Днес се навършват 70 години от началото на бунтовете в Унгария през 1956. По този повод публикуваме част от спомените на Георги Константинов по време на тези събития.

Докато уреждахме битовите детайли на съвместния ни живот, от оставяните в клозета парчета вестници и от разговорите с миячите през вратите научихме, че в Унгария е избухнало въстание. Най-после се случи това, което бях пропагандирал постоянно, което очаквах толкова дълго и предсказвах неведнъж, и не само в „тайното“ писмо, което Петко Толев изнесе, заковано в тока на обувката си. Най-после, РЕВОЛЮЦИЯТА бе излязла от сферата на теоретизирането и килийните диспути и стана факт. Всеки ден от парчетата нарязани вестници, които изравяхме от коша в тоалетната, научавахме достатъчно, за да сглобим общата картина на това, което нарекоха с неутралното име „унгарски събития“.

За БКП и нейната диктатура, най-съществена част от която бяха „органите“ и администрацията на затворите, те бяха „контрареволюция, извършена от реакционните сили около Католическата църква, начело с кардинал Миндсенти и остатъците от бившия режим на адмирал Хорти, подпомогнати от империалистите и реваншистите…“ Поне така пишеше в уводните статии на „Работническо дело“ и другите вестници. Иначе и властниците си даваха ясна сметка за характера на „събитията“. В увеличаващата се хартиена лавина от статии, коментарии, реакции и съобщения на телеграфните агенции за „събитията“, през следващите десетина дни, които разтърсиха света на болшевизма, се промъкваха все повече факти, фрази и дори отделни думи, които позволяваха да се проумее безвъпросно ясно ставащото в Будапеща и другите унгарски градове в края на октомври и началото на ноември 1956 г.

Джандарите бяха обхванати от истинска паника, поради колебанията на Хрушчовото ръководство, което изчакваше да узнае каква ще бъде позицията на въпросните империалисти и реваншисти, в случай, че се реши да окаже „братска помощ“ на изпадналите в беда свои унгарски слуги. Колебливостта му се засилваше и от угнетяващия го въпрос, дали новото ръководство, дошло на смяна на стария сталинист Матияш Ракоши, ще съумее да се справи с революционната ситуация, както това бе сторил Гомулка в Полша. В тая мъгла и надвисващи буреносни облаци, които не вещаеха нищо добро за държавно-капиталистическата класа и нейната диктатура, висшестоящите копои изчезнаха и предоставиха властта на надзирателите, които бяха не по-малко объркани. Възможността революционният пожар да обхване и другите „братски страни“ ги ужасяваше и те си затваряха очите пред всякакви нарушения на всички точки от „Правилника за вътрешния ред“. Ние се възползвахме от това и в следващите дни разполагахме вече с цялата достъпна в затворите преса, включително и тази на някои от западноевропейските компартии. Всеки четеше жадно, след което започваха тълкувания, разисквания и спорове, без всякаква сурдинка и предпазливост, които като че ли бяха станали съвършено излишни. Струн- джев и Серафимов се придържаха най-близо до официалната гледна точка, тълкувайки я в полза на легиона. Изваждането на преден план на хортистите и кардинала означаваше за тях, че „събитията“ не са нищо друго освен „национално въстание на унгарския народ“ против руския империализъм и местната колониална администрация, формирана от кадрите на унгарската компартия и реставрация на предвоенния режим. За моите съкооператори от БЗНС, особено след образуването на коалиционното правителство на Имре Наги в което като министри влязоха представители на забранените социалдемократическа партия и тази на дребните собственици, аналог на нашия БЗНС, „събитията“ бяха предвестник на възстановяване на демокрацията и парламентаризма.

