докато разширява затворите. Тя финансира медицинските и гледаческите услуги, докато смазва жизнения стандарт на работническата класа. Тя наема консултанти от коренното население, докато налага милитаризирано наблюдение в Тихия океан. Тя предлага символично признание, докато се измъква от материалната деколонизация.

Въпреки това много анархисти, потопени в средата на НПО и семинарите за договорите, се борят да критикуват тази динамика, без да бъдат обвинени в културна невежественост или реакционна политика. Резултатът е мълчание, предпазливост или апологетика – поведения, напълно несъвместими с анархистките ангажименти за противопоставяне на държавната власт, на всяка държавна власт, независимо от реториката, с която се прикрива.

И така аргументът се повтаря: анархистите трябва да подкрепят левите партии; анархистите не трябва да отхвърлят изборите; анархистите не трябва да се противопоставят на националистическите или милитаризирани структури, когато те се представят като защитници на суверенитета на коренното население или на маргинализираните общности.

Такова разсъждение смесва държавата с народа, грешка, срещу която анархистите предупреждават от 150 години.

Твърдението, че анархистите „не могат” да отхвърлят изборите или да се противопоставят на левите партии, в крайна сметка е твърдение за невъзможността на политическото въображение. То предполага, че държавата е единствената налична територия, че нищо значимо не може да се направи извън нея и че анархистите трябва да се приравнят с управленската левица, защото алтернативата е без значение.

Но това е вярно само ако приемем предпоставките на либералния фатализъм. Цялата анархистка традиция съществува, защото предишните поколения са отхвърлили тези предпоставки. Ема Голдман не е погледнала началото на 20-ти век и решила, че анархистите трябва да подкрепят прогресивните кметове. Кропоткин не е стигнал до заключението, че работническата класа трябва да гласува за либералните реформатори. Радикалите маори през 70-те години не са решили, че освобождението минава през парламента. Испанската CNT не е вярвала, че еманципацията изисква съюзи с буржоазните партии, докато вътрешното либерално завладяване не ги отслаби с катастрофални последствия.

Анархизмът винаги е настоявал, че политиката се простира далеч отвъд изборните цикли. Ако не друго, кризите на нашето време, климатичните промени, сривът на жилищното строителство, милитаризираните имперски съюзи, разпадащата се социална инфраструктура доказват, че анархистката организация не е просто жизнеспособна, а необходима.

Държавата не е единственото място за политически действия. Тя дори не е най-ефективното. Просто е единственото, което либералите могат да си представят.

Ако анархизмът иска да се освободи от либералното влияние, той трябва да потвърди някои основни, безкомпромисни истини.

Анархистите трябва да отхвърлят изборната политика не защото изборите са морално нечисти, а защото участието в избори активно подкопава развитието на автономната власт на работническата класа. Всеки час, посветен на агитация, е час, който не е посветен на организиране. Всеки аргумент за стратегическо гласуване е отклонение от реалната работа по изграждането на алтернативи. Всяка секунда, посветена на защита на левите партии, е секунда, посветена на нормализирането на идеята, че освобождението идва от парламента, а не от борбата.

Анархистите трябва да се противопоставят на всякакъв милитаризъм, а не избирателно, не само когато той е в съответствие със западните интереси, не само когато либералите го одобряват, защото всяка война укрепва държавата, засилва национализма и разширява репресивния апарат, който в крайна сметка ще бъде използван срещу нас.

Анархистите трябва да отхвърлят идеята, че левите партии представляват „общността“. Лейбъристите не представляват работниците. Зелените не представляват екологичната съпротива. Te Pāti Māori не представлява деколонизацията. Партиите представляват себе си – своето ръководство, своите спонсори, своите институционални стимули, своите кариери.

Анархистите трябва да отхвърлят политиката на либерализма, която ни кара да се чувстваме виновни – идеята, че ние сме отговорни за победите на десницата, ако откажем да се присъединим към парламентарната левица. Тази логика е емоционален шантаж, използван за дисциплиниране на несъгласните.

Най-важното е, че анархистите трябва да преоткрият увереността, че можем да действаме, да се организираме и да изградим политическа власт извън държавата. Трябва да спрем да вярваме, че автономията е невъзможна. Бъдещето не принадлежи на избирателите, а на онези, които поемат риска да създадат нещо извън задушаващите рамки на капиталистическото управление.

Либералният дискурс, който подкопава съвременния анархизъм, в крайна сметка се свежда до едно жалко изречение:

„Анархизмът не е способен на нищо, затова анархистите трябва да помагат на либералите.“

Това е пораженческо убеждение, маскирано като прагматизъм. Това е шепотът на едно движение, което е загубило вяра в себе си. Това е идеологията на един анархизъм, който е забравил собствената си история, собствените си победи, собствената си способност да всява страх у силните на деня.

Когато анархистите твърдят, че не могат да отхвърлят изборната политика, те се отказват от принципа, че освобождението идва отдолу. Когато анархистите твърдят, че не могат да се противопоставят на левите партии, те се отказват от своята независимост в полза на институциите, създадени да неутрализират социалните движения. Когато анархистите твърдят, че не могат да поддържат антимилитаризма, те приемат логиката на империализма. Когато анархистите твърдят, че не могат да действат без разрешението на държавата, те вече изобщо не са анархисти.

Намираме се в момент, в който капитализмът се разпада, климатът се разрушава, глобалният милитаризъм се ускорява и старите политически категории се сриват. Това не е момент да се оттеглим в изчерпания прагматизъм на либералната левица. Това е моментът да си върнем дързостта и яснотата на анархизма: вярата, че работническата класа може да се организира сама, че общностите могат да се управляват сами, че солидарността може да замести принудата и че държавите, всички държави, са пречка за свободата, а не средство за нея.

Дължим на света нещо по-добро от това да бъдем помощно колело на либерализма.