Съвременният анархизъм, съотношение между теория и практика

Публикуваме превод на реч на Пьотър Рябов. Пьотър Владимирович Рябов (р. 1969 г.) е руски философ, историк и публицист, изследовател на историята и философията на анархизма. Централни въпроси на неговите размисли и изследвания са екзистенциалните проблеми в историята и съвременната култура на освободителните социални движения. Участва активно в анархисткото движение повече от 25 години. Част е от стотици митинги и демонстрации и е задържан от полицията повече от 45 пъти. Участва в блокади на военни поделения и центрове за наборна военна служба, на Държавната дума по време на приемането на закона за внос на радиоактивни отпадъци в Русия, на опасни за околната среда съоръжения и в преки антифашистки акции. Активен е в акциите срещу войните в Чечения през 1994-1996 г. и 1999-2005 г., в антиизборни и антиклерикални акции, в кампанията в защита на репресираните в Русия анархисти. Клони към анархо-синдикализма.

В тази реч той критикува следните тенденции в съвременния анархизъм: слабото участие на анархистите в обществения живот, липсата на интерес към теорията и на анализ на съвременния свят, обърканата практика, отсъствието на съвременни мислители-анархисти, разлагането на анархизма на множество отделни направления, липсата на разговор между анархистите и необмисленото повтаряне на заучени лозунги и теории (с което обаче стига до пълно отричане на актуалността на анархистката класика). Предлага преосмисляне на днешната световна ситуация, написване на нова, съответстваща ѝ теория, отказ от безсмисления, „ритуален“ активизъм, обединение на теченията на анархизма, възвръщане на патоса около нашето движение, изоставяне на загубилите днес смисъл фрази.

Рябов прекарва твърде дълбока пропаст между епохите на индустриализма и пост-индустриализма, твърдейки, че светът коренно се е изменил от времето на класиците. По мнение на публикуващия, основните принципи на капитализма не са същностно променени, нито пък тези на обществото, което искаме да построим, и затова класическата теория, или поне главната част от нея, си остава актуална. Тя обаче трябва да се допълни и доразвие тъй, че да отговаря на някои нови реалности. Това, което наистина се е изменило напълно, е психиката на хората. Така се създава нужда от нови подходи при опитите ни да достигнем до масите. Рябов също се опитва и да „примири„ Щирнер и Кропоткин, смесвайки, според мен, понятията колективизъм и комунизъм. Но анархо-комунизмът не предполага нито краен индивидуализъм, нито краен колективизъм, които биха били вредни в такава форма. С изключение на тези подробности, смятам критиката му за полезна.

. . .

Ето два въпроса за обсъждане и дискусия: 1) Липсва ли ѝ на съвременната анархистка практика необходимата теория? 2) Актуална ли е класическата анархистка теория днес? За краткост и удобство ще формулирам позицията си в три тези в изключително заострена и провокативна форма и ще изкажа малки пояснения към тях.

И така, теза първа. Катастрофалните предизвикателства на съвремието не само не получават отговор от страна на анархически мислещите хора, но най-често просто не се отразяват от тях. Реалността не иска да знае нищо за нас и нашия анархизъм, тъй като ние всъщност не искаме да знаем нищо за реалността. (Вярно, веднага ще отбележа, че поради редица причини това се отнася и за почти всички други течения на мисълта – от либерализма до консерватизма и държавния социализъм, защото е свързано с общата ситуация на епохата на безвремието, края на модерността, краха на всички големи идеи, утопии, идеологии и само по себе си е симптом на цивилизационна катастрофа – но за това отделно, по-късно).

