Преосмисляне на борбата и анархистката тактика

от Дениз Козак

Дискусионен текст, чиято идея се роди в главата ми, докато бях в затвора. Говоря защо основната ни задача е необходимостта да пресъздадем нашето контра-общество – алтернативни икономически, културни и политически асоциации на граждани, които ще се превърнат в ембрион на нова система. Ще очертая накратко моята визия за бъдещето (което, както изглежда, не съществува в Русия). Опитвам се да представя идеята, че по време на криза именно контраобществото ще трябва да направи истинска революция в обществените отношения и съзнание чрез въстанието (искам да вярвам в това) на трудещите се маси.

Съгласни ли сте с мислите? Покажете го на приятелите си. Не сте съгласни? Критикувайте – или още по-добре, предлагайте. Още по-добре, покажете на практика какво предлагате.

Ние сме анархисти – и следователно революционери, защото, бидейки носители на социално-революционни идеи, се противопоставяме на сегашния държавен апарат, основан на йерархично организирана структура на обществото, в която гражданите нямат реални политически и граждански права и свободи, а действителното участие на гражданското общество в управлението на страната (с обратна връзка) е минимално. Ние не вярваме във възможността за промяна на сегашното статукво чрез избори, които изключват реални механизми и институции на демокрацията, защото сме убедени, че единственият легитимен източник на власт е самият народ.

В съвременна Русия, в която няма свобода на словото, свобода на събранията, независима съдебна система, свобода на печата, както и право на участие в обществени организации, младото поколение, изпълнено с революционен романтизъм, иска да постигне реализацията на своите универсални идеали за свобода и справедливост, намирайки се в изключително нестабилни условия, в които се намира цяла Русия. Незнаейки откъде да започне, се опитва да организира радикален отпор на държавата, който непременно завършва с дългосрочен затвор, без да има време за организиране. Другата част, която иска социални реформи в Русия, но не се опитва да започне да ги прави, просто не знае откъде да започне.

Страхът, пасивното отношение към случващото се, паническото безпокойство и страхът за собствената съдба са основните причини за провала на много начинаещи анархистки организатори. Отдавна е известно, че човек има само два избора: желанието да избяга от мрачната или скучна реалност в света на илюзиите или страстно желание за цел и готовност за изключителен стрес и жертви, за да я постигне целта. В съвременния свят човек или бяга от света, или го променя. Трети път няма. Време е най-накрая да разберем, че бягството от реалността е път към никъде. Вместо това трябва да действаме, защото постоянното действие е единственият начин за организация.

И така, от къде да започнем?

Мнозина може да си помислят, че докато бях в затвора, съм изоставил предишните си идейни убеждения, опитвайки се под прикритието на революционен анархизъм да насърчавам реформизма сред масите, отричам необходимостта от революция и защитавам възможността за създаване на общество на социална справедливост, чрез средствата за постепенен еволюционен подход към социализма. Но това не е вярно. Не предлагам постепенни подобрения на съвременния капиталистически модел. Предлагам да създадем контра-общество, основано на принципите на взаимопомоща и солидарността, организирано върху началата на децентрализация и федерализъм, основано на идеята за асоциация на развити индивиди.

Но първо си струва да отговорим на редица въпроси…

Поражението на анархистите в Русия

През 2018-2019 г. полицейската държава започна офанзива срещу анархистите, завършила с пълното поражение на анархисткото движение във формата, в която съществуваше. Така през октомври 2017 г. девет младежа с леви убеждения от Пенза и Санкт Петербург бяха задържани и обвинени в създаването на „терористична общност“, която се канела да извърши терористични атаки на руска територия и започна нашумялото дело мрежата…

Година по-късно, на 31 октомври 2018 г., анархо-комунистът Михаил Жлобицки проведе директна акция в управлението на ФСБ в Архангелск, за да привлече вниманието към изтезанията и репресиите от страна на държавата срещу анархисти:

