(ПРЕВОД ОТ РУСКИ)

Без да претендирам, че разкривам на света някаква абсолютна и неоспорима истина (това го заявявам веднага), намирам за интересно да проучим опита, натрупан от революционерите от далечното и не толкова далечно минало, и заедно с тях – да го организираме и адаптираме към условията на настоящето, в което живеем. Въз основа на избраното заглавие е ясно, че в началото ще посочим целта, след това ще определим задачите и накрая ще се заемем със средствата на анархистите, както ги виждаме.

I.

Анархията е общество без власт, без господство-подчинение, без покупко-продажби, без наемен труд и капитал, без експлоататори и експлоатирани, основано върху свободен договор между хората. Всъщност свободният договор между хора, които възприемат другите като равни, е Анархия. Съществуват много възгледи за това как да се осигури функционирането на икономиката в отсъствието на власт и командна система, с „планиране отдолу“ – от профсъюзи, комуни, съвети, организирани във федерации.

Всички те обаче са съгласни с необходимостта икономиката (т.е. не само политиката) да се основава на свободен договор между равни. За да стане още по-ясно, си струва да си припомним не толкова известния Е. Реклю:

„Чрез хиляди напреднали явления, чрез хиляди дълбоки промени, които се случват, анархистическото общество е започнало да се развива отдавна. То се проявява навсякъде, където… искрени, възмутени от всяка наложена им принуда и дисциплина хора, се събират по своя собствена воля, за да се учат един от друг и без никакви началници се стремят да извоюват своя дял от живота, своето право на задоволяване на потребностите си. Всичко това е Анархия, дори когато е неосъзната.“

Този цитат не само показва толерантност към бездържавния избор на индивида, но и потвърждава абсолютно правилната теза, че в недрата на съвременното общество зреят предпоставките за появата на нова историческа формация, която разрушава и дестабилизира старото общестно. Това създаване на „друг свят“ и „алтернативна икономика“ отдавна се случва в онези комуни и колективи, които са намерили сили да премахнат властовите отношения, и дори краткотрайността на някои от тях потвърждава общото правило за стремежа на човечеството към бездържавен идеал („Хиляди нови ще заемат тяхното място…“ – и те го правят!..“ – и ще дойдат!). Така че социалният идеал в общи очертания е станал видим, за него са изписани планини от хартия, интересуващите се са изпратени да прочетат най-известните теоретици (Прудон, Бакунин, Кропоткин, Тъкър и др.) са направили своите изводи. Нека не се плашим от противоречията помежду им – знаем, че може да има много варианти на развитие на събитията и всеки има право на живот. А ние, след като още веднъж уточнихме целта и си припомнихме условията за нейното осъществяване, пристъпваме към главното в настоящия момент – безвластния колектив, осигуряването на неговото съществуване, задачите, които стоят пред него, и средствата, които използва за решението им. Това са агентите на бъдещия бунт, агитаторите с думи и действия, агитаторите със собствения си живот. Това са безвластните комуни, експериментиращи създаването на нови отношения – социални и икономически. Те действат като земеделски примитивистки общности, или като цели селища, освободени както от стоково-паричното обращение, така и от съпътстващите го пороци на съвременното общество, или като скуотъри в големите градове, които завземат празни жилища и ги поверяват на бездомни колективи. Но понятието за безвластнически колектив – създател на алтернативна икономика, не винаги е идентично с понятието за комуна. Агентът на бунта може да се прояви по съвсем различен начин: не само като съзнателен създател на новото, но и като също толкова съзнателен разрушител на старото. И така, това е анархистката организация на съзнателния разрушител.

II.