Още преди да приключи всичко по печално известния начин със смазването на въстаналия народ от окупационните танкови армии, намиращи се на унгарска територия по силата на Варшавския пакт; Още докато посланикът на СССР по време на революцията и бъдещ шеф на КГБ и КПСС – Юри Андропов баламосваше Имре Наги и министерския му съвет денем с преговори, а нощем композираше новото „революционно работническо селско правителство“, съставено от унгарски „куизлинги“ (за председател на което беше назначен Янош Кадар, бивш министър на вътрешните работи до 1949 г., бивш обвиняем по процеса, чрез който обесиха „унгарския Трайчо Костов“ – Ласло Райк, бивш затворник на сталинските си „другари“ и настоящ министър в кабинета на предадения от него Наги), аз започнах да пиша „трактат“ по горещите следи на „събитията“. Корицата на тетрадката носеше маскировъчното и подвеждащо, но иначе оправдано от датата й заглавие – „Великата Октомврийска Революция“. Брошурата ми се състоеше от пет части: ПРИЧИНИ, РАЗВИТИЕ, СЪЩНОСТ, РЕЗУЛТАТИ И ПОУКИ от Революцията, и надхвърли 150 страници. При по-сетнешните нови наказания и супер изолация тя бе иззета при обиските заедно с другите ми тетрадки. И никога повече не ми беше върната, макар че през 1997 г. „осигуриха достъп до досиетата“… (Прочее и до ден днешен, въпреки осемгодишните ми настоявания и процеси, не са ми разрешили да видя чекистките „разработки“ в затворите, към които навярно са включили и брошурата ми за Унгарската социална революция.) Затова, тук съм скицирал възможно най-кратко моята тогавашна „петоглава“ интерпретация на „унгарските събития“. Тя не се е променила и на йота от по-късните ми парижки проучвания, когато имах достъп абсолютно до всички източници и трудове, посветени на тази най-велика революция от втората половина на ХХ век, която затвърди окончателно моите оценки за характера на „социалистическото“ общество и за пътищата на неговото преодоляване.

„Събитията“ – според мен – представляваха най-успешната до сега работническа революция срещу държавния капитал и неговата диктатура. Основната причина за нея виждах в класовата борба между пролетариата и господстващата партийна, военно-полицейска и административна бюрокрация, или както я наричам – държавно-капиталистическа класа. Друга причина беше вътревидовата борба между фракциите или клановете на тази класа (ако използваме дар- виновата терминология). Третата е антиколониалната борба на източноевропейските народи срещу „съветската“ империя.

Революцията започна с една студентска манифестация на 23 октомври 1956 г., след което събитията поеха своя шеметен път. Опитите на унгарската ДС да спре революционната вълна с помощта на репресии, предизвика генерална стачка, която парализира цялата страна. Армията премина на страната на народа и отвори складовете си, за да го въоръжи. На 27 октомври червената армия извърши едно първо нахлуване, опитвайки се да сплаши въстаниците. Вместо с цветя, тя беше посрещната с „коктейли молотов“, стрелба и протестни манифестации. Кремъл се видя принуден да даде заповед за изтегляне в покрайнините на красивата унгарска столица, за- щото бяха започнали побратимявания между въстаниците и руската армия, което заплашваше цялата империя с обгръщането ‘ и от пламъците на революцията. Тези маневри вдъхнаха кураж у привържениците на съборената диктатура и те прибързано се върнаха към изпитаните теро- ристически методи. Това само засили гневът на въстаналия народ, който се насочи срещу центровете на властта – партийния дом и участъците. При обсадата на първия, бяха разстреляни някои от укрилите се в него висши партийни функционери, макар че те напускаха своята крепост с бяло знаме в знак, че се предават. По улиците тълпата търсеше обутите в жълти обувки офицери на ДС и започна да ги беси по телеграфните стълбове. Казваха, че жертвите на това линчуване били само 260. Изплъзналите се от него чекисти, избягаха в съседните Румъния, Югославия и Чехословакия, откъдето заговориха като „свидетели на ужасите и погромите, сътворени от побеснелите контрареволюционери“.

В хода на тези действия, въстаниците, предприеха ред инициативи в социалната и „политическата“ сфери, които говореха сами за себе си. Появиха се два вида работнически съвети: в предприятията – производствени съвети и в населените пунктове – териториални. Най-големи- ят от последните беше Будапещенския работнически съвет. Производствените съвети, както сочеше името им, трябваше да организират и пуснат в ход икономическата машина на производството, а вторите – териториалните – да се превърнат в органи на самоуправлението, изземвайки всички функции на държавния апарат и на институциите и фактически изпразвайки от съдържание държавата, вместо да чакат „отмирането“ ‘и на… гръцките Календи. В това време, във висшите политически сфери на така озлочестената държава се разиграваше един безкраен кад- рил на непрекъснато включване на нови министри от всички стари партии и разширяване на някогашната коалиция на Унгарския Патриотичен Фронт и изключване от правителството на старите просталински кадри. Всичко това едва ли имаше вече някакво значение, защото пълномощията на това правителство се свиваха все повече, никой не изпълняваше неговите наредби и скоро то щеше да представлява с’амо себе си, докато реалната сила все по-ясно преминаваше на страната на въоръжения и самоорганизиращ се унгарски народ.

