Продължение на стария разговор за войната в Украйна

Със закъснение от няколко години видях писмото на Елена Марулевска. Изпратих ѝ моя обстоен отговор. Ако прецениш, че си струва, може да го публикуваш…

Георги Константинов

Драги Елена и Жан Пиер,

Понеже не следя кореспонденцията с другарите и читателите чак сега видях писмото ти за Украйна, което хвърли допълнителна светлина върху позицията, по която имахме обмяна на мнения. Ще се опитам да изложа в реда на писмото на Елена своята позиция, която е анархистическата позиция на Михаил Бакунин по въпроса за войната и революцията.

Ти пишеш:

1) Какво да се прави когато чужда армия е пред вашите врати? Какъв е изходът?

Вратите не са наши. Те са врати на властници и капиталисти. Като анархисти ние не можем да имаме предпочитания, да защитаваме или избираме “нашите” потисници и експлоататори пред “чуждите”. Войните са кулминационни моменти на кризите на държавността и капитала, с масовите убийства и разрушения те създават революционна ситуация във воюващите страни и ако ние сме революционери на дело, а не на думи, наш интернационален дълг е да работим във всяка от воюващите страни за превръщане на войната между държавите в класова война и на последната в социална революция. Само в такава война ние можем и трябва да участваме с оглед поставяне началото на световната анархо-комунистическа революция. Само такава дейност отговаря на нашите идеи и идеали. Всяка друга позиция е предателство срещу анархизма и срещу потисканите и ограбвани трудови класи във воюващите страни, който господарите са вкарали в братоубийствена война, за да продължат в следвоенния “мир” експлоатацията на оцелялите до следващата война, която няма да закъснее, защото войните са неизбежни следствия от политическата и социаликономическа организация на днешния свят. Само нашата революция може да им сложи край.

2) Тогава единственият враг беше Хитлер, трябваше ли да бъдем против тази война?

Хитлер не беше единствения враг: Сталин го надминава тройно по броя на убитите, но няма да правя сравнения. Вместо това искам да поговорим за жертвите на “великите демокрации”.

В британската империя “слънцето не залязваше” и нейните империалисти и колонизатори ограбваха и смазваха всеки бунт на народите върху петте континента в течение на 300 години.

Никаква статистика не може да обхване жертвите на бунта, на глада и болестите, причинени от “демократичното” господство на британската държава и капитал.

След нея, се нарежда френската колониална империя, чиито престъпления от Алжир до Виетнам трябва да са ти известни.

И накрая, в този мартиролог на империализма ще упоменем Съединените Американски Щати. Техните “бащи-основатели” без изключения баха робовладелци. Изследователите твърдят, че жертвите на вековното робство в този континент са близо 100 милиона чернокожи африканци, изтръгнати от земите им и продадени на американските робовладелци, където предложения им “начин на живот” съкрати средната продължителност на живота на негъра-роб между 5 и 7 години.

Другото “перо” в тоя погребален баланс са местните индианци, които от около 15 милиона в началото до днес са останали само 2 – 3 милиона в резерватите, но никой не повдига въпроса за този геноцид.

Такива са враговете на Хитлер, чиито жертви, изчислени от английски изследователи възлизат на 12 милиона души, от които германци са “само” 300 000. Сравнения пак няма да правя, защото дори убийството само на един беззащитен роб, вече е престъпление против човечеството и човечността, за което няма давност.

За жалост, болшинството наши другари забравиха тази “статистика” и измениха на бакуниновата революционна стратегия, нареждайки се под знамената на “своите” плутократи и империалисти. Така за втори път, след Първата световна война нашите “анархисти” по съвета на Кропоткин и шеснайсетте предадоха каузата на анархизма, което е една от главните причини за жалкото състояние, в което е изпаднало световното анархистическо движение.

Въпреки всичко, аз не губя надежда, че в сегашната война на Русия срещу Украйна, която има всички изгледи да продължи още няколко години, украинските анархисти ще последват примера на своите руски другари, за да сложат край на путиновия и украинския режими, замествайки двете държави с една обща анархистическа федерация, имаща за своя социал-икономическа основа свободния комунизъм или комунизмо либертарио, както казват нашите испански другари.

