GK & AI

ПРЕДГОВОР – Защо този манифест

XX век приключи не само като хронологичен период, а като историческа логика. Заедно с него приключиха и категориите, чрез които обществото беше мислено, анализирано и управлявано повече от сто години. Понятийните апарати, наследени от индустриалния капитализъм, от епохата на масовия наемен труд и от конфронтацията между труд и капитал, днес вече не описват реалността, а я прикриват.

Този манифест започва от едно просто, но радикално твърдение: XX век не може да бъде продължен концептуално в XXI век.

Капитализмът не навлиза в „нова фаза“, не се „реформира“ и не се „приспособява“ към технологичните промени. Той губи материалната си основа. Роботронната революция – автоматизацията, роботизацията и изкуственият интелект – не представлява поредна технологична вълна, а качествен исторически скок, който прави човешкия труд структурно ненужен за производството на общественото богатство.

Там, където трудът престава да бъде необходим, изчезват и основата на:

• стойността,
• наемният труд,
• принадената стойност,
• икономическата експлоатация,
• социалния компромис между класи.

Капитализмът, лишен от труда, не може да съществува като икономическа система. Той оцелява единствено като политико-насилствен ред, поддържан чрез държавата, контрола, надзора и принудата. Това е фундаменталната промяна, която определя цялата социална динамика на XXI век.

Роботронната революция създава исторически прецедент: за първи път в човешката история е налице материалната възможност за създаване на общество, което може да произвежда и да съществува без необходимост от масов труд и без икономическа принуда.

Това не означава, че такова общество ще възникне автоматично. Означава единствено, че принудата вече не е функционално необходима, а съществува единствено като средство за поддържане на властта и привилегиите или с две думи – на СОЦИАЛНОТО НЕРАВЕНСТВО. От този момент нататък държавата и управляващите структури престават да бъдат „организатори на икономиката“ и се превръщат в администратори на излишествата.

В този смисъл властта в XXI век:

• не интегрира,
• не посредничи,
• не балансира,

а оцелява чрез насилие, извъникономическа принуда и управление на социални маси, които вече не са необходими за системата.

Този манифест не е морален призив, не е програма за управление и не е проект за реформи. Той не предлага преходи, защото актуализираната Теория на социалната революция не предвижда еволюционни пътища между исторически несъвместими социални форми. Там, където икономическата принуда е станала излишна, „постепенното“ управление е илюзия.

Този текст също така не обещава бъдеще. Той не гарантира победа, стабилност или справедливост. Той фиксира реалността такава, каквато е:
общество, способно да живее без принуда, и власт, която може да съществува само чрез принудата.

Социалната революция през XXI век не произтича от обедняване, нито от „нарастващо неравенство“ в класическия смисъл. Тя произтича от несъвместимостта между новите материални условия и старите властови структури. Тя не е продължение на революциите от XIX и XX век, а качествено различен исторически процес, възникващ след края на труда, след края на стойността и след края на капитализма като икономическа система.

Затова този манифест:

• не използва старите категории механично;
• не търси субект там, където той вече не съществува;
• не представа романтично минали революционни форми.

Той анализира новата класова структура, новата форма на класова борба и новите условия за възникване на революционна ситуация в глобален мащаб.

Войната, държавата, контрареволюцията и социалната революция са разгледани тук не като избор, а като структурни следствия от роботронната революция. Империалистическите конфликти не са отклонение, а последен регулатор на система, лишена от икономическа рационалност. Социалната революция не е морална необходимост, а историческа възможност, произтичаща от вече настъпила материална промяна.

Този манифест не цели да убеждава всички. Той е адресиран към онези, които вече усещат, че старият език лъже, че институциите симулират стабилност, и че бъдещето не може да бъде управлявано с категориите на миналото.

Той не пита дали историята ще се промени.
Той показва защо тя вече не може да продължи по стария начин.

ЧАСТ I: РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Краят на труда, стойността и икономическата рационалност

1. Роботронната революция като качествен исторически скок

Автоматизацията, роботизацията и изкуственият интелект често се представят като „поредна технологична вълна“, „иновативен цикъл“ или „следващ етап на производителността“. Това описание е погрешно. Роботронната революция не е количествено усъвършенстване на съществуващия ред, а качествен разрив, който променя самата основа на обществото.