Ролята на разрушител на старото е избрана съзнателно от колектива, представляващ всяка анархистка организация. Въпросът „Защо?“ е неуместен – изхождайки от факта, че историческите формации не преминават от една в друга чрез метаморфоза, а всеки път се създава нова на мястото на разрушената стара от онези нови отношения, които започват да си пробиват път във функционирането на отпадащата стара формация. Пътят към нашата цел може да бъде ускорен само чрез ускоряване смъртта на остарялата система. Задачата на разрушителя е разрушаването й. Съществуващата система, извън редовните си икономически и политически грешки (които са неразделна част от нея) е доста стабилна и устойчива. Но, кризата е толкова характерна за корпоративния капитал, колкото войната за държавата. От друга страна, освен кризите и войните, тя не допуска други значителни грешки. Следователно задачата на разрушителя ще бъде да провокира системата към погрешни стъпки, да приближи тези моменти, които ще разтърсят народите (за предпочитане е това да стане в глобален мащаб, защото светът се стреми към глобалност). – Т.е. войни и кризи, които за пореден път ще ни напомнят колко нечовешка и жалка е системата на господство-подчинение, в която сме принудени да съществуваме (защото ако не се съпротивляваме, ние не уважаваме себе си). И така, една от задачите на анархиста-революционер или на организацията от такъв тип е да дестабилизира съществуващата ситуация, доколкото това е възможно. Дестабилизацията е разрушаване, обезсилване на всички възможни градивни елементи на зрелищната реалност, Начинът на обезвреждането им зависи пряко от въображението на деструктора. но… работата на разрушителя ще бъде напразна, ако той отдаде всичките си сили на разрушението. Трябва да се има предвид, че има много организации (няма смисъл да ги изброяваме тук, защото техният спектър е широк), които искат да унищожат съществуващата власт само за да издигнат на нейно място своята. Един анархист не само не може да допусне това, но и не може да го търпи. Анархистът трябва да се бори срещу всяка власт, власт на цял куп съперничещи на настоящата власт сили, поради което той неизбежно влиза в конфронтация с всички тях. И тук не е необходимо да се колебаем да решим проблема със сила, да не говорим за съответната агитация. Тук имаме още една неотложна задача – да разобличим и открито да се борим срещу всички онези, които „се катерят по стълбата“ и се мислят за наши потенциални фюрери. Със средствата на агитацията. Дори и да изглежда, че нямаме достатъчно сили за подривна борба (и победа!) срещу властта, докато нейните конкуренти – представляващи потенциалната власт – вече са събрали сили, по-достатъчни от антидържавното движение, в тази ситуация най-добрият изход е агитацията. Убеждаващото слово, което срива съществуващата реалност и създава нова, е слово, което посочва лъжливостта на обещанията на политиците, които се готвят за власт над нас – конфронтацията с тях, която ни дава, ако не физическа, то морална победа. От друга страна, агитацията е положително явление, призоваващо към изграждане на нови отношения между хората, описващо нашата утопия („Утопията е най-реалното нещо, което ни остава…“) и начините за нейното осъществяване. В този смисъл агитацията на думи е помощ на агитацията на дело, помощ на онези безвластнически комуни, които вече съществуват. В обобщение, агитацията е подривна дейност, борба и едновременно с това създаване образ на бъдещето. Агитацията (наред с други неща, макар че тя е основното) трябва да ни осигури масова подкрепа. Струва си да припомним, че революцията е процес, който протича извън волята и влиянието на революционерите. Още повече, че анархистите не могат да претендират да бъдат „авангард“, „лидери“ и т.н., тъй като това противоречи на основната идея – идеята за самоорганизация на обществото. Задачата на анархистите-революционери „преди“ и „в момента“ на социалната революция е да се опитат да предотвратят израждането на социалната революция в политически преврат, да се опитат да унищожат всеки фюрер, вожд и тяхнаата клика, които искат да „водят масите“, т.е. да ги подчинят на своя курс, на своята воля и интереси. Изборът в една революция винаги е оставен на народа. А основната задача на анархистите не е да разширяват организацията си до безкрайни граници, нито да създават структури, които могат да прераснат в йерархия на партийната система, а именно да осигурят подкрепата на масите. В смисъл, че хората ще откажат да умират за интересите на този или онзи тоталитаризъм, авторитаризъм или митична либерална идея, но ще се съгласят да се борят докрай за собствената си свобода и за социално равенство. Никой няма да бъде изключен от революцията.

