Роден e на 21 ноември 1870 г. във Вилнюс (Литва), който тогава се е наричал Вилна и е бил част от Руската империя, с името Овсей Осипович Беркман , той променя името си на Александър едва по-късно, когато семейството се премества в Петроград, където всички ще го познават с умалителното “ Саша „.

Той е водещ активист в анархисткото движение в Съединените щати, където работи в тясно сътрудничество с Ема Голдман, организирайки демонстрации за човешки права и антивоенни кампании. Неговата „ABC на анархизма“ се публикува и днес.

Александър е най-малкото от четири деца, родени в богато еврейско семейство. Баща му Осип Беркман е бил търговец на кожи, а майка му Йета Натансон също е от богато семейство. Посещава гимназията, където получава класическо образование с младежите от елита на Санкт Петербург. Бъркман незабавно се потапя в една много кипяща среда от революционна гледна точка , веднага симпатизирайки на най-радикалните идеи, също благодарение на влиянието, упражнено от чичо му Марк Натансън , по-късно заточен в Сибир за революционна дейност .

След смъртта на баща си, на 12-годишна възраст, Беркман се премества в Ковно със семейството си, където започва да се интересува от популистки и нихилистични политически четива ( Николай Чернишевски , Иван Тургенев и др.). През 1884 г. Беркман пише училищно есе с антирелигиозно съдържание и му връщат оценка като наказание. През 1886 г. той се присъединява към революционна студентска група и за това е изключен от училище. Той е поставен в черен списък, което му пречи да влезе в други училища и да учи в университет.
Когато майка му умира през 1888 г., Беркман емигрира в САЩ на 17-годишна възраст. Той често посещава еврейската анархистка група Pioneers of Liberty и си сътрудничи с Freiheit ( Свобода ) на Йохан Мост , немски анархистки вестник , публикуван в САЩ , благодарение на който среща Ема Голдман . Двамата веднага се влюбват и стават практически неразделни. Въпреки разногласията и честите си раздели, Ема и Александър ще споделят живота си десетилетия, обединени от една страна от анархичните си принципи и от друга от любовта.
Беркман възприема индивидуалистичната и непримирима анархистка идея, противопоставяйки се на организиращото течение . Почитател на Кропоткин и Йохан Мост , поддръжници на пропагандата на дело , Беркман става говорител сред анархистите на идеята, че прякото действие може да приеме и много насилствени методи.
Той участва в кампанията за освобождаване на участниците в бунта на Хеймаркет от 1887 г. в Чикаго.

Тъй като анархисткото движение в САЩ става все по-влиятелно, репресиите срещу анархистите нарастват пропорционално . През 1892 г. , когато е само на двадесет и две години, Беркман заминава за Питсбърг, за да убие Хенри Фрик, директор на компанията Carnegie , производител на стомана, виновен не само за това, че е уволнил всички работници, които са поискали подновяване на договорите, със стачки и бунтове, но също и с наемането на частни въоръжени охранители (Пинкертън). Когато охраната на Пинкертон пристигнала във фабриката сутринта на 6 юли, избухнала престрелка. Девет синдикални работници и седем охранители биват убити в 12-часовия бой.

Вестниците в цялата страна защитават профсъюзните работници и триото (Беркман, Голдман и Арон Стам) решава да убие Фрик. Те вярваха, че убийството ще събуди работническата класа да се обедини и да се разбунтува срещу капиталистическата система. Планът на Беркман бил да убие Фрик и след това да се самоубие; Голдман трябвало да обясни мотивите на Беркман след смъртта му; и Арон Стам трябвало да последва Беркман в случай, че се провали в мисията си. Подражавайки на руските си идоли, Беркман се опитал да направи бомба, но когато това се провалило, той отишъл в Питсбърг с плана да използва пистолет.

На 22 юли той се опитва да приложи плана си в действие, влизайки в офиса на индустриалеца и първо изстрелвайки три куршума от револвер във Фрик , а след това го намушка два пъти. Въпреки това Фрик ще оцелее, докато Беркман ще бъде осъден на 22 години затвор .

Беркман отказа услугите на адвокат за процеса си. Надзирателят го предупредил срещу този избор, но Беркман отговорил: „Не вярвам във вашите закони. Не признавам авторитета на вашите съдилища. Аз съм невинен морално.“

Актът му предизвиква противоречиви реакции в американското анархистко движение , дори Йохан Мост му отказва политическа солидарност ( Ема Голдман от този момент ще скъса всички отношения с Мост и неговата група). Беркман е освободен след 14 години, на 18 май 1906 г.

Той разказва за опита си в затвора в известното си есе „Затворнически мемоари на анархист“ , но това преживяване оставя други забележителни последици, като дълъг период на депресия и физически отслабен. Но след като е освободен , той продължава своята пропагандна дейност, като пише бюлетина „Mother Earth“ от 1910 до 1911 г. и сътрудничи на анархисткия вестник „The Blast“ от 1913 г. Беркман е и един от основателите на училището „Ферер“ в Ню Йорк и поддръжник на няколко големи стачки в САЩ , като тази в Лъдлоу.