В миналото, в своята героична епоха, анархизмът е бил силен със своята интеграция в културата, с връзката си както с масите (селяни, работници, народни религиозни движения и др.), така и с изкуството, науката, поезията, философията, религията. Той е бил силен както с широтата на мечтите, така и с фундаменталността на своята вкорененост в обществото. Сега катастрофално се усеща липсата на анархистка теория (а не просто представяне по нов начин на старите схеми, митологеми, идеологеми и лозунги) и необходимостта от нейното коренно обновяване. Активистите на анархо-движението почти напълно пренебрегват теорията, нейното изучаване, развитие, оттегляйки се или: а) в херметична субкултура, или б) в безмозъчен и глупав активизъм, или в) в ритуално повтаряне на стари лозунги. Следователно либертарният разговор почти не присъства в общественото съзнание.

За повечето анархисти активизмът е начин за решаване на някои лични психологически проблеми (като самоутвърждаване), нещо ритуално, което не е включено в каквато и да е стратегия или представа за общото виждане за света. Понякога има проблясъци на индивидуален бунт, искри на екзистенциален протест, но без умение да се мисли систематично, да се мечтае глобално, да се изгражда мироглед и стратегия. Има отделни либертарни практики, но те са слабо осъзнати, непоследователни, смесени с елементи на авторитарно съзнание, и затова са обречени на провал. Практиката (минимална) и теорията (почти отсъстваща и подменяна от фразеологията и историята) са напълно разединени помежду си и съществуват сякаш в различни светове. Няма нито размисъл, нито смисъл. Нашата дейност по същество има характер некритичен и несъобразен, ситуационен характер на реакция на някакви злодеяния на властите. Тоест има практика, но тя има жалък и разпръснат характер, в пълна изолация от теорията.

Теорията е още по-зле. Ако има практика, но тя е недостатъчна, тогава теорията се заменя със заклинания отпреди век, исторически екскурзии, красиви фрази, ритуални произнасяния на думи, които сега не означават нищо. Искам да кажа огнени думи в защита на необходимостта от теория и в защита на необходимостта от единство на теорията и практиката. Повтарям, сега анархистите наистина са слабо свързани с културния, научния и философския живот, много слабо осмислят света около себе си. Слабо развити са любопитството, способността да се мисли със собствена глава (а не със запомнени клишета от клипове), малко хора знаят удоволствието от чистата и безкористна „теория“ (което на гръцки означава „съзерцание“). И това е една от основните причини за нашите проблеми. Повечето анархисти се характеризират или със самодоволна субкултурност, или със затваряне в ситуационен активизъм, често разединен и неясен. Теорията е заменена от фразеология или история.

Така се случи по начало. Знаем, че в Русия анархисткото движение от времето на Перестройката се започна главно от историци. И това е логично: трябваше да докажем, че не сме животни, че Бакунин е прав в спора с Маркс, че Махно не е бандит и т.н. Но вече минаха двадесет години. Къде са анархистките писатели, поети, художници, драматурзи, философи, икономисти, антрополози, социолози, историци сега? Е, има историци, а всички останали са културолози, еколози… Това е много лошо. Да, има някакви разнородни практики, отделни бунтарски пориви, опити за самоорганизация, но искам да отбележа, обобщавайки първата си глобална теза, почти пълната липса на интерес у либертарно мислещите хора към мирогледната и философска проблематика, към теоретичните въпроси, пълното отделяне на теорията и практиката една от друга при слаба практика и почти пълно отсъствие на теория.

Трябва с горчивина да изтъкна: днес из нас почти няма нови значими мислители-анархисти, теоретици с главна буква, които биха били способни да развиват анархисткия мироглед (за цяла Русия аз в най-добрия случай познавам само един такъв човек, и това, разбира се, не съм аз и не е един от присъстващите), но даже и у активистите-практици (също немногобройни) има изключително малък интерес към това – сякаш хората са се отучили да четат, мислят и дискутират. Теорията се счита за нещо ненужно, излишно, някакъв лукс и като че ли източник на гордост за анархистите е признаването на собственото им невежество и липсата на обмислени вярвания. Тоест (спомняйки си добре познатия лозунг) „да действаме локално“ ние все още можем, но „да мислим глобално“– е, няма начин! Може би следващите участници ще говорят за причините за това. Може би ще се съгласят, може би не.