3) Понякога класовата борба не е възприета.

Докато “нисшите” класи не “възприемат” класовата борба, дотогава те ще бъдат “потиснати и унизени”, както се пее в “интернационала”, ще бъдат наемни роби и пушечно месо в полза на каузата и интересите на господарите си.

4) Испанските републиканци, мнозинството от които бяха анархисти, се биха под ръководството на второто бронирано отделение на френският генерал Леклерк?

Нашите испански другари не се поучиха от собствения си горчив опит на сътрудничеството със сталинисти и буржоа, вместо да призоват испанския пролетариат да ги помете заедно с франкистите в името на социалната революция. За втори път само шест години от поражението им в Испанската гражданска война, вместо да последват примера на парижките комунари от 1871 г., те се поставиха под командата на Льоклерк в служба на де Гол. Разбира се, те можеха да бъдат и бяха победени от армиите на “съюзниците”, но кръвта им щеше да бъде пролята за нашия идеал, а не за кесиите на двестата семейства на най-едрите френски банкери и капиталисти, които са истинските собственици на френското “отечество” и наши смъртни врагове.

Тежко на анархисти, които забравят, че държавата е насилие в защита на едрите собственици, че „собствеността е кражба“, че законите охраняват богатствата на господарите и че, “ако бог съществува, той трябва да бъде унищожен!” (цитатите са от Прудон и Бакунин).

За съжаление, анархистите отново забравиха уроците от собствената си история, ставайки доброволно оръдия на интересите на класовия враг…

5) …възпоменателна плоча в почит към този отряд, чийто командир беше анархиста Реймон Дрон.

Властниците и буржоата с най-голямо удоволствие биха поставили надгробни плочи на всеки полезен идиот, загинал за тяхните милиарди и милиони и за продължението на властта и господството им.

6) …за правото на самоуправление, да си избира сам, като всяка друга европейска страна, с кой да сътрудничи, редно ли е да се подканва този народ да стреля против собствената си армия, която се състои от доброволци, от братя, бащи и, от скоро време, от жени?

Никакво самоуправление няма нито във Франция, нито в коя и да е друга европейска страна. Самоуправлението е синоним на анархията или пряката демокрация. Има власт на капитала, на бюрокрацията, на полицията и на армията. В света в който живеем и срещу който се борим войската и особено нейния команден състав не са наши, нито са доброволци.

Няколко милиона украински мъже, които от началото на войната емигрираха в Полша, днес отказват да се отзоват на мобилизационните заповеди, с което отклонилите се са заплашени с военен съд. Доброволци няма и сред мъжете на Украйна. Властта постъпва както путиновата – изпраща на фронта криминални затворници, обещавайки им “свобода” след войната, ако оцелеят. (сведенията са от BBC Лондон, Дойче Веле и френския “Експрес”.)

Нашият лозунг е бил “мир на колибите, война срещу палатите!” И срещу тяхната военно-полицейска охрана.

7) това е отечествена война.

Сталин също казваше, че империалистическата Втора световна война, в която загинаха 27 милиона руснаци и рускини, била “отечествена”. Ние анархистите, Елен, сме безотечественици защото “отечествата” са конфискувани от капитала и неговите държави. Извинявай, но ми е неудобно да обяснявам на една анархистка азбучните истини на анархизма!

8) варварството на Путин, който, като достоен син на болшевиките, предлага само един избор: подчинение или смърт. Призив за дезертьорство може да бъде отправен само към нашественика, тиранин

Ние не отправяме призив за дезертьорство, а за обръщане на оръжието срещу вътрешния враг, тоест срещу “собствените ” властници и капиталисти.

Само когато социалната революция победи, едва тогава ще призовем трудовите хора от цял свят на революционна война срещу властта и капитала и вярвам, че те ще знаят за какво се бият и за какво могат да дадат живота си.