През септември 1913 г. Обединените минни работници обявяват стачка срещу въгледобивните компании в Лъдлоу, Колорадо. Най-голямата минна компания е Colorado Fuel & Iron Company, собственост на семейство Рокфелер. На 20 април 1914 г. Националната гвардия на Колорадо се бие с палаткова колония от стачкуващи миньори и по време на еднодневната битка са убити 26 души.

По време на стачката Беркман организира демонстрации в Ню Йорк в подкрепа на миньорите. През май и юни той и други анархисти водят няколко протеста срещу Джон Д. Рокфелер-младши. Протестите в крайна сметка се преместват от Ню Йорк в дома на Рокфелер в Таритаун, Ню Йорк, и водят до побои, арести и лишаване от свобода на анархисти.

През този период той изнася лекции, помага за организирането на работници и безработни и ръководи различни кампании за правата на човека.

През годините на Първата световна война той е убеден антимилитаристки активист и противник на войната (заедно с Ема Голдман , Джоузеф Спивак и др.):

Беркман заедно с Голдман организира „Лигата без задължителна военна служба“ в Ню Йорк, която обявява: „Ние се противопоставяме на наборната военна служба, защото сме интернационалисти, антимилитаристи и се противопоставяме на всички войни, водени от капиталистическите правителства“.

Беркман и Голдман са арестувани по време на обиск в офисите им на 15 юни 1917 г. и са обвинени по Закона за шпионажа. По време на процеса цитира Първата поправка и заявява:

“ Ще обявите ли пред света, че вие, които носите свобода и демокрация в Европа, нямате свобода тук, че вие, които се борите за демокрация в Германия, потискате демокрацията точно тук, в Ню Йорк, в Съединените щати? Ще потиснете ли свободата на словото и свободата в тази страна и все още ще се преструвате, че обичате свободата толкова много, че ще се борите за нея на пет хиляди мили разстояние? „

Анархистите са осъдени и хвърлен в затвора за 2 години.

На 21 декември 1919 г., след приемането на Закона за изключване на анархистите и в разгара на нападенията на Палмър, Беркман, Голдман и стотици други „радикали“ са депортирани в Съветска Русия на кораба UST Buford.

През 1920 Беркман се среща с Августин Суши в Москва. След като стават свидетели на последиците от Октомврийската революция от първа ръка, Беркман и Голдман се разочароват все повече.

Първоначалната реакция на Беркман към Руската революция е ентусиазирана, възкликвайки:

„Това е най-щастливият момент в моя живот […] [болшевиките са] израз на най-основния копнеж на човешката душа.“

Но той скоро осъзнава тираничния характер, който е придобила болшевишката революция . Всъщност, след като тръгва на пътешествие из Русия заедно с Ема, за да събере материал за проекта за Музей на революцията, той осъзнава, че репресиите , лошото управление и корупцията са заели мястото на равенството и еманципацията на работниците, за които те са мечтали толкова много.

Беркман и Голдман първо подкрепят стачкуващите в Петроград, а след това бунтовниците в Кронщат , като си навличат гнева на болшевиките , които ги заклеймяват като контрареволюционери. В деня на падането на Кронщат болшевиките празнуват по улиците 50-годишнината от раждането на Парижката комуна и това беше заклеймено от Беркман в неговите дневници като колосално лицемерие от страна на комунистите:

„Победителите празнуват годишнината от Комуната от 1871 г. Троцки и Зиновиев осъждат Тиер и Галифе за клането на парижките бунтовници.“

В резултат на всички тези събития, особено след репресиите в Кронщат , Беркман и Голдман решават, че вече няма бъдеще за тях в тази страна.

Беркман и Голдман се преместват първо в Швеция и след това в Германия , където той публикува „Болшевишкия мит“. През 1925 г. Беркман и Голдман получават разрешение да влязат във Франция с подкрепата на Ромен Ролан, Бертран Ръсел, Томас Ман и Алберт Айнщайн. Тук, въпреки че вече не е много млад, той организира заедно с други анархисти , включително Себастиен Форе , Ерико Малатеста и Макс Нетлау , фонд за подкрепа на по-възрастни анархисти в затруднение. Освен това той продължава да се бори от името на затворниците анархисти в Съветския съюз, като осъжда тяхното състояние в есето „Писма от руските затвори“ .

Бергман заедно с Нестор Махно в Париж през 1927г.

Когато публикува „ABC на анархизма“ през 1929 г. , той вече е слаб, беден и отслабен от преследванията на властите . Беркман прекарва последните си години, изкарвайки прехраната си като редактор и преводач. През 1930 г. здравето му се влошава още повече и след две неуспешни операции на простатата, в първите месеци на 1936 г. състоянието му става почти отчайващо.

В нощта на 28 юни 1936 г., две седмици преди избухването на Гражданската война в Испания, той се наранява смъртоносно с пистолет с намерение за самоубийство. След късно нощно обаждане от приятели, Ема Голдман се втурва от Сен Тропе към Ница, за да види Беркман и стигна до него, умиращ и напълно парализиран. Следобед Александър Беркман изпада в кома и същата вечер умира.