Следователно задачата не е да се създаде партия, която включва мнозинството, а да се гарантира, че мнозинството е критично към всички партии.

„Самосъзнание => Самоопределение => Самоорганизация“ – това е схемата, по която социалната революция ще протече извън и против партийните интереси и дисциплини. А да се събуди самосъзнанието е задача на анархистката агитация.“ В съответствие със самия дух на анархизма, революцията може да стане истински социална, само ако самите маси развиват свободно творческите си действия в хода ѝ и ако не са ръководени от никаква идеологическа или политическа група. В противен случай би трябвало да отречем на масите способността за творчество и свободно рационално действие. В съответствие с духа на анархизма анархистите не трябва да поемат по-голяма и по-отговорна роля в революцията от който и да е работник или организация на работници. В противен случай ще трябва да признаем елемента Власт“ (Волин). Говорейки за социалната революция, би било нелепо да убеждаваме в нейната неизбежност, защото човек, който не разбира (или по-скоро не приема) този факт, просто отказва да разбере закономерностите на фактите от нашата действителност и в пълно съгласие с официалната пропаганда мисли за революцията не като за еволюционен пробив, а като за нещо почти противоположно на еволюцията на човешкото общество. Това само би свидетелствало за слабите му познания по история. И така, нашата глобална задача е революцията (за предпочитане световна). Независимо дали революцията ще приеме формата на общо спиране на работа, на въоръжено въстание или партизанско движение, тя произтича от нестабилността на държавата. Нестабилността на държавата е дело на дестабилизаторите. Техните задачи за постигане на нестабилност – парализиране или унищожаване на съществуващите властови институции, на онези структури, които биха искали да заемат управленското място на сега съществуващите, и непрекъсната агитация – имат за цел да събудят самосъзнанието на мнозинството и да гарантират факта, че няма сила, която би могла да вземе властта в момента на революцията.

III.

Сега бихме искали да кажем няколкостотин думи (по-малко, за съжаление, не е възможно, има хора, които са изразходвали много повече хартия и силни изрази по тази тема), ако не за идеалното, то поне за ефективното унищожаване на държавата. Съвсем естествено е подобна роля да бъде поета от определена група хора, действащи както индивидуално, така и колективно, и обвързани от общи идейни представи за Анархията. Това е анархистката организация, която се стреми към осъществяването на Целта и изпълнява необходимите за това задачи. Ясно е, че изпълнението на тези или онези задачи е възможно само с определени средства. За нас е важно средствата на анархистите да не противоречат на тяхната цел, т.е. „целта определя средствата“. Всяка анархистическа организация е свободна да избира своите средства за действие, но трябва да се ръководи от горния принцип. Всъщност самата анархистическа организация е основното средство – инструментът за осъществяване на целите. Изхождайки от нейния не-йерархичен и антипартиен характер (чието осигуряване трябва да се обсъди отделно), различните течения на анархизма имат различни виждания за нейното съществуване „след“ революцията. Някои смятат, че организацията трябва да бъде разпусната. Това ни се струва необосновано по две причини: първо, ако тя е просто сдружение на равноправни хора, които не се подчиняват и не искат да се подчиняват, то няма смисъл да ги разгонваме насила; второ, в следреволюционната епоха могат да се появят амбиции на някои индивиди да установят господство над освободените хора и за да се ограничат възможностите им за това, отново е необходима формализирана сила. Интересен е вариантът на синдикалистите, които предполагат наличие на творческото начало в организацията (във варианта на синдикалистите това е революционния профсъюз/синдикат), т.е. те говорят за необходимостта от установяване на производствени връзки между такива организации в производствените единици, за да не се срине производствената система в момента на революцията поради прекратяване на обмена на материали за производство. Естествено, никой няма намерение да разпуска такива организации.