Но моята реч е с избухлив характер, тя е изключително остра, за да провокира дискусия. Втора теза. Разбира се, анархизмът е вечен, както и желанието на хората за самоорганизация, солидарност, свобода, преодоляване на властта и отчуждението. Докато хората са хора, всички тези неща са вечни. (Говорихме за циниците, даоистите в древността като първите анархисти и т.н.). Но щом преминем към конкретиката на анархизма – не към тези високи и вечни идеали, а като рожба на епохата на модерността, възникнала в края на XIX – началото на ХХ век, като „-изм“, ако щете като някаква партийна „идеология“ – то той претърпява крах заедно с епохата на модернизма. И да се придържаме към него в предишния му вид е да се отдалечим от реалността, да не искаме да знаем какво се случва в света, да се затворим в удобна субкултура, фразеология, история, догма. Това трябва да се усети, осъзнае и преодолее. Много обичам Бакунин, отнасям се с огромно уважение към Кропоткин и Прудон, но светът се промени много през това време. Усилията за осмисляне на света около нас, за включване на анархизма в широкия контекст на културата са абсолютно необходими.

Да се придържаш към класическия анархизма – този на XIX век, това е да се преструваш, че нищо не се е променило, това означава да се отдалечиш от реалността, да превърнеш анархизма в секта, да не искаш да знаеш, че светът е станал съвсем различен, да се затвориш в субкултурна фразеология, историческа екскурзия и т.н., при слабо ниво на практика. Повтарям, необходимо е развиването на анархисткия мироглед. Затова толкова обичам да се занимавам с творчеството на Алексей Боровой, защото той е един от малкото които се опитаха да превърнат анархизма в широк мироглед и да отговорят на предизвикателствата на времето – краха на модерността, тоталитаризма, масовото общество, развитието на нови течения във философията, новото кризисно съзнание на ХХ век. От друга страна, трябва да се изградят мостове на анархизма с науката, философията, религията, изкуството. Необходимо е да разберем света около нас в неговата цялост. Ще дам няколко примера, които са ми близки като на философ.

Ще посоча далеч не пълен списък – каквото ми е под ръка: диалогичната философия на Мартин Бубер, екзистенциалното учение за свободата и личността, социологията на Франкфуртската школа с нейната критика на индустриализма, технологичната и сциентистка цивилизация, критиката на властта в учението на Мишел Фуко – властта на микрониво, критиката на потребителското общество на Жан Бодрияр, синергетиката като учение за самоорганизацията, „епистемологичният анархизъм“ на Паул Файерабенд. Посочих някои имена, които, страхувам се, не са известни на всички и за жалост не са интегрирани, не са включени в съвременната анархистка мисъл. Това далеч не е пълен списък. Това са предимно философи, но можем да говорим и за социолози, икономисти и други. Всичко това не се осъзнава от анархизма. Опитите за актуализиране на анархистката теория, критичния подход са единични. С цялото ми уважение към класиците – към Прудон, Бакунин, Кропоткин: „Не говорете за тях с копнеж – вече ги няма! А с благодарност, че ги е имало“.

Когато говорим за анархистка мисъл, то за съжаление в нея преобладава диференциацията над интеграцията. Тоест обикновено възниква анархизъм с представки – анархо-примитивизъм, анархо-екологизъм, анархо-феминизъм, анархо-биокосмизъм, анархо-бунтовничество и т.н. На Запад все пак има имена. Можем да си спомним Букчин, Хайлендър, Зерзан, Бонано, Блек, Чомски и още някои. Но, първо, това не са толкова, може би велики мислители, и второ, те разработиха някаква тясна посока. Няма опити за синтез, доминира един вид специализация и дребномащабност. Но слава Богу, че поне на Запад има такива, които можем да четем. Но дори там това не е достатъчно, а в Русия положението е съвсем зле.

