Корупцията ли е виновна за нашето нещастие?

Политиците винаги са определяли невидимия враг „корупция“ като източник на всички беди, като различни правителства имитират битка с нея и обещават „държавата да се управи“, щом я отстранят. В настояще време те ни представят поредния си спектакъл от тази вечна серия: разделили са се на две страни в изкуствен спор дали правилно се бори с корупцията свиканият от тях орган, или и той се е поддал на „алчността“. Тези привидни противоречия в тяхното планиране не показват тяхната некадърност, а точно обратното, защото те успешно постигат желаното въздействие върху общественото съзнание: виновни са тези и тези личности, те крадат, те са мафия, те не могат да управляват, а търсенето на „честни“ и „дееспособни“ политици продължава. Междувременно в Украйна се разгръща още по-голям поход срещу омразната корупция, подкрепян и от някои анархисти. Това е другият блян – че народът ще се надигне и веднъж завинаги ще сложи край на „произволите“ на политиците и те вече успешно ще работят само в негов интерес. Но как така, откакто е настоящата система, ние все се борим с корупцията, все я търсим, излезли по улиците, но която и власт да свалим, на нейно място се появява нова, под която живеем еднакво зле?

Истината е, че корупцията не съществува, поне не в този смисъл, в който си я представяме – понятието, в смисъл на „дефектни“ политици, които са в управлението не за да работят за народа, каквато уж е тяхната задача, а погрешно преследват користни интереси, приемайки подкупи, е инструмент на властта за прикриване на своята природа, като вместо това всичко лошо се приписва на недостатъците на определени личности в управлението (а в самата ѝ природа е заложена безкрайна корупция, изразяваща се в създаването на общество, всяка част от което функционира не в интерес на обикновените хора, а на управляващите и капиталистическите класи). Тодор Живков в последните години от живота си приблизително казва: „не е виновен социалистическият строй, той е хубав, виновна е системата на неосталинизма и нейният апарат“. Така днес един политик, ако трябва да свали няколко слоя илюзия, би направил следното изказване: „не е виновен капитализмът (и принципът на властта и частната собственост, и системата на националните държави), а само настоящите правителства, които не лавират правилно между световните сили, за да постигнат националния интерес“. Т.е. че проблемът не е в играта, а в играчите.

Схващането или мечтата, че може да има и добри управленци, е една от най-големите упори на системата на властта. В поддържането ѝ играят голяма роля и сравненията с други, сравнително по-богати държави – например как на Запад или в съседните балкански страни хората били по-„адекватни“ (народът притежавал някакви по-висши колективни качества), и затова подбирали само свестните политици, та затова държавите били по-богати и отделяли по-голям дял от това богатство за подобряване на стандарта на живот. „Ето, те вече са се оправили, а ние още не знаем какво да правим и никога няма да ги настигнем – ние сме прост народ, а те са къде-къде.“ Като друг пример се дават някои държави от другия лагер, управлявани с „твърда ръка“, с което се успявало да се премахне корупцията и да се следват „националните интереси“ (под което разбирайте укрепване на властта и капитала и разширяване на техните ресурси и влияние с шанс за отделяне на малко повечко средства и за народа). „Затова китайците са най-напред, а руснаците след тях“ – защото вождът бил велик и въдворявал ред и дисциплина. Но наистина ли на предполагаемото по-качествено управление се дължи неравенството в богатството между държавите? Защо едни държави притежават и привличат повече капитал от други? И наистина ли положението е толкова розово в другите страни, а само тук сме толкова смотани?

Първо да започнем с това защо едни страни са богати, а други бедни. Според мен то се наследява най-вече от историята на борбата между държавите – ако държавата е била силна и влиятелна в миналото, тя най-вероятно ще е такава и днес, и обратно – ако е била завладявана, ще е бедна. Например, ако исторически държавата е била имперска сила, ако чрез войни е окупирала земите и присвоила ресурсите на други държави, то богатството, извлечено по този начин, би се запазило дори след свалянето на империята, голяма част от превзетите ключови територии също биха се запазили, а бившите ѝ васали биха запазили икономическата си зависимост от нея, ако няма как по друг начин да възвърнат богатствата си. Това нагледно се вижда при западните колониални държави и при Русия, частично и при други, но не сме тук, за да ги хвалим. А най-очевиден пример за обратното са колонизираните страни от Третия свят, които си остават бедни и зависими. По-съвременните войни също имат някакво значение – по-малко, може би защото окупациите не са толкова мащабни, но някои успяват да забогатеят покрай тях, например Швеция и Швейцария, други просто защитават богатствата си, а трети се разоряват още повече, например България.