От историята на Великата френска революция знаем как революционната армия, под звуците на Марсилезата, се би срещу феодална Европа и ако Наполеон, вместо да нахлузва императорската корона и назначава роднините си за крале и кралици в завоюваните страни, беше призовал селяните на Европа да си разчистят сметките с аристокрацията и духовенството, щеше да придвижи европейското развитие с векове напред, поставяйки революцията на гранитна основа, правейки невъзможна контрареволюцията и реставрацията на стария режим във всички страни на стария континент!

9) както и в миналото президентът Дубчек и генерал Свобода в Чехословакия, и президентът Наги в унгария. Блажени народите, които имат такива президенти, храбри, достойни!

Елена, ти си била много малка по време на унгарската революция от октомври 1956 г. И затова имаш получената от буржоазната пропаганда представа за нея и нейните герои. Сега ще въстановя истината за тази велика революция, която болшевики и демократи, за жалост, успяха да погребат.

Всичко започна на 23 октомври със студентски демонстрации, към които се присъединиха работниците и цялото население на Унгария. Стреснати от размаха на събитията, от Кремъл изпратиха “съветската” армия и наредиха да сменят генералния секретар на унгарската работническа социалистическа партия – сталиниста Матиаш Ракоши с друг сталинист Ерньо Герьо. От “нафталина” бе изваден Имре Наги и назначен за минисър- председател. Наги е “комунист”, бивш политически затворник, съден в процеса срещу Ласло Райк – министър на вътрешните работи в правителството на Ракоши, осъден на смърт през 1949 г. и екзекутиран. Такива процеси, сред които беше и този срещу Трайчо Костов у нас, бяха организирани по искане на Сталин, който се страхуваше да не би “народните демокрации” да последват примера на Тито, който се откъсна от контрола на кремъл през 1948 г.. С тези “промени” Хрушчов се надяваше да спре по мирен начин унгарската революция и нареди изтеглянето на Червената армия от Унгария.

Но вместо спиране и потушаване, революцията се разгоря с още по-голяма сила: унгарските работници създадоха в Будапеща и в цяла Унгария работнически производствени и териториални съвети, които бяха сравнени от Москва и слугите ѝ със съветите в Кронщад през март 1921 г. И от френския социалист и министър-председател Ги Молле с Парижката комуна от март 1871 г. Въстанниците започнаха да бесят по телеграфните стълбове агентите на тайната полиция, нахлуха в партийните комитети, а армията мина на страната на народа и разтвори складовете си, за да въоръжи народа. В отчаяните си опити да спаси положението, Наги покани членове на забранените до тогава буржоазни партии да попълнят вакантните места в министерския съвет, напусна варшавския пакт и апелира към ООН за помощ. В тези дни правителството на Наги беше загубило всякакъв контрол над събитията. Ръководството беше в ръцете на работническите съвети. Над СССР и сателитите му надвисна призрака на социалната революция. Тогава съветското Политбюро нареди повторно нахлуване на танковете и моторизираната пехота в Унгария. След една седмица бе назначено ново правителство, начело с Янош Кадар, също затворник от процеса през 1949 г., но боевете и операциите за потушаване на въстанието продължиха чак до месец декември 1956 г. Започнаха бягства на стотици хиляди унгарци, съдебни процеси и екзекуции. През 1958 г. Имре Наги беше предаден от Тито, където бе получил убежище, осъден на смърт и екзекутиран.

Една важна бележка: американската армия блокира границата с Унгария, като пускаше беглеците на Запад и спираше всички опити на доброволци от Европа да окажат помощ на революцията, тоест по отношение смазването на въстанието на унгарския народ САЩ и СССР бяха на една и съща вълна. Разликата беше само в отношението към загиналите: Москва ги третираше, като “контрареволюционери“, а официалния Запад отслужваше панахиди, за да фалшифицира тяхната саможертва. Тази е истината за унгарската революция и ролята на Наги в нея.