И все пак (връщайки се към реалността), анархистическите групи в съвременна Русия действат като пропагандни групи, независимо от това как позиционират методологията си – като комунистическа, синдикална или индивидуалистична. Координирането на действията на анархистките групи, създаването на система за обмен на информация, създаването на обща материално-техническа база за регионалните групи, които са близо една до друга, е задачата на Всерусийската анархистка организация днес. От изпълнението на тази задача зависи ефективното изпълнение на преките задачи от анархистите в техните региони. Разбираемо е, че подобна организация не може да действа като абсолютен идеологически монолит, защото организацията е жива и има възможност да се развива, докато в нея се водят дискусии. Забраната на дискусиите е смъртта на една организация, колкото и голяма да е тя. Именно дискусията помага на „…всички активисти да намерят и установят онези позиции, които могат да ги обединят, да ги направят свои и да се свържат ефективно, формирайки обща основа за всички течения, опитвайки се да оставят настрана всичко, което ги разделя, когато става въпрос за практическа и активна работа“ (Wolin). И така, ние трябва да отхвърлим всякакъв организационен и методологически авангардизъм и всякаква йерархия. Заедно с отхвърлянето на „авангарда“ трябва да отхвърлим организационния патриотизъм като недопустим – като всеки патриотизъм изобщо. Чувството за „организация-майка“, в името на което трябва да се надскочи здравият разум, е съдба на партиите – фашистки, либерални, болшевишки. Но не и на анархистическите съюзи. Отхвърляйки „идеологическия монолит“, ние така или иначе прилагаме „синтетичните“ теории на Форе или Волин за развитието на идеологията и вече не делим анархистите на „правилни“ и „неправилни“, отричайки единствено понятията „авангард“ и „партия“, които не принадлежат на анархизма от самото начало, което значително улеснява отношенията и, като следствие, работата. Предложената по-долу организационна схема вероятно не е единственият вариант за решаване на проблема, но няма място за появата на други варианти. В полза на това е следното: нещо подобно вече е било предложено на VIII конгрес на Асоциацията на анархистическите движения от другаря П. Рауш от Санкт Петербург и вероятно е назрявало в съзнанието на много членове на движението. Смисълът на тази схема се състои в това, че организационната мрежа на анархизма не бива да бъде на едно ниво („един град – една клетка“), а трябва да бъде мрежа на всяко ниво, от която да има определен брой (колкото повече – толкова по-ефективен). По този начин организацията може да се превърне в прототип на системата на самоуправление (Съвети, Квартални асамблеи и т.н.), която възниква в момента на революциите, и постепенно да включва все повече и повече нови спонтанно формиращи се групи. За момента предлагаме пет или шест организационни нива:

ПЪРВО НИВО. Възникващи групи от анархисти в различни райони на един и същи град или регион, от хора, които могат да се срещат редовно и да провеждат съвместни антидържавни действия. Тези групи могат да се формират на териториален или индустриален принцип, на базата на лични симпатии и т.н. Органът за вземане на решения е общото събрание на членовете на групата. Такива групи обикновено се характеризират с идейно единство на участниците в тях.

ВТОРО НИВО. Обединяване на групите от първо ниво в групови съвети за координиране на действията на по-широка територия. Те могат да бъдат идейно обединени в градски/регионални федерации. На съветите могат да присъстват всички участници в групите или делегати от всяка група (в зависимост от броя на групите).

ТРЕТО НИВО. Регионално. Естествено, общоградски или регионален съвет на анархистките федерации. Независимо от идеологическата ориентация на участниците в такъв съвет, той е необходим за координиране на действията на всички анархисти от даден град/регион. Органът за вземане на решения тук ще бъде конференция на представители на анархистки групи и федерации, както и на анархисти, които не членуват в организации от първото и второто ниво.

