22-годишният Емил Анри отива на гилотината, като последните му думи са: „Кураж другари! Да живее анархията!“

Анри израства в либерално, аристократично семейство с анархистки симпатии. Те живеят в изгнание в Испания за известно време, защото баща му, Фортуне Анри, е бил комунар. Осъден е задочно на смърт през 1873 г., а семейството не се завръща във Франция до амнистията през 1880 г.

В резултат на това Анри е роден в Барселона и от ранна възраст му се разказват истории за държавно потисничество. Тези антидържавни нагласи се потвърждават, когато испанските власти конфискуват имуществото на семейство Анри поради политическите им убеждения. Бащата на Емил е принуден да поеме мизерна работа във фабрика и умира от отравяне с живак, когато Анри е само на 10 години. След като семейството се завръща във Франция, братът на Анри, анархист, в крайна сметка му помага да установи връзки с френските революционни кръгове.

Той започва да обикаля различни градове на Франция, където работи мръсна и зле платена работа. Заминава за Венеция, където изучава часовникарския занаят. По-късно това ще му е от полза при направата на бомби със закъснител.

Мотивиран от „дълбоко чувство за несправедливост“, Анри става анархист през 1891 година. Първоначално той се противопоставя на насилствени действия, които имат потенциала да причинят вреда на обикновените хора, като например атентатите на Равашол в жилищните помещения на правителствените служители, където също могат да присъстват работници и деца. Полицейските репресии срещу анархистите след залавянето на Равашол обаче скоро го убеждават в противното.

Анри на 8 ноември 1892 г. е поставил бомба със закъснител в офисите на минната компания „Кармо“. Бомбата е открита и занесена в полицията, където при обезвреждането и избухва. Убити са петима полицаи, има и ранени. По-късно в болницата умира още един човек. Атентаторът Емил Анри успява да се укрие. В апартамента му е намерен материал за направата на още много взривни устройства.

През 1893 година избухва нова бомба, заложена в парижкото кафене „Терминюс“. Емил Анри този път е заловен от полицията.

Това е първата войнствена анархистка атака, насочена към обикновените хора, а не към представители на самата държава. Анри вижда кафенето като представяне на самата буржоазия и намерението му е да убие колкото се може повече хора при атентата. Когато бил изправен пред съда за тези деяния, той бил попитан защо ненужно е навредил на толкова много невинни хора, на което той отговорил: „… няма невинни буржоа“, добавяйки, че действията му са станали причина „наглите триумфи“ на буржоазията да бъдат разбити и „нейният златен венец ще се разклати бурно на пиедестала й, докато последният удар не я събори в кал и локви кръв“.

Емил Хенри марширува до гилотината на 21 май 1894 г., без да се разкайва. В своя защита той ще извика:

В тази безмилостна война, която обявихме на буржоазията, ние не молим за съжаление. Ние даваме живота си и знаем как да издържим. Така че с безразличие очаквам присъдата ви. Зная, че главата ми не е последната, която ще отсечете; други ще паднат, защото гладуващите вече знаят пътя към вашите страхотни кафенета и ресторанти, към Терминус и Фойот. Ще добавите и други имена към кървавия списък на нашите мъртви.

Обесили сте в Чикаго, обезглавили сте в Германия, гаврили сте се в Херес, разстреляли сте в Барселона, гилотинирали сте в Париж, но това, което никога няма да унищожите, е анархията. Корените му са твърде дълбоки. Тя се ражда в сърцето на общество, което гние и се разпада. Това е бурна реакция срещу установения ред. Тя представлява всички егалитарни и либертариански стремежи, които се противопоставят на властта. Тя е навсякъде, което я прави невъзможна за унищожение. Ще свърши с това да ви убие.“

На сайта на ФАБ може да прочетете статия за делото срещу анархиста и речта му в съда :

Защитна реч на анархиста Емил Анри произнесена пред парижкия съд, 1894г.