Само че докато се разгъваха тия противоречиви процеси в унгарската революция, които бележеха мълниеносното редуване на нейните възходящи етапи (което в историята на революциите наричат ОЛЕВЯВАНЕ), господарите на империята и техните западни конкуренти започнаха да схващат все по-отчетливо смъртоносната опасност, която тази революция представляваше за едните и другите. Докато Москва извършваше подмяната на несигурните войскови единици с елитни части и азиатски сибирски дивизии, Англия и Франция извършиха най-голямата диверсия за отклоняване на вниманието на света в посока към Суецкия канал, който току що беше национализиран от Насър. Военните действия там не продължиха дълго, но се оказаха достатъчни, за да прикрият повторното нахлуване на руските танкове в Будапеща. Заглъхналите в оръдейната стрелба викове на Имре Наги за помощ и за намеса на ООН, бяха посрещнати само с лицемерни протести и… панихиди. От цялото поведение на „Свободния свят“ в най-го- лямата досегашна криза на Московската империя, можеше да се заключи, че е сключен нов Свещен съюз между „Великите сили“ или нов таен „Комитет за ненамеса“, който развърза ръцете на удушвачите на унгарската Социална революция.

На 4 ноември Будапеща беше окупирана от Червената армия, под чиито ботуши изпълзяха новите слуги на Кремъл. Янош Кадар прочете своята декларация, докато танкистите и чекис- тите довършваха последните гнезда на въоръжена съпротива. Новото правителство беше принудено да търпи още известно време стачките и работническите съвети, залъгвайки ги с преотстъпване на част от прерогативите си. Този измамен флирт с работническата класа трая, докато от пепелищата на разстреляния град възкръснаха разпадналите се репресивни „органи“ на диктатурата и компартията под ново име. Тогава започнаха арестите, процесите при закрити врата и разстрелите с куршум в тила. Като неми свидетели на тези „събития“ – разказваше един унгарски емигрант, завърнал се в Будапеща след 1989 г. – бяха останали само ДВЕ ГРОБИЩА в съседство едно до друго. Запустялото и буренясало гробище на безименните революционери и подредените по военному и грижливо поддържани гробове на палачите…

За същността на Унгарската революция, освен по създадените от работниците съвети, можеше да се съди и по два официални документа, които достигнаха до нас. Единият беше „Декларацията“ от 4 ноември 1956 г. на новото „раб.-селско правителство“ на Янош Кадар, когото само преди ден казионната преса клеймеше, наред с Наги, като „контрареволюционер и изменник на каузата на социализма“. В нея се прокарваха подчертани паралели между „събитията“ в Унгария и Кронщадския „анархистически метеж“ от 1921 г. по време на който работниците и матросите бяха издигнали лозунга „За съвети без болшевиките“ през „третия етап на Руската революция“. Не по-малко красноречива беше и оценката на Ги Молле за „събитията“ и интервенцията на „съветската“ армия. Секретарят на Френската социалистическа партия (S.F.I.O.) заяви, че Москва не е защитавала в Унгария някакъв имагинерен социализъм, а своите империалистически интереси и че нейната армия е потушила едно въстание на пролетариата, което има за свой прецедент Парижката Комуна от 1871 г.

РЕЗУЛТАТИТЕ И ПОУКИТЕ от тези събития също не получиха еднозначна оценка в нашите килийни дебати. Ненамесата на Запада подейства като шок на моите съкилийници, особено на земеделците, които вярваха безрезервно на „Свободния свят“ и обещавания „Кръстоносен поход на Свободата“. Те считаха, че изпращането само на една рота американски парашутисти би спряла руската интервенция и не можеха да си обяснят защо президента Айзенхауер не издаде такава заповед. (Това за ротата сигурно беше вярно, но то не отчиташе опасността от превръщането на унгарското огнище във всеобщ революционен пожар.) „Колегите“ преценяваха потушаването на унгарското въстание, пред безучастните погледи на „съюзниците“, като катастрофа и предателство, докато то беше само избор на по-малката злина. Крахът на илюзорната вяра в похода на новите „кръстоносци“ ги доведе до заключението, че „божия гроб на свободата“ е изоставен, нашите народи са осъдени на робство и нищо не може да се стори срещу чугуненото „колело на историята“.

(От този момент отчаянието започна да овладява масата от затворниците, което предшестваше поголовната капитулация, настъпила през следващите години. Тези, които устояха и останаха верни на идеалите на своята младост през трите десетилетия, които ни деляха от потъването на болшевизма в небитието, се брояха на пръсти. Почувствали се изоставени окончателно, мнозинството заключи, че диктатурата „на пролетариата“ ще трае поколения и че не им остава нищо друго, освен да помислят за груповото си или поединично спасение. Капитулантските настроения ускориха масовото им „приобщаване“ към „народната власт“, чрез декларации в които оплюваха „подвелите ги водачи“ и обещаваха да се „включат с ентусиазъм в строителството на социализЪма“ или направо с декларации за… „секретно сътрудничество с органите“, т.е. за доносничество.)