Всички предходни технологични революции – от механизацията до електрификацията и информатизацията – запазваха труда като необходим посредник между човека и производството. Те увеличаваха производителността на труда, но не поставяха под въпрос неговата системна необходимост. Роботронната революция прави точно това: тя премахва труда като структурно необходим фактор.

Когато машините не подпомагат труда, а го заместват; когато алгоритмите не ускоряват човешкото решение, а го изместват; когато производството може да функционира без участие на човешка работна сила – тогава ние не сме изправени пред „иновативен цикъл“, а пред края на една историческа епоха.

2. Трудът клони към нула

Централният ефект на роботронната революция е клоненето на труда към нула. Това не означава моментно изчезване на всякаква човешка дейност, а структурна тенденция: трудът престава да бъде универсално необходим за възпроизводството на обществото.

Там, където:

• индустрията е автоматизирана;
• логистиката е роботизирана;
• услугите са алгоритмизирани;
• управлението е дигитализирано;

човешкият труд се превръща от необходимост в остатък. Обществото може да произвежда повече с по-малко хора, а в крайна форма – без хора в самия производствен процес.

От този момент нататък трудът:

• не интегрира обществото;
• не осигурява социален статус;
• не гарантира достъп до средства за съществуване.

Класическата връзка „работа → доход → социална интеграция“ се разпада. Това е фундаменталният социален срив, който определя XXI век.

3. Краят на стойността и клоненето на принадената стойност към нула

В капиталистическата икономика стойността и принадената стойност произтичат от експлоатацията на жив труд. Когато живият труд престава да бъде необходим, стойността губи своя източник.

Роботронната революция води до:

• свръхпроизводство без труд;
• спад на разходите до минимални нива;
• изчезване на класическия механизъм за създаване на принадена стойност.

Печалбата вече не произтича от експлоатация, а от:

• монопол върху технологии;
• контрол върху инфраструктури;
• интелектуална собственост;
• държавна защита и рента. Т.Е. ОТ ОТКРИТ ГРАБЕЖ!

Това означава клонене на принадената стойност към нула като системен принцип. Капиталът престава да бъде самовъзпроизвеждаща се икономическа категория и се превръща във военно-полицейски защитена позиция.

4. Разпад на икономическата рационалност

Капитализмът е рационален дотолкова, доколкото:

• трудът е необходим;
• стойността е измерима;
• печалбата е функция на експлоатацията.

Роботронната революция разрушава и трите условия. В резултат икономическата рационалност се заменя от административна и насилствена рационалност. Решенията вече не се вземат въз основа на икономическа ефективност, а на:

• контролируемост;
• стабилност;
• сигурност;
• управляемост на излишността.

Държавата, а не пазарът, се превръща в основен регулатор. Но тя не регулира икономика – тя управлява разпада.

5. Извъникономическата принуда като нова норма

Когато икономическата принуда престане да функционира, тя се заменя от извъникономическа. Това включва:

• държавна репресия;
• полицейски и военен контрол;
• масово наблюдение;
• законодателна принуда;
• управление чрез страх и несигурност.

Това не е „авторитарно отклонение“, а структурна необходимост за система, която вече не може да интегрира обществото чрез труд. Властта не купува лоялност чрез заетост и доход, а я налага чрез контрол.

Роботронната революция по този начин:

• не води до „освобождение на труда“;
• а до освобождение на производството от човека и последващо подчиняване на човека на властта.

6. Капитализмът като политико-насилствен ред

В условията на роботронната революция капитализмът престава да бъде икономическа система. Той оцелява като:

• държавно защитен монопол;
• система за контрол на ресурси;
• механизъм за управление на излишни маси;
• политико-насилствен ред.

Това е качествено различен капитализъм:

• без пазарна рационалност,
• без социален компромис,
• без перспектива за интеграция.

От този момент нататък конфликтът в обществото не може да бъде разрешен икономически. Той се превръща в открит социален и политически антагонизъм.