ЧЕТВЪРТО НИВО. Междурегионално. Създава се с цел координиране на действията на анархистите в географски по-обширни територии от един регион. Тя може да бъде обединение на анархисти от съседни региони. Например анархистите от Поволжието, анархистите от Урал, анархистите от Нечерноземния регион, анархистите от Севера, анархистите от Кавказ и т.н. биха могли да създадат междурегионални федерации за единни съвместни действия в тези територии, всяка от които, разбира се, има своя специфика. ПЕТО НИВО. Спецификата на териториите на Русия обаче не се изчерпва с четвъртото ниво, тъй като рускоезичната територия е около една шеста от сушата. По този начин съществува възможност за създаване на още по-големи анархистки сдружения от междурегионалните. Това би могло да бъде обединяването на междурегионалните федерации в конфедерации: например анархистите на Европейска Русия, анархистите на Урал и Сибир и анархистите на Далечния изток. Тук виждаме необходимостта от конгреси на конфедерациите на тези територии, тъй като общоруският конгрес винаги е бил проблем за анархистите от Сибир, да не говорим за Далечния изток.

ШЕСТО НИВО. Това е организация, обединяваща рускоезичните антидържавни движения в цяла Русия, наречена от нас Асоциация на анархистическите движения. Конгресът на анархистите на Русия решава общоруски актуални проблеми на движението.

Съответно СЕДМОТО НИВО ще бъде Международен съюз на анархистките федерации, макар че в идеалния случай би било добре да се създадат континентални асоциации, а след това и световна.

ІѴ.

Ако всеки анархистически съюз (и всеки анархист изобщо!…) сам определя средствата за действие, ориентирани по принципа на съответствието между целта и средствата, време е да определим общите характеристики на тези средства, ориентирани по обективната действителност.

Първо, работата на разрушителя на държавата е незаконна по дефиниция. Борбата в рамките на закона ни превръща от анархисти в социалдемократи, в „най-добрия“ случай – в болшевики, но във всеки случай не в разрушители на държавата. На тази основа е необходимо да осъзнаем незаконността на своите политически действия и да не се страхуваме от нея. От друга страна, добрият анархист е действащ анархист и нито в армията, нито в затвора, нито, още повече, в ковчега, може да действа с пълна сила. Следователно незаконното действие изисква обмисляне, предпазливост и конспирация. Конспирацията е приятел на анархиста. По тази причина човек не бива да си играе с властите, като регистрира каквото и да било, включително пикети на свое име („пази честта си…“). Не бива да забравяме, че медиите също са „четвъртата“ власт. И макар че това е метафора, ФСБ (ЗАМЕСТИТЕЛЯ НА КГБ) контролира доста силно дейността на всеки журналист, особено в провинцията. На второ място, работата на разрушителя на държавните стереотипи е да научи хората да носят отговорност за себе си пред самите себе си. Това противоречи на така наречената „теория на малките дела“. Трябва да се отбележи, че боядисването на пейки и украсяването на тревни площи не е пряката работа на анархистите. Един анархист не е нито „тимуровец“, нито работник на държавните служби. Не трябва да правим за хората това, което те могат да направят за себе си. Нещо повече, подобни действия не ни приближават към целта, а ни отдалечават от нея, фиксирайки съществуващото положение на нещата в съзнанието на хората. По-добре е всеки да се грижи за себе си, а не един за друг. Действията ни трябва да са насочени към целта и да отговарят на задачите ни. В противен случай това е загуба на време. Въз основа на незаконността, нелегитимността и целенасочеността на действията на анархистите можем да уточним насоките на нашата работа и да ги съотнесем към нашите възможности. Относно агитацията, на първо място, това е периодичният печат. Волин твърди, че има нужда от „дискусионен орган на анархистите“.Съгласни сме, защото едно общоагитационно издание, необвързано с конкретен регион, е толкова необходимо на анархистите, колкото и въздухът. Разбира се, такова издание не може да пропагандира тесен възглед за анархизма, защото всяка група анархисти разбира и вижда утопията по свой начин. Ето защо постоянните приятелски дискусии на страниците на вестника в този случай са единственият начин не само да се запази цялостната многовариантност на анархизма, но и да се запази интересът на максимален брой анархистки групи към подобно издание. (МИНИМУМА Е РЕВОЛЮЦИОННА АГИТАЦИЯ). Освен общо дискусионно издание е необходима и развита система от периодични издания на всички нива на анархистката организация. Това са редовни районни и междурайонни брошури, бюлетини, градски и регионални вестници, всеки от които отразява позицията на конкретни групи и федерации и е ориентиран към местната специфика на борбата. Бойките листовки, разлепени по улиците на градовете, могат да бъдат полезни за подкрепа и популяризиране на дейността на отделни групи. Тук засягаме темата за листовките и агитплакатите, които са определено най-мощното средство за разпространение на анархистките идеи сред населението. И на първо място, те трябва да бъдат призиви за решаване на конкретен проблем на хората чрез съпротива срещу властите посредством самоорганизация. Кратките, лаконичните формулировки на листовките и плакатите провокират към действие. В идеалния случай анархистите могат да използват собствените си телевизионни и радио канали, за да достигнат до населението. Както и при периодичните издания, те трябва да бъдат, доколкото е възможно, свободни от държавно влияние, още по-малко от намеса. Това може да стане под формата на прихващане на някоя принудително-популярна вълна на официалното радиоразпръскване и излъчване на собствената им гледна точка по нея, за предпочитане докато властите открият местоположението на сигнала и лентата бъде изключена. Всъщност, подобно действие е взрив във въздуха, идеологическа бомба, която разрушава обичайното пространство на ефира и създава пролука в спектакъла – врата към реалността. Предимствата са очевидни. Интернет е не по-малко изгоден. Нарастващата компютъризация дава на анархистите много по-широка аудитория, отколкото имаха преди 5-10 години, и надеждата, че тази аудитория ще продължи да расте. Либералният „Новая газета“ в края на 2003 г. цитира данни, според които основният брой съзнателни бойкотьори и поддръжници на кандидата на „Против всички“ на изборите в Русия през 2003 г. са били редовни потребители на интернет.