Колкото до “Пражката пролет” и моята оценка за нея (аз бях по това време в България) по-надолу ти предоставям записа на мой разговор (с един научен сътрудник в института за български език и литература) за събитията в Чехословакия и за ролята на Дубчек и колегите му в тях. Записът е направен с монтираните от тайната полиция (дс) микрофони в жилището, което обитавах през тези години:

„14 юни 1973 г., в 19,35 часа. На гости на Климентина (бившата ми съпруга) идва колегата й Лазар. Говорят за българските литерартурни критици. На симпозиума на който присъствал Лазар, възникнал спор – как да се повиши масовата литературна култура. Кл. изразява схващането си, че независимо от обучението, тълпата си остава невежа и че само отделни единици могат да разбират от изкуство, а тези които могат да творят са съвсем малко. Тя казва „невежсство плюс информация продължава да си е невежество“. Според нея познанията, които масата получава от радиото и телевизията са нещо естествено за средата и века в който живее, но те съвсем не развиват собствено мислене и такива хора не биха могли да разберат нищо от Достоевски или други голями автори. Така, че опасенията, че литературата се поднася на болшинството във формата на съкратени книжчици не бивало да представлява проблем тъй като те не са в състояние да разберат оригиналите дори и да ги прочетат. Лазар се солидаризира с нейното мнение…“

Както се казва – без коментар. Нахалните грандомани трябва да отговорят на въпроса: Как стана така, че почти всички академици, директори на институти и университетски професори се оказаха синчета и щерки на бившите лумпени, кибици в кафенетата, кундураджии или хлебари, които ако не бяха поставени на власт, изтърсаците им, които ползваха привилегиите, най-вероятно щяха да продължат “кариерата” на родителите си? Останалите места в тези заведения бяха предоставени на превиващи гръб пред властта ибрикчии от рода на “академик Перо Динек”, които при материална, образователна и възпитателна “равнопоставеност”, едва ли щяха да станат повече от селски даскали…)

Следва словопад на Лазар относно моралните му терзания и парични спорове с разни институтки. По-късно идва Георги. Той разказва вкратце случая с посещението си в Благоевград, където брат му го информирал за обвиненията на ДС пред секретаря на окръжния комитет на БКП Дюлгеров, в антипартийна, антидържавна и антинародна дейност и завършва с:

„Аз обяснения не смятам да им искам, защото не си струва. Моята сметка с тях е километрическа и на дребно не може да бъде уредена.“

След това започва същинският разговор между “Л” (Лазар) и “Г” (Георги):

„Л.: – На мен ми се струва, че има условия при които на човек не му остават сили за друго, освен да се бори за собственото си оцеляване. Защо се чудиш, че хората вървят пред трибуната на мавзолея усмихнати, като идиоти и махат с ръка на тези в чиито ръце са и ножа, и хляба?

Г: – Чакай, чакай, нали три четвърти от тези, които се усмихват и махат на робовладелците си са хора, които вадят хляба си с търнокопа или завинтват бурми. На тях какво могат да вземат?

Л.: – Не зная, аз съм убеден, че които и да са на нашия хал, също ще махат и ще се усмихват. Нали германците с нищо не са по-лоши от нас, но когато Хитлер ги превърна във винтчета на своята чудовищна машина, те правеха същото.

Г.: – Бакунин е казал, че има много робски народи, но германският е и лакейски.

Л.: – Виж разликите между германците от ГФР и ГДР! Нали са един и същи народ, а виж как се държат и живеят едните и другите. Това е само от условията според мен. Може ли този в чийто слепоочник е опрян пистолета да не се усмихва. Може да не му вземат търнокопа, но може да му се случат много по- страшни неща.

Г: – Не съм склонен да оневинявам така наречения народ, но не смятам, че той е главния виновник

Л.: – Аз пак се връщам към условията. Би било лудост и донкихотщина да из­вършиш акт заради който веднага ще бъдеш разстрелян. Не отричам, че има силни хора, но ние живеем в концлагер. Тук, ако не можеш да създадеш условия за организиран бунт и избиеш стражата, всичко друго е безмислено.

Г: – Организираният бунт е края, а не началото. До него се стига, като се извървят много предварителни крачки…

Л.: – Това е безмислено.