„Другари, сега ще бъде извършен терористичен акт в сградата на ФСБ в Архангелск, за което аз поемам отговорността“. Това съобщение остави Михаил Жлобицки сутринта на 31 октомври 2018 г. в анархисткия телеграм чат „Речи на бунтовника“. Веднага след експлозията ФСБ и Министерството на вътрешните работи обявиха проблема с „радикализацията на младежта“ в Русия, обещаха да се борят с него и да предотвратят случаи като атаката срещу ФСБ. Извършени са обиски в цялата страна. Наказателните дела за „оправдание на тероризма“ (алинея 2 на член 205²) продължават и до днес – и са засегнали напълно различни категории граждани (от активисти до лелята на Жлобицки), включително и мен.

През април 2019 г. РИА „Новости“ съобщи, че служителите на реда пряко свързват терористичната атака с анархистката организация „Народна самоотбрана“, поради което почти всички задържани анархисти (особено поради публикации, в които се споменава Жлобицки) стават активисти на това движение. На първия ми разпит ми дадоха ясно да се разбере, че ме смятат за член на „Народна самоотбрана“ – това, както се изразиха офицери от ФСБ, е „секта, създадена от терориста Речкалов“. Всичките ми твърдения, че нямам нищо общо с тази организация и че никога не съм се свързвал със самия Речкалов, бяха игнорирани. По-късно стана известно, че анархистите са обвинени в 247 „екстремистки действия“ в 40 града на Русия, а след признаването на „Народна самоотбрана“ за „терористична организация“ – че тя включва до 400 „радикални анархисти“.

От деня, в който започна делото „Мрежа“, стана ясно: поражението на анархистите започваше. И начинът да се противодейства на това – действието на Михаил Жлобицки – доведе до репресии срещу анархистите. Трябва да се отбележи, че не експлозията на Жлобицки стана тласък за репресии срещу анархистите, а напротив, акцията на Жлобицки е отговор на държавното насилие срещу анархистите и пълномащабните репресии срещу участниците в движението.

Анархистческите грешки

Анархизмът – като политическа традиция, враждебна на всяка държава, чиито привърженици принципно отказват политическо взаимодействие с държавата – породи много разгорещени дискусии и дебати относно създаването на анархистки организации (включително анархистки профсъюзи), поради което много анархисти категорично се противопоставят на създаването на организации за масов анархизъм, защитаващи принципа на действие чрез афинитетни групи, когато активистите са групирани на базата на лично познанство. Но дори афинитетните групи не са в състояние да устоят на атаката на наказателните структури на полицейската държава.

В съвременна Русия от 1993 г. се формира политическа система, която има формално демократично законодателство и формално спазване на всички изборни процедури, както и други формални признаци на демокрация, но изключва реални механизми за поддържане и защита на правата на човека, а на гражданското общество липсват реални лостове за натиск върху властта с цел вземане на определени политически решения. Според политолога Дмитрий Фурман в Русия е възникнала система на имитация на демокрация, която е предопределена от незаконния и недемократичен характер на Беловежките споразумения. Системата на имитационна демокрация в Русия при Елцин успешно преодолява три кризи: събитията от 1993 г., президентските избори от 1996 г., кризата на предаването на властта през 1999 г. – и с избирането на Путин за президент тя е пълна, след което в Русия е установена „скрита диктатура“.

В същото време, въпреки натиска и наказателното преследване, анархистите в Русия имаха възможност да продължат дейността си: да развиват алтернативни медии, да създават медийни проекти, да организират кооперативи, открити пространства и издателски проекти, да водят икономическа борба в производството и да подкрепят екологични действия, за да бъдат винаги на страната на хората в борбата им с държавата и прилагайки народническата тактика: „идете сред народа“. Имаше примери за такава борба, но поради личния егоизъм на отделни дейци всичко беше разрушено.