7. Централната теза

Роботронната революция не ускорява капитализма и не го „модернизира“. Тя го обезсмисля, като унищожава:

• труда като основа на обществото;
• стойността като мярка;
• икономиката като регулатор.

От този момент нататък историята навлиза в зона, в която:

• обществото може да съществува без принуда;
• властта може да съществува само чрез принуда.

Тази несъвместимост е материалната основа на социалната революция през XXI век.

ЧАСТ II: НОВИТЕ КЛАСИ

Кой остава, когато трудът изчезне

1. Краят на класическата схема „труд–капитал“

Класическата социална структура на индустриалната епоха беше изградена върху антагонизма между наемния труд и капитала. Този антагонизъм предполагаше две неща: че трудът е необходим за производството и че капиталът се възпроизвежда чрез експлоатацията на този труд. Роботронната революция разрушава и двете предпоставки.

Когато трудът престане да бъде необходим, пролетариатът престава да съществува като исторически субект. Когато принадената стойност престане да произтича от експлоатация, капиталистът престава да бъде икономически експлоататор. Това не означава край на класите. Означава край на старите класови форми и появата на нов антагонизъм, несводим до икономика.

Новата класова структура на XXI век не е продукт на „промяна в пазара“, а следствие от структурната излишност на труда.

2. Излишните: структурно ненужни за системата

„Излишните“ са централната социална маса на епохата след труда. Те не са временно безработни, не са маргинално отклонение и не са „резервна армия на труда“ в класическия смисъл. Те са структурно ненужни за функционирането на системата.

Роботронната революция прави възможно производство, логистика и услуги без човешко участие. Следователно значителни части от населението:

• не могат да бъдат експлоатирани;
• не могат да бъдат трайно интегрирани;
• не могат да бъдат „върнати на пазара на труда“.

Излишните не са експлоатирани – те са управлявани/командвани. Тяхното съществуване се регулира чрез социални трансфери, наказателни режими, полицейски контрол, пространствено сегрегиране и постоянна несигурност. Това е качествено нова форма на класово положение:

• изключване без икономическа функция.

Излишните не водят класова борба чрез труд. Те са поставени в пряк антагонизъм с властта като администратор на тяхната излишност.

3. Прекариатът: нестабилната гранична форма

Прекариатът е граничната зона между временна интеграция и структурна излишност. Той включва всички онези, които:

• работят несигурно;
• сменят форми на заетост;
• нямат гарантиран доход и социална защита;
• живеят в постоянна заплаха от изключване.

Прекариатът не е преходна фаза към „стабилна заетост“, защото такава стабилност вече не е системно възможна. Той е устойчива социална форма на епохата след труда.

Политически прекариатът е амбивалентен. Той може да:

• радикализира конфликта и да се слее с излишните;
• или да бъде мобилизиран като резерв на реакцията, насочен срещу още по-нисшите слоеве.

Затова прекариатът е ключов ускорител или ключов блокаж на социалната революция. Неговата посока не е предопределена икономически, а се решава в сферата на осъзнаването и организацията.

4. Когнитариатът: знание без власт

Когнитариатът е носителят на знанията, уменията и технологиите на роботронната революция. Той създава алгоритмите, системите, инфраструктурите и управленските модели на новата епоха. Но това знание не се превръща автоматично във власт.

Когнитариатът

• не притежава средствата за производство,
• не контролира държавата и
• не определя политическите решения.

В този смисъл той е класа без собственост и без власт, въпреки ключовата си роля.

Историческата му функция е двойствена:

• една част служи на контрареволюционната класа, поддържайки системите за контрол и управление;
• друга част осъзнава, че трудът и икономическата принуда са исторически изчерпани.

Този избор на страна е решаващ. Без него излишните и прекариатът остават фрагментирани. С него (с избора на страна) социалната криза може да се превърне в съзнателна революционна ситуация.

5. Контрареволюционната класа: администратори на излишността

На мястото на класическия капиталист възниква контрареволюционна класа, чиято функция не е икономическа, а управленска. Тя включва:

• държавно-политически елити;
• корпоративно-административни върхове;
• военни и репресивни апарати;
• технологични структури за наблюдение и контрол.