Г: – Слушай, аз съм бил в затвора. Дори там не можеха да ни накарат да им работим или да ни „превъзпитават“. При това бяхме неколцина. Какво би станало, ако половината откажеха да се подчиняват на тяхния „правилник“?

Л.: – И какво направихте? Нещо променихте ли?

Г: – Нали знаеш поговорката „Една лястовица пролет не прави“, но ако на 1 -ви май тия дето се усмихват и махат, не отидат да „манифестират с ентусиазъм“, ония ще стоят на трибуната под слънцето сами, а София ще е глуха и пуста.

Л.: – Смяташ, че при тия условия това е възможно? Ами, че те ще започнат безподобни репресии. По военен път те са ни отнели всяка възможност за съпротива.

Г: – В края на 40-те и началото на 50-те години сталинският терор беше безкрайно по-свиреп от днешния. Изобщо не би могло да става каквото и да е сравнение. И въпреки това хората се организираха, разпространяваха позиви, търсеха оръжие и поставяха бомби. Ако с терора можеха да спрат развитието, ние и днес щяхме да живеем при фараоните. Всяка власт е искала с всички средства да се съхрани и задържи, но въпреки това си е отивала, не защото.

Кл.: – не е искала да се съхрани, а не е имало накъде. Така ли да те разбираме?

Г: – Условията през 1956 г. бяха такива, че ако нашият народ не беше проспал една от голямите кризи на болшевизма, у нас можеше да стане това, което стана в Унгария. А ако това, което стана там се разпростреше като верижна реакция край европейската граница на СССР, може би червената армия нямаше да има сили да се справи с революцията. Аз бях по това време в затвора и видях как едни от главните опори на тази власт – ДС и милицията бяха парализирани. Там в дните на революцията началствата се бяха изпокрили, а ние водехме разговори с малцината надзиратели. Те ни казваха: „Ние изпълнявахме заповеди и спрямо никого не сме нарушавали правилника. Ако сега стане нещо, ние първи ще ви отворим вратите.“ Това е, само трябваше да…

Л.: – Има нещо, което не разбирам. Я ми обясни следното нещо – да речем че има 5 % от хората, които биха могли да поемат инициативата.

Г: – . един полк би бил достатъчен в такава ситуация.

Л.: – Един полк, толкова по-зле, тогава защо не стана, ако е толкова лесно, колкото казваш. А ако не става, означава ли това, че всичко в съзнанието на хората е прогнило? Толкова ли са смазани всички духовни сили и желания на хората за промяна, че при тая леснотия да не може да стане?

Г: – Не става по същите причини, поради които не е станало и през 500-годишното турско робство.

Л.: – А защо не стана в другите социалистически страни?

Г: – Навсякъде в така нар. социалистически страни имаше подобни събития…

Л.: – Да речем, че ги има тези 5-6 % от свестната част на населението и тя успее да увлече цялата нация. При оръжието, с което разполага диктатурата, ще пръсне главите на тия 5 % и историята ще каже „5 % бяха избити”. Аз с моя разум не виждам какво може да се направи при такова положение.

Г: Събития от такъв характер имаше и в Чехословакия преди пет години. Видя как се развиха те там.

Л.: – Същото ти казвам и аз. Ботушът веднага смаза всички като гъсеници.

Г: – Смаза ги, защото ония, които бяха срещу ботуша не бяха на висотата на задачите си. Брежнев, Живков и другите не отидоха ли в Черна на Тиса и в Братислава на преговори? Можеше ли да се сложи ръката върху тях и да се обесят по телеграфните стълбове? Можеше ли да се даде заповед на армията да отвори складовете и да се въоръжи останалия народ? Можеше ли да се започне организирано отстъпление със сражения и да се окървави и опожари всичко от където минат, за да се остави една черна рана в сърцето на Европа? Това можеше ли да стане?

Л.: – Голяма работа!

Г: – Можеше много да се направи. Европа щеше да изтръпне и всички щяха да разберат какво значи „мирно съвместно съществувание“.

Л.: – Добре, де, но това не стана. Направиха им десант през нощта и те не са могли да мръднат.

