Работническата партия на Кюрдистан и „демократичният конфедерализъм“: краят на един фарс
Статия на Дигитална библиотека „Емилио Лопес Аранго“
След 25 години в затвора лидерът на ПКК Абдула Йоджалан реши да спусне завесата и да разпусне партията си. Партията е основана през 1984 г. на базата на марксистко-ленинската доктрина, но след като лидерът ѝ прочита Мъри Букчин в затвора, тя се обявява за „демократично конфедералистка“ партия, предлагайки много своеобразна реинтерпретация на идеите на Букчин като смесица от ленинизъм и социалдемокрация с феминистки и екологичен дискурс, и всичко това на фона на култа към личността на вожда.
Преди няколко години ПКК действително участва в парламентарните избори в Турция и спечели няколко места, но тъй като не свали оръжията си, правителството на Ердоган я класифицира като „терористична организация“ и тя отново стана незаконна.
Същевременно през последните години се появиха няколко политически промени, които биха могли да повлияят на правния статут на Йоджалан (осъден на доживотен затвор). През октомври 2024 г. Девлет Бахчели, лидер на Партията на националистическото движение и ключов съюзник на президента Ердоган, предложи присъдата на Оджалан да бъде преразгледана, ако ПКК свали оръжие. По-късно, през февруари 2025 г., Оджалан призова ПКК да се разпусне и да се откаже от въоръжената борба, което накара групировката да обяви прекратяване на огъня и да обяви бъдещото си разпускане, което най-накрая се случи преди няколко дни.
Според неотдавнашния ѝ 12-и конгрес ПКК е „разрушила политиката на отричане и унищожение, наложена“ на кюрдското население в Турция, и е „довела кюрдския въпрос до момент, в който той може да бъде решен чрез демократична политика, като по този начин е изпълнила историческата си мисия“. Без съмнение единственият начин да бъде решен този въпрос е бившите лидери на ПКК да влязат в турския парламент, както винаги са планирали, като част от нови политически партии, освободени от историческата тежест на ПКК. Въпреки повече или по-малко директните си изявления, Йоджалан в крайна сметка признава поражението си и се позиционира като бъдещ социалдемократически лидер след очевидно договореното си освобождаване. Скоро ще го видим начело на нова партия. Кой знае дали той отново ще се придържа към своята конкретна интерпретация на идеите на Букчин, надявайки се те да дадат резултат, или може би ще заеме по-традиционна позиция, този път по-близка до европейската социалдемокрация.
Въпреки катастрофалния и горчив исторически опит на анархизма да се смесва с движения, профсъюзи и политически партии, които поставят „националното освобождение“ над социалната революция, днес, през XXI век, много анархисти се присъединяват към такива движения, които неизбежно се оказват в някой парламент, молейки за място във властта.
Нека не позволяваме да ни отклоняват повече. Истинското анархистко движение е това, което открито се застъпва за социалната революция преди всичко останало, включително „освобождението“ на който и да е „народ“ или „нация“, просто защото всяко „национално освобождение“ (дори и да е облечено във феминистка или екологична одежда) не е нищо повече от измама, чиято цел е да замени едно правителство с друго, един потисник и експлоататор с друг, мамейки ни с обещания те да „станат едни от нас“. Само социална революция, която ще унищожи правителството и ще установи анархистки комунизъм отдолу нагоре, организиран в свободни комуни, може да постигне освобождението на народите. И никоя политическа партия никога няма да постигне това, дори и да се нарича „демократично конфедералистка“.
