Пьотър Кропоткин. Война или мир?
Реч на Кропоткин, изнесена на международната демонстрация за мир на 26 юли, която предшества конгреса на Втория интернационал в Лондон през 1896 г. Източник
Следващата неделя работниците от всички страни ще направят важна демонстрация за мир. Но кои са тези, които искат война? Чии бойни викове отекват всеки ден в ушите ни? Кои ще се откроят с отсъствието си на международната мирна среща на работниците? Управляващите класи!
Винаги те са били тези, които са причинявали всички предишни войни, и така е и до днес. В миналото кралете са воювали, за да напълнят хазните си, да разпределят нови провинции сред „военните си другари“ и да дадат „занимание“ на бандата от разбойници, пияници и хазартни играчи, от които се е състояла тяхната свита. Магьосниците, вещиците и първосвещениците, които се престрували, че са в пряк контакт със свръхестествени сили, почват да обещават подкрепата на боговете във войната, веднага щом са видели, че войната ще увеличи властта им над хората или богатството им. Феодалите – играейки ролята на по-малки царе – правят войната своя професия, за да могат да получават винаги нови роби или крепостни селяни и да поробват по-добре онези, които вече притежават. И така и продължават – чрез Тройният съюз от онези времена – да разграбват и палят, да убиват и ограбват селяните и занаятчиите във и извън границите на собствените си страни.
Селяните и занаятчиите, от друга страна, винаги са правели всичко по силите си, за да се измъкнат от военните задължения и да останат у дома, докато им се е заповядвало да се присъединят към въоръжените банди. Те проклинат войната, когато тя е успешна за владетелите им, но и я проклинат, когато е неуспешна и довежда врага в нивите и домовете им. Те създават огромни тайни съюзи, за да се съпротивляват на войната и да я предотвратят, и веднага щом са почувствали, че са достатъчно силни, селяните обсаждат гнездата на войната – замъците – и ги разрушават, когато могат; докато занаятчиите издигат стени около градовете си и забраняват достъпа до тях на въоръжени мъже – разбойници, феодали или крале. Те се присъединяват към огромни съзаклятия за поддържане на „Божия мир“, а по-късно, в началото на Реформацията, започват широко разпространени религиозни движения, които се противопоставят на войната. И когато тези движения биват разгромени и селяните избити, оцелелите създават в Моравия и другаде свои общности, към които се присъединяват десетки хиляди селяни и занаятчии, полагайки клетва никога да не вадят меча; и те процъфтяват в тези общности, докато къщите им не биват ограбени и разрушени от тройния съюз на краля, църквата и феодалите.
Войната винаги е идвала отгоре – от онези, които не са живели от труда на ръцете си, а от кръвта и потта на работниците. И така е до днес, с единствената разлика, че кралете вече са загубили своето значение, а истинските организатори на войните са господарите на земята, на фабриките, на мините и на стоковата борса.
Бяха ли народите на Япония и Китай тези, които наскоро започнаха тази ужасна война? (Първата китайско-японска война — бел.прев.) Бяха ли кралете? Не, бяха капиталистите! Две години преди избухването на войната в Германия беше публикуван сериозен труд относно развиващите се индустрии в Япония, в който се стигаше до заключението, че внезапният растеж на системата на едрите фабрики в Япония много скоро ще доведе до война. „Тъй като японският народ е твърде беден, за да си купи продуктите, произвеждани от големите фабрики, Япония трябва да води война за пазари срещу най-близките си съседи.“ Такова беше заключението на автора.
И войната започна. Япония се беше превърнала в индустриална страна; тя беше станала и модерна държава – тоест, перфектна организация за извличане на пари от народа – и войната беше неизбежна. Европейските капиталисти свободно отпускаха заеми; бронираните кораби и тоновете оръдия бяха с радост доставяни от големите военни заводи на тази страна – които лицемерно се описват от благочестивите им собственици като „цехове за гарантиране на мира“ – и хиляди японци и китайци бяха избивани за обогатяването на японските, и особено на европейските капиталисти; докато журналистите в Европа печелеха пари, разказвайки с удоволствие как транспортни кораби с хиляди мъже на борда бяха потънали на дъното на океана от торпеда, как мъже и жени бяха избивани, как хиляди ранени бяха изваждани на брега и т.н.