Това е още по-важно, като се има предвид, че по-голямата част от потребителите в Русия са на възраст под 30 години, свободни от осакатяващото наследство на държавния “социализъм”/капитализъм. Фактът, че почти всички образователни институции са компютъризирани и имат свободен достъп до глобалната мрежа, също допринася за увеличаване на възможностите за провеждане на ефективни кампании в интернет. Интернет е виртуално поле на война срещу държавата, организирано на принципа на мрежата. В ситуация, в която потребителят може да избере всеки ресурс, както Microsoft, така и безпомощното „направи си сам“ студио са равнопоставени. Създаването на информационни сайтове от анархистки групи и федерации, обемни електронни отворени архиви и библиотеки, мигновена координация на действията на анархистите в различни региони – днес това е възможно и би било глупаво да не се използва. С достатъчно упоритост антидържавната агитация в интернет може да стане наистина масова. Освен за агитация глобалната мрежа е поле за саботаж и диверсии, за хакване и неутрализиране на вражески страници, за създаване на спам пощи. Освен това има много случаи, когато интернет може да служи като източник на доходи. Във всеки случай „малките експроприации са необходими за личните нужди на градските партизани, а големите експроприации са необходими за пряката подкрепа на революцията„ (К. Маригела). Що се отнася до традиционната форма на протест – митингите – може да бъде полезна за анархистите, ако митингите водят участниците до пряка физическа конфронтация с представители на властта или с потенциалната власт. Властите не реагират на малко на брой протести, а броят всяка хвърлена в тяхна посока тухла. Дори ако един митинг се характеризира със зрелище и масово участие, те във всеки случай не са идентични с ефективността. Освен това има висок процент „прожектори“ не само на телевизионния екран, но и в държавните органи за сигурност. Като цяло е по-безопасно да се използват медиите чрез платени и безплатни реклами във вестниците. Хаким-Бей твърди, че “„…добра тактика е да се избягва всякакво медийно отразяване – сякаш то е буквално чума. Известна доза естествена параноя е полезна за това – стига да не се превръща от средство в цел. За да ти бъде позволено да бъдеш смел, трябва да бъдеш хитър. Малко камуфлаж, умение да не се виждаш, чувство за тактичност, възприето като тактика… всичко това е полезно не само за ВАЗ [временни проекти], но и за ПАЗ [постоянни организации]. Скромни предложения: използвайте само „камерни“ медии (самиздат, телефонни списъци, BBS, свободно радио и мини-FM, канали за обществен достъп по кабелната телевизия и т.н.). ) – Избягвайте конфронтацията и мачистките, скандални пози. Не се нуждаете от петсекунден новинарски репортаж със заглавие „Полицията претърсва леговище на секта“, за да оправдаете съществуването си. Един полезен лозунг е: „Живот, а не начин на живот“. В общи линии това казва всичко. Друга традиционна форма е създаването на профсъюзи (синдикализъм). Но анархистките синдикати все още са агитационни групи и колкото повече се опитват да решат конкретни проблеми на работниците (уволнения, неизплащане на заплати, контрол върху работния ден и т.н.), толкова повече им се налага да се обръщат към „легални форми на борба“, към „работническо законодателство“ и в крайна сметка (при условие че са успешни) само помагат за реформирането на съществуващата система, решавайки проблемите в нейните рамки. Изходът от това може би е, че не е необходимо да се създава работническо движение, а да се участва в него. Агитационните групи, организирани в заводите, не могат да се стремят да включат всички работници в предприятието. Тяхната тактика е проста: в случай на някакви икономически протести те предлагат на останалите своето виждане за проблема и своите искания, като обясняват позицията си. Участието на анархистите в стачка или манифестация е средство за нейното възможно най-голямо удължаване, защото всеки час престой разрушава икономиката не само на корпорациите, но и на държавата. И колкото по-невъзможни за изпълнение са исканията в рамките на тази система, толкова по-дълго ще продължи стачката, толкова повече щети ще бъдат нанесени на държавната икономика. Промишленият саботаж в предприятията има същите цели, но реално може да бъде осъществен само от членове на антидържавни групи. Точно както саботажът на градските комуникации не е задача на жителите на града, а само на тези, които водят икономическа война срещу държавата по този начин. Разбира се, прекъсването на обществения транспорт, сривът на канализационната система, аварията на електропровод, фалшивите обаждания до „анти-терористичните“ служби и други подобни събития, въпреки че принуждават системата постоянно да запушва възникващите пропуски, не могат да се считат за масова форма на народен протест. Тази форма на икономическа война е анонимна, освен в случаите на прекъсване на телевизионното и радиоразпръскването.