Наличието на природни богатства също играе роля, например при нефтените републики, но друг голям фактор е увеличеното ниво на експлоатацията на населението не от чужда, а от собствената държава (или от родния капитал, работещ в симбиоза с държавата) – така Япония и Китай се „издигат от пепелта“ и така си функционират до ден днешен, така се развиват и СССР и дори НРБ и доста съвременни авторитарни държави, така постъпват западните държави с мигрантите, както и западните корпорации в заводите на Третия свят. Работиш много, в ужасни условия, и получаваш малко, държавата или капиталиста печели от твоя труд, строи, произвежда, разработва, останалото си прибира в джоба, но от гледната точка на работника живот ли е това, вредите в ежедневието на хората не надхвърлят ли ползите в икономиката, т.е. получава се един вид златна клетка, което, разбира се, няма значение за управляващите, понеже тяхната цел е да укрепят властта си. А при България дори и икономическите достижения се губят в процеса на прехода, с което се изтъква неинтерес към запазването им. Други постоянни доходи на държавите са данъците – пряка форма на робство – и износът, свързан с завладяването на пазари. Не трябва да забравяме за сътрудничеството на държавата с капиталистите, които ѝ осигуряват част от печалбите от частния сектор, крепящ се на наемното робство.

Като закон можем да изведем, че богатството на едни се крепи на бедността и експлоатацията на други. Честно забогатяла държава няма, всички те действат на тираничен принцип – просто едни крадат и заробват повече от други. Та какво би могъл да направи едно „некорумпирано“ правителство, че магически всички да се опаричим? Да започне военна кампания за завладяване на „жизнено пространство“, за да избие своя и някой братски народ? Да създаде казармен тип държава, за да унищожи дори остатъците от лична свобода? Да се „съюзи“ с някой блок, за да получи пазари в замяна на служба на имперски интереси? И това е само в сферата на сравнителното забогатяване, например за да се изравним с други държави. Ами ако спрем да се задоволяваме с по-малкото зло и изискваме пълна икономическа удовлетвореност? Нима в развитите държави нуждите на повечето хора са задоволени или там просто средностатистическия човек може да си позволи леко по-скъпи неща от нас? Нима тези държави насочват всички средства и усилия за благото на хората, или народа получава само трохите, докато всичко отива при бизнесмени, корпорации, банки, милиардери, мафиоти, спекуланти, производители на оръжие, политици, чиновници и всякакви други? Нима на фона на сравнително по-голямото богатство на средната класа не се откроява безкрайно по-големия брой представители на нисшите класи, нима всеки ден не стават престъпления от бедност? Нима тези държави са свободни, нима обикновеният човек има глас, за да промени нещо, или всичко се решава вместо него? Това ли е идеалът, към който трябва да се стремим?

Рамката на властта не позволява пълната икономическа и политическа еманципация. Това се потвърждава от примерите за „пролетарски“, „социалистически“ или „комунистически“ държави, които се опитват да използват държавния апарат за благото на хората (опит за държава „без корупция“). Резултатът е режим, безкрайно отдалечен от идеалите, на които се е заклел да служи. Това отново се дължи на самата същност на властта. Когато шепа хора взимат решения за цял един народ, 1) те го правят от позицията на външни лица, които разчитат на посредници – в различна степен надеждни или користни, – за да бъдат информирани, и на личната си преценка, която може да бъде произволна, пристрастна и погрешна; 2) те не познават интереса на хората, на които служат, и могат да го опознаят само повърхностно и посредствено, понеже не живеят техния живот или дори сред тях, те ги гледат от небесата и виждат цветя и рози; 3) те допускат грешки в своето планиране поради непознаване на положението и възможностите на хората, които тяхното решение касае, както и на всички други специфики и подробности, които тези хора може да знаят, те не биха могли да уговорят една дейност както биха успели пряко участващите в нея; 4) последиците от тяхното решение не ги касаят пряко и са извън техния личен интерес, който като човеци те поставят преди всичко, тяхното благосъстояние вече е пожизнено осигурено и те нямат причина или необходимост да се интересуват от добруването на другите, всяко тяхно полезно действие е извоювано от хората с борба, а понякога служи за успокояване на масите след съответния натиск от тяхна страна; 5) няма начин да се гарантира добронамереността на тези хора и на бъдещите им наследници, понеже около един човек винаги ще се трупат такива, които ще се възползват користно от собствената или чуждата власт – кариеристи, които рано или късно ще изместят или изгонят всеки един „честен“ управник и които чрез своята повсеместност ще предотвратят своето премахване; 6) няма как един човек във всеки един момент да е максимално компетентен във всяка една сфера, за която отговаря, така че да вземе правилното решение, то трябва да се вземе чрез колективна дискусия на възможните фактори и варианти.

Така че не, не корупцията е главният проблем в нашето общество. Тя е просто естествено, неразривно последствие от природата на йерархичната система, в която живеем. Трябва да се борим с причините, а не с последствията, които ще продължат да се появяват като главите на ламята. Властта и нейните въплъщения – държавността и частната собственост – са коренът на нефункционалността на обществената организация. Всяко едно нещо в нашия живот се определя не от нас, а от някой от горе, който си няма представа от това какво искаме и как може да се постигне то, нито пък има особено желание да разбере. Единственият начин да построим общество, което наистина да служи на нашите интереси, е като премахнем йерархията и започнем да вземаме решенията за това как да живеем пряко, колективно и демократично, без никакви посредници и представители, а чрез събиране, обсъждане, преговаряне, споразумяване, сдружаване и т.н., тоест в работнически съвети, анархистки федерации, народни асамблеи, квартални събрания, прякодемократични мрежи и както и да ги наричаме – това са органите на едно свободно и добре планирано общество.

П.