Г: – А защо чакаха да им направят десанта? След като са им дошли на крака да преговарят, нали можеше да бъдат обесени преди десанта.

Л.: – Аз не вярвам, че чешките комунисти са били толкова глупави, че да не направят това нещо, ако е имало смисъл.

Г: – Дубчек и останалите бяха опортюнисти, които вярваха, че като се огъват ще ги отмине горчивата чаша. Това, което правеха е много характерен показател за състоянието на духа им. Защото, единствените мерки, които можеха да бъдат разбрани от света, бяха обесването на Брежнев и останалите по телеграфните стълбове на Братислава, въоръжаване на народа, бой и опожаряване на всичко. Това е единственото, което можеше да доведе до резултати, различни от тези на които бяхме свидетели през август 1968г.

Л.: – Аз не виждам резултата от това нещо, но да речем, че беше станало.

Г: – В резултат на подобни действия в Алжир развръзката беше съвършено различна.

Л.: – Мисля, че ако Хитлер не беше обявил война на Сталин и ако Франция останеше окупирана, французите, въпреки всичката им революционност, щяха да станат като нас и да го наричат „татко”.

Г.: – Не зная какво щеше да стане във Франция, но виждам това, което става във Великобритания.

Л.: – Там може, но тука не става. (N.B,: = Гнида!)

Г.: – Там става защото ги има бойците на Ирландската революционна армия…

Л.: – Добре де, ти как си обясняваш нашето Априлско въстание при същия този народ?

Г: – Априлското въстание е нищо. Орачите и овчарите са били подведени от Бенковски. Те не са имали понятие от това какво представлява Отоманската империя. Какви са интересите на европейските капиталисти и какво е било съотношението на силите. За тях властта е била представена от двете заптие­та, които са били заклани от “княза“ в Панагюрище. (Освен това, някои казват, че Априлското въстание е било едно „активно мероприятие“ на Руските тайни служби.) А когато от към Пазарджик са се задали башибозуците и редовната турска армия, те са се предали и сложили главите си на дръвника. Някой от нашите историци правил ли е изследване колко от въстанниците са загинали в бой? Това е то – смешна работа. По-смешна дори от септемврийското въс­тание от 1923 г.

Л.: – Ти какво си представяш? Че при която и да е промяна с каквато и идео­логия да се извърши, няма пак да излезе отгоре утайката на подлеците, дето държат властта?.. Ето това е за мен най-обезкуражаващото. Не виждам никаква система, която може да постави бариера пред тия устремили се към властта хора. Само по тази причина не намирам оправдание за всички бунтове или чехите да изгинат до един. Струва ми се, че ако човечеството все пак има някакъв път, той е към така наречената представителна демокрация. Само, че никой не може да осигури гаранцията на тези фурнаджии, селяни и бачкатори, че отново няма да се навъдят подлеците.

Г.: – Никой не може да им осигури подобно нещо, освен те самите.

Л.: – Ама и сами не могат. Те могат само да станат пушечно месо на следва­щата революция. Георги, ти сега си същия човек, но ако отидеш във Франция ще бъдеш друг и ако се върнеш ще бъдеш различен. (N.B,: = Отидох във Франция и се върнах същия!)

Г: – Колкото и парадоксално да ти звучи, аз съм един от най-свободните хора. Казвам и правя това, което искам. Вярно е че нямам достъп до горе, но в разговорите си с хората аз нямам никакви ограничения.

Л.: – На тебе са ти отнели възможността да се бориш. Къде ти е свободата?!

Г: – Причината за това не е в отнемане на възможността да се бориш. Никой не може да ти отнеме тази възможност. Тя е по-скоро в това, че когато заговорим на тази тема, другият (и ти в това число) започва да казва, че няма смисъл или че нищо не може да се направи, или че идеята е нереализуема.

Л.: – Искаш да кажеш, че няма с кого?

Г: – . или смятат, че съм провокатор…

Кл.: – Какво, кой е провокатор? Дайте го тука! (N.B,: = Идиотка!)

Г: -… за съжаление ние сме синове на един народ, който винаги е бил в ари- ергарда на борбите.