И последната, трета по ред теза. Искам да се върна там, откъдето започнах. Това е въпросът колко съществен е класическият анархизъм днес? Разбира се, Бакунин, Кропоткин, Малатеста и други имат редица пророчества, блестящи идеи. Те трябва да бъдат познати, изучавани, да се вдъхновяваме от тяхната смелост и свободолюбие. Но трябва да разберем едно нещо, което анархистите слабо осъзнават: живеем в ерата на края на модерността. Анархизмът, какъвто е бил след Френската революция и до началото на ХХ век, е дете на модерността. Това е епоха на оптимизъм, прогрес, сляпа вяра в науката, финалистки утопии, в анархистичния мироглед преобладава мисълта за крайния идеал. Сега живеем в епоха на безвремие, когато духовните и идеологически основи, с които е живяло човечеството от Ренесанса до ХХ век, се сринаха. Двадесети век е век на бедствията. Струва ми се, че това е слабо осъзнато от анархистите, прекалено погълнати от историята. Тук е необходимо прокарването на мостове и допълнителното им изграждане.

Извън широкия контекст анархизмът не може да бъде разбран — докато говорим само за анархизъм, докато не говорим за култура, за общество, за това, което се случва наоколо. Рухна модерността, рухна ерата на идеологиите, партиите, вярата в прогреса, вярата в науката, в технологиите, в индустриализма, вярата, че анархизмът е някаква крайна точка, финалистка утопия. Анархизмът бе част от великия мисловен поток на XIX век, някои квазирелигиозни основи на който не бяха възстановени. Сега всичко се срина. Този социокултурен контекст се срина. И да се преструваме, че всичко това го няма, че не живеем в епоха на безвремие и постмодернизъм, е невъзможно. Абсолютно необходимо е да се разберат новите реалности: поне критика на индустриализма, критика на технократичната цивилизация, ерозията на класовите реалности, която се случва.

Днес е невъзможно да се говори за класите на Маркс. Може би ги има, но в какъв смисъл? Ние дори нямаме инструментариум за осмисляне на това явление. Възможно ли е да се апелира към старата почтена пролетаристка реторика? Правилно ли е да се рисуват предишните карикатури на буржоа в бомбета и безмислено да се скандира (както често се случва) на демонстрации: „Напред, напред, работническа класо!“?

Според мен, макар мисълта ми да не е близка до всички, е необходимо да се изостави финалистката представа за анархизма като някаква крайна точка на пристигане, необходимо е да се развие анархизмът като мирогледен интегриран синтез на различни либертарни освободителни идеи, ценности, критици и практики. (Цитирайки поради липса на теоретици днес себе си: „Анархизмът е вечен, анархията е невъзможна!“). Не е необходима диференциация, а интеграция. Ние не сме отделни анархо-феминизъм , анархо-екологизъм, анархо-примитивизъм и т.н. Ние сме различни, но трябва да търсим общи точки. Това е много важно. Необходим е синтез, а не само диференциация.

Анархизмът по начало е романтичен. Това е учение на мечтателите, патосно учение. Бакунин беше патосен човек. Днес думата „патос“ звучи опетнено. Но нека си спомним, че патос на гръцки значи страст, страстност. Тоест способността да мечтаеш, способността да скъсаш с настоящето. Сега този романтически патос на анархизма, способността да се реабилитира утопията, е загубен, а той трябва да бъде върнат. Старият, класически анархизъм е можел да се подхранва от патоса, от значенията и енергията на общото движение на модерността, от което той беше част – от това велико движение с неговата религиозна вяра в прогреса, вяра в неизбежно добрия край на онази приказка, която се нарича човешка история, вяра в науката и разума. Сега романтическият патос на анархизма се нуждае от нови религиозни основания, защото той угасва сред безкрил прагматичен цинизъм, всеобщ гнусен дистопизъм и постмодерни умора и неверие. И без романтически патос и радикална мечта анархизмът умира, изражда се в схема, фразеология и идеология. Той няма да привлече неспециалист (защото не му обещава нищо, освен риск, осмисленост и пълнота на живота), а героите отдавна са изчезнали в нашия свят. Затова анархисткото движение днес пресъхва като река, загубила изворите си. И на езика на ситуационистите трябва отново да станем толкова радикални, колкото самата реалност (апокалиптична).