Моите изводи бяха противоположни. Щом една студентска демонстрация, последвана от една генерална стачка и едно работническо въстание можаха за по-малко от 24 часа да ликвидират диктатурата и на нейно место да създадат Съвети за самоуправление и управление на производството, това означаваше че държавният капитализъм е узрял за Социалната революция.

Бях убеден, че щом революцията е възможна в една страна от колониалната периферия на империята, тя е възможна във всяка друга и в метрополията ‘ и. За да се предотврати поражението на една локална революция, е необходимо да се работи с пропаганда и чрез акции на солидарност за верижното ‘и разпространение в другите колонии и в центъра на империята. За успешното изпълнение на тия задачи, освен спонтанността, беше необходимо създаването в предреволюционния период на революционна организация. В условията на диктатура, на свръхпо- лицейщина и тотална мрежа от доносници, такава организация е мислима само като нелегална, устояваща срещу предателствата и ударите, които ще ‘и нанасят шпицкомандите на режима. Въпреки тях, тя трябва да може да се самовъзпроизвежда. За да се минимизира опасността от провали, нейната структура трябва да наподобява мрежа от съюзени „многоъгълници“ или ядра от революционери, връзките между които се осъществяват от най-опитните и устойчиви конс- пиратори. Както се вижда, аз отново се връщах към моята някогашна организационна идея, като сега сред основните задачи в предреволюционния и революционен период, виждах елиминирането или ако трябва да използвам езоповия език на копоите „неутрализирането“ на щатните или нещатни доносници, провокатори и предатели, възстановяване на разрушените „многоъгълници“ и разширяването или свиването им, съобразно текущите нужди на революционната борба.

В революционния период, считах, тя трябва да е в състояние да се ориентира бързо в обстановката, да определи най-важните задачи на момента и да увлече или въвлече масите в изпълнението им.

Ако, въпреки всичко, революцията претърпи поражение, организацията трябва да го превърне в пирова победа за диктатурата или за войските, които ще й окажат помощ, съобразно клаузите на Варшавския пакт или двустранните договори и спогодби. КАК? – това подлежеше на обсъждане.

Когато дадох на бай Иван да прочете написаното, срещнах в погледа му одобрение, но ми каза, че най-труден за разрешение въпрос, си остава организационният, който далеч не беше само технически. От най-голямо значение, считаше той, са хората, които биха се нагърбили с него и които трябва да са съвършено наясно с какъв противник си имат работа…

На Христо Бъчев не дадох последната част, защото ценях ума му, но се съмнявах в устойчивостта му. Когато прочете моя „трактат“ и ми го върна, той каза заядливо, че това са удари с ленинските камъни по сталинските глави. Не исках да влизам в спор по последното, защото считах, че въпреки огромната му ерудиция, няма необходимата подготовка за подобен диспут. Мишо Петков получи само първите три глави и единствената му забележка беше, че приживе на Йосиф Джугашвили, подобни революции и дори само протестни демонстрации били невъзможни.

Попитах го вярвал ли е в… безсмъртието на тирана?

– Защо ми задаваш такъв въпрос – ме попита младият тогава социалдемократ.

– Защото – отговорих, – ако само Сталин беше проблема, тогава всичко би било безкрайно по-лесно. Нали знаеш, че не друг, а самият той казвал: „Няма човек, няма проблем!“

След като революцията беше смазана, „нашите“ началства отново се върнаха. Изживеният страх се беше превърнал в още по-силна озлобеност и настървеност. Приличаха на оси от ритнато гнездо. Един ден Ташо посети килиите ни, навярно с желание да провери настроенията ни. Заговори най-близкостоящия до него Струнджев, който се оплака от режима, на който сме подложени, и от отношенията на надзирателския персонал и „кофтитата“. Ташо му отговори, че при определени обстоятелства диктатурата на пролетариата ставала чужда на всякаква дребно- буржоазна сантименталност и може да прибегне до крайни мерки срещу народните врагове.

– Така че – заключи управителят на „Касапница Ташо Карамитев“, както сполучливо Борис Струнджев беше кръстил пазарджишкия затвор, – бъдете благодарни и за това, че сме ви оставили възможността да замърсявате въздуха в Народната ни република.

Не се сдържах и му казах, че би било добре ако такива „пролетарски диктатори“ като него проявяха тази си смелост не срещу вързани хора, а например срещу въстаниците в Унгария.

Като ужилен Ташо ме запита откъде знам какво е станало в Унгарската народна република, след като са ни забранени вестниците? Отвърнах му:

– Стъпките на Историята се чуват и без вестници.