Не беше ли същото и с френско-германската война? Сега е модерно да се хвърля вината за тази война върху Наполеон III. Но кой беше този, който направи този авантюрист толкова могъщ? От кого се състоеше тълпата в неговия вавилонски дворец? Средната класа, на която той беше обещал свобода на забогатяване и твърда ръка срещу социалистическите работници. Средната класа както в Германия, така и във Франция отдавна подготвяше тази война. Тяхната литература беше пълна с подбуди към омраза между двете нации. Най-добрите романисти на времето имаха своя дял в това злодеяние. Кой щеше да властва над пазарите – Франция или Германия? Кой щеше да има правото да изцежда индустриално изостаналите страни? Това беше същността на ужасната война, която отне милиони животи и чиято черна сянка все още витае над европейската цивилизация.
Това беше тогава. Но сега, не е ли същото отново? Колко вестника от средната класа може да прочете работникът, без да намери в тях същите подбуди към национална омраза и война, независимо на какъв език е написан вестникът?
В тази страна напоследък част от управляващите класи направиха всичко възможно, за да събудят жаждата за война. В илюстрованите вестници бяха подробно описани въображаеми войни, завършващи с превземането на Ротердам от англичаните и триумфа на Англия над света.
В печатните издания бронирани кораби бяха потапяни, гъсто населени градове бяха бомбардирани, война се водеше между балони във въздуха, между миньори под земята и между лодки под водата – не за да се опишат ужасите на войната, а за да се заблудят мирните служители и работници, които не знаят нищо за войната, и да се накарат да повярват в величието и великолепието ѝ, да се породи емоционална омраза, да се възбуди шовинистичният дух. Легендата за Наполеон беше възродена, кървавите битки от миналото бяха разказани отново и украсени, поклонението пред „националните герои“ – включително Стенли Роудс – беше превърнато в мода, а богати доброволци похарчиха хиляди паундове, за да поставят на сцена „патриотични драми“, които, трябва да се признае, въпреки всичко се провалиха.
Не беше ли и нахлуването в Претория (Южна Африка — бел.прев) и предложеното превземане на столицата част от обширен план, целящ да съживи военния дух в тази страна и да я подготви за създаването на империя, която щеше да се простира от Кейптаун до Индия и в която копаенето на злато, ловуването в Матабеле и опожаряването на Египет щяха да предложат „нови проблеми” за „бедните богаташи”, които толкова шумно се оплакват от тежките времена.
Най-лошото е, че цялата преса се подчинява на същото влияние. В една колона намираме оплаквания за войнствения дух на човека или жестокостта на дамите, които носят пера от чапла на шапките си (sic); а в следващата колона четем: „Нашата артилерия свърши чудесна работа“, „бунтовниците бяха покосени от нашите изстрели“ и така нататък. Бунтовници! Тези невъоръжени, нещастни мъже, чиито „добитък и жени“ са отнети от окупаторите, чиито жени и деца не са щадени, и за които един млад английски спортист пише: „Много е забавно да стреляш по негрите и да ги гледаш как падат като кегли!“
И това, което се прави в тази страна, се прави по целия свят – в пресата, в училище, в речите и в частните разговори, от всички онези, които са решили да печелят пари от потта на масите и кръвта на военните конфликти.
Работниците са длъжни да се противопоставят на тази военна кампания с обединени действия. Те трябва да осъдят категорично тази зловредна пропаганда, която подготвя проливането на кръв в близко бъдеще; те трябва да ѝ сложат край.
Те трябва да издигнат мощния си глас и да заявят категорично, че няма да позволят на меркантилния писател да разпространява жестокост сред нашите деца и да ги приучва да презират човешкия живот, да не му придават никаква стойност и да вярват, че в интерес на държавата или на отделни класи човешките животи могат да бъдат унищожавани без ограничение. Уроците по жестокост и презрение към човешкия живот, с които е пропита съвременната литература на средната класа, вече дават своите плодове и, ако продължат, заплашват да върнат следващото поколение с век назад, като заличат от нашата цивилизация хуманитарния прогрес, който бе постигнат напоследък.
Може да е в интерес на френските капиталисти да завладеят провинциите по река Рейн, а на германските капиталисти – да анексират Бургундия или балтийските провинции. Може да е изгодно за руските и британските производители да разделят Армения или да воюват с труповете на арменците; а за международната банкова олигархия може да е много изгодно да съсипе народите с военни подготовки и да ги вкара в безкрайни войни.
Но работниците нямат нищо да спечелят от войните и не могат да очакват нищо друго от тях, освен че на висшите класи ще бъде предоставена още по-голяма възможност да живеят от плодовете на труда на пролетариата и че международната солидарност, която сега започва да се установява сред работниците от всички страни, отново ще бъде унищожена, както беше унищожена за дълги години от войната през 1870 г.