Икономическата война е не само война срещу държавната собственост, която трябва да бъде победена, но и връщане на парите, конфискувани от държавата. Материалната база на анархистките групи зависи от това да разполагат с финансова база. Парите са очевидна необходимост за стабилното функциониране на една анархистка организация. Доходите от собствения труд в рамките на съществуващата икономическа система, покровителствана от държавата, могат да осигурят единствено собственото съществуване. Постоянното производство на пропагандни материали и антидържавните акции са немислими без допълнителни средства, с които разполага анархистката група. Решаването на проблема с набирането на тези средства би решило и много други проблеми, възникващи в анархистките организации. Войната срещу държавността е не само икономическа, но и политическа. Ясно е, че агитацията на населението е първостепенна задача на политическата война на анархистите. Но освен агитацията чрез слово – достъпна за всеки – съществува и друг вид практическа нагледна агитация – политическият терор. За анархистите е недопустимо в резултат на техните действия да има цивилни жертви. Повечето от обектите, които трябва да бъдат ликвидирани, са символи на съществуващата система (като паметници, паметни плочи, построени, но незапълнени затвори и т.н.) и само по този начин се постига унищожаване на емблематичните структури на държавата. От друга страна, терорът не отправя никакви искания към Системата (като „Заплати на работниците!“), а е насочен към унищожаване на държавността. Във всеки случай терорът е акт на справедливо възмездие срещу държавата за нейните престъпления срещу хората. Например дори закъснялото отмъщение срещу Колчак може да се прояви в разрушаването на неговия паметник. Точно както поръчителите и извършителите на войната в Кавказ (преди да са имали време да се превърнат в паметници) вече могат да носят подобна отговорност за геноцида над чеченския народ. Личното отмъщение срещу властимащите (от обикновения служител на МВР или чиновника от пенсионния отдел до държавните ръководители), които, използвайки властта си, са успели да унищожат поне един човек, е свещено право на онези, които се осмеляват да му отмъстят. По принцип правото на отмъщение може също толкова лесно да се използва и срещу потенциални властници. Успехът на всеки акт на индивидуален терор ще зависи от целесъобразността на задачата и от съответствието с целта на анархистите. Нашия терор, вместо да се стреми да реформира съществуващото, е отговорът на унищожителя на репресивната действителност.