Л.: – Тоест ти си се посветил на идеи, които не са съответни на този народ.

Г.: – Ние сме изпреварени от събитията. Национални решения на проблемите повече няма да има. Тази епоха отмина. Ако имах възможност да избирам, бих отишъл във Франция или Западна Германия, Испания, Италия – в някоя по-голяма страна, събитията в която могат да окажат по-силно влияние върху останалите…

Л.: – Ти смяташ, че там би могло да се работи, в смисъл да намериш съми­шленици? Аз просто не виждам и не вярвам къде в света би могло да се из­върши такава радикална промяна.

Г.: – Аз мисля, че в днешния свят се развиват сериозни процеси, които са по­казателни. Например в Европа, САЩ и Япония се извършва или по-точно е започнала истинска научно-техническа революция, която неизбежно ще доведе до най-дълбоки промени във всички сфери на политическия, социалния, икономически, духовен и личен живот на хората. Промени, които ще направят несъстоятелни, невъзможни и вредни повечето от сегашните институции и отношения, върху които се крепят експлоатацията и потисничеството в днешния свят. Тези процеси по моему и сега имат своите външни прояви от психологическо, идейно и организационно естество. Те съществуват и си заслужават едно обективно изследване, което би могло, по един по-категоричен начин, да разкрие посоката на развитието. По-нататък на мен ми се струва, че тези студентски движения навсякъде, особено в най-развитите страни, не са буря в чаша вода. Те са симптоми на по-дълбочинни трусове и промени в „мозъка на нациите”, който не иска да се примири с налагания му начин на живот. А и терористическите акции в страни от първия свят, където трудно би могло да се говори за глад, също показват определено състояние на духовете, които въстават срещу света на капитала и държавността. Мислиш ли, че милиардите онеправдани в Третия свят ще приемат така безропотно съдбата си. Има още много други фактори, които взети в своята съвкупност са предостатъчни за не една революция в сравнение с която предишните ще приличат на детска игра. На мен ми се струва, че твоите песимистични настроения, отчаяние и чувство на безизходица са силно повлияни от националната ни атмосфера. Тя наистина е безнадеждна.”

Последва един безконечен и объркан монолог на моя събеседник, който доказваше, че напразно си губя времето… Между другото “Л” каза:

„- Аз Георги не съм се занимавал с всички тези неща, с които ти си се занимавал. Аз не мога да ти посоча конкретни данни, факти и възражения, но аз имам друго, генерално отношение към тези проблеми. Аз например съм съвършено убеден, че на съвремените подлеци, които са сменили предишните и които на свой ред ще бъдат сменени след време от нови подлеци, им трябва някакъв кумир и те са си го изфабрикували. Следователно, вероятността същите тези личности да имат същите пошлости, подлости и мерзавщини е почти 99 %. Тогава едното на сто можем да не го вземаме под внимание. То и като вероятност е негодно. И понеже всичките тези еснафи и егоисти вземат винаги връх, то дори и да има някакъв герой, те ще го приспособят към собствените си интереси, виждания и убеждения, за да го употребят. Същите тия хора, които днес въздигат Апостола до небесата, ако беше жив тяхен съвременик, те щяха първи да го обесят…“

И отново следваха тиради на теми по които мисълта му подскачаше като врабец, безпомощна, безцелна и отчайваща – “за Стамболов, за Вазов, за мавзолея и мумията на Георги Димитров, за която се харчели повече пари отколкото са нуждите на стотици работнически семейства. После Лазар говори за разлагащото въздействие на „обществото на консумацията“, докато се намеси отново Климентина, показвайки снимка на племенника си. Лазар запита това ли е детето, което е отишло със сестра й в ГФР и добави:

Л.: – Не ви ли измъчват затова, че са отишли там?