Осъзнаването на това, което се случва с обществото, когато индустриалната цивилизация преживява залез, да не говорим за прединдустриалната, е от съществено значение за анархистите, както и за всеки, който се опитва да разбере нещо за нашия свят. Това осъзнаване на тоталния и окончателен крах на модерността прави невъзможни опитите за просто „козметичен ремонт“ на класическия анархизъм (защото в много отношения обществото, културата и човекът, към които той се обръща, се сринаха; да речем, в Русия самодържавието, крепостничеството и филистерството някак модифицирани оцеляха до наши дни, но ги няма нито общността, нито интелигенцията, нито всичко, от което е израснал старият ни анархизъм).

Поставям акцент върху личностната съставна на анархизма. Това недоразумение, което дълго време разкъсваше анархистите, въпреки че преди сто години беше направен опит да се преодолее, е традиционното училищно разделение на комунисти и индивидуалисти, където някои говорят само за обществото, а други само за личността. Както знаем, преди сто години Ема Голдман, „набатовците“ и други се опитаха да съединят тези идеи. Защо е необходимо да се противопоставят личността и обществото? Струва ми се, че екзистенциалният личен компонент на анархизма става особено важен в ситуацията на срив на социалността, но, разбира се, не в ущърб на социалността. Социалността трябва да бъде изградена от нулата – така стои работата. А отправна точка е именно личността.

Анархизмът като широк мироглед се обръща към индивида, но индивидите се обединяват и създават ново общество. Ето, струва ми се, един слаб опит да си представим какъв може да бъде съвременният анархизъм – много далечен и от Бакунин, и от Кропоткин. Тоест интеграцията на двете страни на анархизма – комунистическата и индивидуалистичната. Щирнер в много отношения е неразбран, преувеличен и до голяма степен шокиращ. Време е да се преодолеят тези противоречия, да се преодолее убеждението, че това са взаимно изключващи се неща: че индивидуалистът е непременно буржоазен бохемски човек, който не се интересува от всички, а комунистът е човек, който мечтае за казармено общество. Ясно е, че и едното, и другото по същество са чужди на анархизма. И Щирнер не искаше абсолютна война на всички срещу всички, и Кропоткин не искаше казармен тип устройство. Така че още повече ние, сто години по-късно, трябва да разберем това и да развием и двете страни на анархистката мисъл, да преодолеем недоразуменията и противоречията от миналото.

Ето някои реалности – културни, социални, без осъзнаването на които теорията за анархизма не може да се развие. И преди всичко самото осъзнаване на необходимостта от теория. За нас думата „теория“ звучи презрително, като вид добавка към идеологията. Необходимо е преодоляване на идеологизма и партийността на анархизма, като го свържем с широкия културен контекст, смелостта и радикалността на мисълта. Не се страхувайте, а се стремете да разберете какво се случва. Да се опитаме да преодолеем субкултурното гето и тази зависимост от безсмисления активизъм. Анархизмът като светоглед, анархизъм, изоставящ финалистката утопия. Смисленост, размисъл, синтез на различни философски и културни традиции. Акцент върху екзистенциалния личностен компонент.

Осъзнаване на реалностите на нашето време, които не са съществували по времето на Бакунин и Кропоткин – например екологичната криза. Но също така осъзнаване и на постмодерната ситуация в културата, „екзистенциалния вакуум“ (по думите на Виктор Франкъл), тоталната атомизация, разпадането на социалността. Всичко това изисква не пренареждане на фасадата, не лека промяна на старите учения отпреди век, а напълно нов анархизъм, който, за съжаление, не съществува. И колкото и да обичаме Прудон, Бакунин, Толстой, Кропоткин, почти всичко в теорията и философията на анархизма трябва да бъде създадено наново…