Тази класа не експлоатира труд – тя управлява общество без необходимост от труд. Нейната власт се основава не на икономическа рационалност, а на извъникономическа принуда: закони, полиция, армия, надзор, контрол върху достъпа до ресурси.

Контрареволюционната класа не предлага бъдеще. Тя може само да отлага разпада чрез насилие и управление на нестабилността.

6. Новият антагонизъм

Новата класова борба не е между труд и капитал. Тя е между:

• социални маси, за които икономическата принудата е станала исторически излишна;
• и властова класа, която може да съществува само чрез принуда.

Този антагонизъм не може да бъде разрешен чрез реформи, защото няма икономически компромис, който да възстанови функцията на труда. Той не може да бъде смекчен чрез растеж, защото растежът вече не интегрира.

Следователно класовата борба през XXI век се превръща от икономическа в социално-насилствена. Тя се води не за по-добри условия на труд, а за премахване на самата принуда като социален принцип.

7. Централната теза

Класовата борба не изчезва с края на труда. Тя се радикализира, защото губи икономическите си посредници. Когато обществото може да съществува без принуда, а властта – не, конфликтът става непримирим.

Това е социалната основа, върху която възниква революционната ситуация през XXI век.

ЧАСТ III: КЛАСОВАТА БОРБА ДНЕС

От икономика към принуда

1. Краят на компромисите

В индустриалната епоха класовата борба се развиваше в рамките на икономически компромиси. Растежът позволяваше преразпределение, социални държави и институционални посредници. Тази рамка предполагаше, че трудът е необходим и че конфликтът може да бъде управляван.

Роботронната революция прекратява тази възможност. Когато трудът престава да бъде системно необходим, няма какво да се преразпределя и няма икономическа база за компромис. Реформите губят предмета си. Социалната държава се превръща от посредник в администратор на недостиг и несигурност.

Оттук следва историческият край на реформизма: не като морална критика, а като структурна невъзможност.

2. От борба за „дял“ към борба за съществуване

Класическата борба за по-високи заплати, по-добри условия и социални права предполагаше включване в системата. В условията на масова излишност включването престава да бъде възможно. Борбата се измества:

• от доход → към достъп (до “роботронно” пржизвежданите блага и услуги);
• от трудови права → към право на живот;
• от икономически искания → към отхвърляне на принудата.

Когато обществото може да произвежда без труд, изключването става основният механизъм на властта. Следователно класовата борба се води не за място в производството, а срещу самата логика на изключването.

Това е качествено различен антагонизъм: непримирим, защото няма обща икономическа почва.

3. Социално-насилственият характер на конфликта

С изчезването на икономическите посредници класовият конфликт неизбежно придобива социално-насилствен характер. Това не е въпрос на радикализация по избор, а следствие от структурата:

• икономическата принуда е изчерпана;
• извъникономическата принуда става доминираща;
• държавата се превръща в основен носител на властта.

Законът, полицията, армията, надзорът и извънредните режими не са „отклонения“, а нормалната форма на управление в общество след труда. Класовата борба се изнася от фабриката към територията, инфраструктурата и ежедневния живот.

4. Осъзнаването като решаващ фактор

В условията на разпад на икономическите ориентири осъзнаването се превръща в решаващ фактор. Не всяка социална криза е революционна. Революционна става тази криза, в която масите разпознават:

• че излишността не е временна, а е структурна;
• че реформите не възстановяват интеграцията;
• че принудата е исторически излишна.

Това осъзнаване не е автоматично. То се блокира чрез идеологии на сигурността, идентичностни разделения и постоянна извънредност. Затова борбата за смисъл и интерпретация е част от самата класова борба, не неин придатък.

5. Изборът на когнитариата

Когнитариатът заема ключово място в тази фаза. Той разбира функционирането на системата, но не я контролира. Пред него стои избор:

• да поддържа контрареволюционната инфраструктура (контрол, надзор, управление на излишността);
• или да застане на страната на социалните маси, за които принудата е станала исторически излишна.

Този избор не е морален, а структурен. Без пренареждане на когнитариата социалната криза остава фрагментирана. С избора на страната на “нисшите класи” се открива възможност за съзнателна революционна ситуация.