Всяка група хора създава обща естетика. Анархистите не могат да се откажат от естетиката като такава и да продължат да я възпроизвеждат в публикациите си, в дизайна на действията си, в езика, който използват, за да говорят помежду си и да предават идеите си на другите. Но всяка организация, всяка група анархисти Идва със своя собствена естетика, зависеща, наред с други неща, от това коя от съществуващите протестни субкултури е във взаимодействие с тази група. Смята се, че постепенното развитие на Движението ще успее да създаде нещо ново, една по-обща и първоначално антидържавно ориентирана култура на базата на днешните субкултури, привнасяйки традиционни регионални фолклорни култури. Като цяло отношението между властта и изкуството е антагонистично в техните позиции.“Класическото изкуство“, което не е вкоренено в местните, етническите култури, се възражда изкуствено всеки път от авторитарните и тоталитарните системи. Времето изисква провокиране на разцепление и окончателно позициониране на изкуството като държавно и спонтанно, война на тоталността и фантазията. Разработването на собствена естетика, анархизирането на субкултурите, смесването на традициите на етническия протест и градската съпротива, създаването и поддържането на мрежи за разпространение на ново изкуство – това са мощни средства за разкъсване на завесата на държавната реалност, първо на много места, а след това навсякъде.

По принцип е ясно, че никоя група анархисти не може да води съпротива и борба срещу държавната машина на всички фронтове едновременно. Но от мнозинството от анархистките групи в Русия в настоящия момент зависи да избере определени средства и да изпълни задачите, необходими за приближаването ни към нашата цел. За да обобщим търсенето на целта, задачите и средствата на анархистите, можем със сигурност да кажем, че сме намерили:

ЦЕЛ – общество, което се е освободило от властта.

ЗАДАЧИ – дестабилизация на държавата, експроприиране на капиталите, непрекъсната агитация и парализиране или унищожаване на институциите на властта.

ИНСТРУМЕНТ – федеративна, революционна организация на анархистите, чиято основа е общият консенсус.

СРЕДСТВА

– повсеместно създаване на анархистки периодични издания;

– провокиране към действия чрез широко разпространение на листовки и агитационни плакати;

– унищожаване на източниците на излъчване на официалните медии или прихващане на тези вълни;

– агитация и координация на действията с помощта на интернет,

– саботаж срещу вражеската електронна агитация, използване на интернет за експроприация;

– събрания и шествия само като възможност за големи сблъсъци с властите;

– създаване на агитационни групи в предприятията,

– участие в синдикалното движение, без да се изисква монопол върху него;

– продължителни стачки и манифестации като метод за водене на икономическа война и промишлен саботаж, като дестабилизация на икономиката;

– анонимен саботаж на градските комуникации;

– създаване на постоянна финансова база за анархистическите групи от средства, възстановени от държавата;

– индивидуален политически терор само като средство за отмъщение срещу държавния апарат и потенциалните властници;

– разработване и пропагандиране на собствена естетика, анархизация на субкултурите и подкрепа за антидържавни форми на култура.

В общи линии това е всичко, което може да се направи както от отделните анархистки групи, така и от движението като цяло.

Ако, използвайки тези или други средства за унищожаване на господството и експлоатацията, успеем да изпълним задачите си, със сигурност ще постигнем целта си.

анархист Иван Иванич