Единственият начин за анархистите да се противопоставят на държавното насилие беше да организират политическо движение, свободно и независимо от съществуващите партии и организации. Движение, което не може да бъде контролирано от системата, което не може да бъде забранено и в което няма междуорганизационни борби. Анархистите – включително идващото ново поколение – трябва да бъдат ръководени от нови непобедими тактики. Вместо клетки от конкуриращи се организации е необходимо да се създадат автономни децентрализирани общности, обединени от идеята за принадлежност към общо движение, принципите на социалната активност, взаимосвързаността, над субкултурните борби и извън изкуствените рамки и догми

Но в допълнение към това, оставайки анархисти и привърженици на социал-революционната борба, беше необходимо (и все още е необходимо и до днес) да се интегрира в Обществените наблюдателни комисии (POC) за защита на правата на човека в местата за принудително задържане, да си сътрудничат активно – и да работят заедно – в правната сфера на правата на човека, да си сътрудничат по-активно в медиите, да формират синдикати в подкрепа на стачната борба (която продължава и до днес). За да подпомогнем нашите другари в плен и нашето движение като цяло, е необходимо да развиваме институции за извънсъдебна защита, неправителствени организации (НПО), както и да подкрепяме лица, извършващи доброволчески правозащитни дейности.

В настоящия момент, на руските анархисти – както в самата Русия, така и в изгнание – остава само едно: да създават социални инициативи за постигане на социални, благотворителни, културни, образователни, политически, научни и управленски цели, в сферата на духовното задоволяване и други нематериални нужди на гражданите, защита на права, законни интереси на граждани и организации, разрешаване на спорове и конфликти, предоставяне на правна помощ, както и за други цели, насочени към постигане на обществени ползи.

Ние, анархистите, трябваше да работим едновременно в няколко области на революционната борба, но не успяхме да организираме и приложим метод за самозащита в случай на държавна репресия, поради което бяхме победени, без да ни дадат възможност да се противопоставим на държавния монопол върху насилието. Някой с право ще ми каже: „Държавата никога няма да ни позволи да се организираме!” На което аз ще отговоря: „Нашите поражения са изцяло наша вина, защото ние, неспособни на истинска и необходима борба, бяхме принудени да чакаме революционна ситуация.“ Проблемът беше в нас. Сами сме се унищожили. Нямайки желание да се борим с държавата – включително и с нейните ресурси – ние предадохме себе си, предадохме идейните си вдъхновители, но в по-голяма степен – без дори елементарна самозащита, унищожихме нашите другари, принудени да тънат във влажни затворнически подземия.

Ще ми възразят, че тактиката на сътрудничество с POC и работа в правното поле в областта на НПО е враждебна и в по-голяма степен напълно противоречаща на анархистичните принципи. Но си струва да припомним, че през 1936 г. испанските анархо-синдикалисти се отказаха от идеята за пълен бойкот на изборите, в резултат на което гласовете на членовете на Националната конфедерация на труда – испанската конфедерация на анархо-синдикалистки профсъюзи, които включват повече от милион души – които дойдоха до урните, осигуриха победата на Народния фронт. (NB: Това, което трябва да се прави, е да се влиза в подобни ортанизации, за да се откъсват революционните им части и привличат на революционни позиции, както го е правил Бакунин с влизането си в Лигата и Интернационала!) Един от резултатите от това беше освобождаването от ареста на няколко хиляди политически затворници, броят на стачките се увеличи, което доведе до една от най-легендарните социални революции на нашето време, потисната от силата на реакцията. (В испанският опит има много тактически грешки КОИТО НИ ОТКЛОНИХА ОТ СТРАТЕГЧЕСКАТА НИ ЦЕЛ, и улесниха победата на франкизма!)

Какво да се прави?

Очевидно е, че за постигане на анархистичните цели борбата трябва да съчетава спонтанната въстаническа практика (която се извършва от радикалните групи на БОАК и EРA) с работата на класовите организации (пътят към възраждане на профсъюзната борба), и с дейността на чисто пропагандни групи (афинитетни групи и медийни активисти).