Кл.: – Не. Имахме неприятности само един или два пъти и дето не ме пускат вече да мръдна в чужбина.. Обаче един път ни викаха в милицията без да ни кажат защо (N.B,: = За да монтират “мероприятията” си в апартамента) и мама я разпитваха два часа и мене два часа, та ни живи, ни умряли си излязохме. (N.B,: = Това звучи смешно на фона на всичко, което съм разказвал на тази дисидентка за изключванията от гимназиите и университетите или покръстванията и “възродителните процеси”, започнали с помаците в Пиринска Македония и Родопите, за арестите, при изселванията и “въдворяването на ново местожителство”, при изпращането в концлагерите и затворите, където хиляди намериха гибелта си. За гаврите, побоищата, инквизициите и смъртта. За ужасите, преживяни от стотици хиляди сънародници, които оставаха неизвестни само за живелите на друга планета или за запушващите ушите и затварящите очите си, които не желаеха да знаят нищо за тия човешки съдби.) И веднаж идваха тук. Гледаха какво могат да конфискуват, но се оказа, че нямат нищо.

Л.: – Нищо повече не искам, освен да ме пуснат и да се махна оттук. И никога няма да се върна в България. Не зная къде ще отида и какво ще правя, но ще се махна. Георги, не виждам смисъла на нещата.

Г: – Като не го виждаш, защо приказваш?!

Л.: – Защо ли? Изразявам съпротивата си срещу това, което е гадно, което не искам да бъде, но което не мога да премахна.

Г: – Какъв е смисъла да се говори, щом за тебе няма алтернатива.

Л.: – Ето какво. Ако аз се намирам в положението когато отричам нещо, но не мога да направя нищо по-добро, ти не ме карай да правя нещо, с което да заместя старото, но не искай от мен да не се съпротивлявам срещу старото.

Г.: – Една съпротива, която не води до някаква алтернатива или конструктивно решение е безсмислена.

Л.: – Не е безсмислена. Ето, аз съм поставен например между нищото, което е напред и нещото, което е отзад и което аз отричам. Аз няма да направя нито една крачка напред щом не виждам смисъла и това къде отивам. Но назад непрекъснато ще разрушавам това, което отричам. Така аз се дистанцирам от него и това вече е смисълът.

Г.: – Но ти се дистанцираш от него, за да се приближиш до нещо, което ще дойде след това и което казваш ще бъде същото. (N.B,: = И този многочасов разговор, като десетки други, за които копоите не биха ми простили, ако паднех в ръцете им, доказва огромното ми търпение да изслушвам и да споря с кретени, които “след 10.11.1989 г.” излязоха на сцената на държавния марионетен театър. Въпросният “Л” (като Лайно) влезе в ръководството на основаната от или чрез Елка Константинова “Радикал-демократическа партия”, където минаваше за “екстремист”. После се “оттегли от политиката”, утешавайки се с едно… двуженство, след като даде своята лепта за видиотяването на “електората” при “подмяната”. Съзнавах, че и да му викам: “Лазаре стани!”, той никога нямаше да се изправи. Бяха минали много повече дни, отколкото от смъртта на библейския му съименник и той се бе превърнал във вонящ политически труп. А уж все се заричах, като Заратустра на Нитче, да не говоря повече с мъртвородени…

Понеже “обменът на мисли” стана не само изтощителен, но и лишен от всякакъв смисъл, аз не възразих, когато Климентина взе да показва колекцията си от икони, нито когато гостът си тръгваше. Преди това той отбеляза, че тя притежавала уникални и скъпи неща, а на мен ми мина отново през ума дали да взема нещо от тях за из път преко границата? – но отхвърлих веднага изкушението: – Никога за лични нужди!)

…. Към 23 часа Лазар и семейството му си отиват.“

Към полунощ пътят отново щеше де е свободен.

Всички подчертавания по машинописния запис на подслушването са на копоите, а полковник Гелков е изписал неграмотна резолюция:

„Др. Пантелеев, всички материали за „Кривогледия“(Л.=Лазар) да се съберат и представят на н-к отдел 1-ви при у-нието за отношение. След използване на материалите да се приложат към Групово Дело за Оперативна Разработка (ГДОР) „Анархисти“.

2. VII. 73 г. – т.е. 13 дни преди БЯГСТВОТО МИ през Югославия!)