Настоящата задача на анархистите трябва да бъде открито противопоставяне на руската държава, като на практика се твърди, че единствената алтернатива на съвременната политическа система на Русия и спешна нужда е общество на победоносна пряка демокрация, най-висшата ценност за която е индивидът, който е способен самостоятелно да участва в процеса на вземане на общозадължителни решения, да участва във формирането и функционирането на само-управляващата се система, както и да се влияе върху развитието на вътрешната и външната политика.

За да направим това, всички ние трябва да положим всички усилия, за да продължим нашата борба в условията на авторитаризъм, преобладаващ в Русия.

В настоящата ситуация единственото, което можем да направим, е да организираме и подкрепяме инициативи за социална взаимопомощ, основани на усилията на извънпарламентарни хоризонтални граждански структури. Да ги подкрепяме не на думи, но и на дело.

Вместо безкрайни и безидейни спорове и дискусии, е необходимо да се включим в борба на няколко сектора на фронта на класовата война, за да насърчим общественото разбиране за необходимостта от демонтиране на държавата и капитализма, с последващата цел да се обясни на хората (на работещите) маси нашата програма за революционни промени, така че те да са разбираеми дори за тези, които не са запознати с анархизма и левите идеи по принцип, тъй като анархизмът е идеалът не само на привържениците на индустриалното и местното самоуправление, но и на борците срещу насилствената военна служба и милитаризма, както и пацифисти, феминисти, екоактивисти, правозащитници, свободни синдикални активисти, стачни, студентски движения, ЛГБТ активисти, кооператори, журналисти – борци за свобода на словото, привърженици на хуманизирането на пенитенциарната система, обществения начин на живот и възраждането на анархистическата педагогика (списъкът може да бъде безкраен).

Ето защо днес е необходимо да се окаже подкрепа (финансова, информационна, доброволческа) на хоризонтални инициативи за правата на човека, като „Зоната на солидарност“ и „Анархисткия черен кръст“, като не забравяме да насърчаваме и развитието на алтернативни медии, медийни проекти, както и целенасочено подпомагане на онези групи, които под натиска на силите за сигурност продължават да оказват подкрепа на нуждаещите се.

Ние всички трябва да подкрепяме (създаваме и развиваме) малки инициативи за взаимопомощ.

Всички трябва да подкрепим издателските кооперации като „Радикална теория и практика”, „Досие” и други образователни инициативи – анархистично книгоиздаване и журналистика.

Всички трябва да подкрепим онези, които помагат за намаляване на броя на политическите затворници: „Вивожук“, „ИнТранзит“.

Не се страхувайте да се ангажирате и със законни механизми за правата на човека. Подкрепа не само на думи, но и на дело – в края на краищата дори малко дарение в подкрепа на политическите затворници е хиляди пъти по-добро от мълчаливото несъгласие с действията на ФСБ, Министерството на вътрешните работи и други наказателни структури на Русия. Изпращането на изявление до прокуратурата (особено ако протестът е широко разпространен) относно факта на изтезания и други нечовешки, унизителни форми на наказание е хиляди пъти по-добро, отколкото безкрайното обсъждане на това с хора с подобно мислене.

Всички ние трябва да преосмислим борбата – и вместо банални и ненужни графити – да развием социални хоризонтални инициативи за взаимопомощ, предоставяйки подкрепа на голям брой политически затворници, използвайки, наред с други неща, ресурсите и средствата, които държавата ни дава, без да забравяме за анонимността и мерките за сигурност. В края на краищата, дори един гнил POC – имащ достъп до институциите на пенитенциарната (наказателно-изпълнителната система) – все още е в състояние да повлияе на подобряването на условията на живот на нашите другари.

Ето защо нашата първостепенна задача е необходимостта да пресъздадем нашето контра-общество – алтернативни икономически, културни и политически сдружения на граждани, които ще се превърнат в зародиш на нова система. По време на кризата те ще направят истинска революция в обществените отношения и съзнанието, поради въстанието на трудещите се маси.

Това ние, анархистите, наричаме революция.