6. Революционната организация от нов тип

В епохата след труда класическите партийни форми губят функционалност. Те са проектирани за представителство, управление и компромис – функции, които вече не могат да бъдат изпълнявани.

Революционната организация от нов тип:

• не е партия, а функция;
• не централизира, а свързва/федерира;
• не управлява, а координира;
• не представлява, а активира/делегира.

Тя е мрежова, децентрализирана и анти-йерархична, защото само така може да съществува в условията на фрагментация и репресия. Историческият образ на бакуниновия Алианса на социалните революционери обозначава именно тази функция:

• връзка между излишните, прекариата и онези
• части от когнитариата, които са направили избора си.

Това не е модел за управление, а форма на съзнателно действие в ситуация на разпад.

7. Централният извод

Класовата борба днес не е остатък от миналото. Тя е основният конфликт на настоящето, но в нова форма. Когато икономиката престане да интегрира, конфликтът се пренася в сферата на принудата. Когато принудата стане излишна, тя става непоносима.

Социалната революция през XXI век не произтича от икономически искания, а от несъвместимостта между общество без нужда от принуда и власт, която може да съществува само чрез принуда.

ЧАСТ IV: ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ВОЙНА

Последният регулатор на изчерпания ред

1. Войната като заместител на икономиката

Когато икономиката престане да функционира като регулатор на обществото, тя бива заместена. В индустриалната епоха капитализмът управляваше противоречията чрез растеж, заетост и преразпределение. В епохата след труда тези механизми са структурно изчерпани. Войната се превръща в заместител на икономическата рационалност.

Тя изпълнява функции, които икономиката вече не може:

• преразпределя ресурси чрез насилие;
• унищожава излишъци (материални и човешки);
• легитимира извънредни режими;
• консолидира властта чрез мобилизация и страх.

Така войната не е „политическо решение“, а системна необходимост за ред, лишен от икономическа основа.

2. Роботронната революция и милитаризацията на противоречията

Роботронната революция не смекчава войната – тя я милитаризира. Автоматизацията, ИИ и автономните системи:

• понижават социалната цена на военните действия за управляващите;
• ускоряват темпа и мащаба на разрушението;
• изместват човешкото решение от критични точки.

Масовото наблюдение, алгоритмичният контрол и автономните оръжейни системи превръщат войната в продължение на управлението на излишността. Когато човешкият труд е излишен за производството, човешкият живот става управляем риск за властта.

3. Разрушаване на интернационалното статукво

Империалистическата война разрушава интернационалното статукво, което дълго време служеше като външен буфер на вътрешните противоречия. Глобалните вериги се късат, зависимостите се политизират, ресурсите се превръщат в оръжие.

Този разпад има три непосредствени последствия:

• периферните общества се дестабилизират първи;
• институционалните центрове губят амортисьори;
• имперските ядра изчерпват ресурси за вътрешна стабилизация.

Историческата закономерност остава валидна: външният разпад ускорява вътрешния социален срив.

4. Войната като контрареволюционен инструмент

В условията на роботронната революция войната е инструмент на контрареволюционната класа. Тя:

• нормализира извъникономическата принуда;
• разширява надзора;
• деполитизира социалните искания чрез „национална сигурност“;
• канализира недоволството навън.

Войната временно възстановява управляемостта на обществото, но не решава нито едно от структурните противоречия. Тя е механизъм за отлагане, не за стабилизация.

5. Войната като ускорител на революционната ситуация (Р.С.)

Парадоксално, същият механизъм, който служи за контрареволюционна стабилизация, ускорява революционната ситуация. Войната:

• изчерпва ресурсите за социален контрол;
• оголва зависимостта на властта от насилие;
• разкъсва социалните компромиси;
• ускорява осъзнаването на излишността.

Масите виждат, че системата може да мобилизира ресурси за разрушение, но не и за живот. Това осъзнаване превръща латентната криза в открит антагонизъм.

6. Пресоване на историческото време

Войната сгъстява времето. Процеси, които в мирни условия биха се развивали десетилетия, се компресират в години или месеци. Реформите губят смисъл, институциите се изчерпват, легитимността се руши.

Това „пресоване“ не гарантира революция, но елиминира алтернативите. Когато войната замества икономиката, историята престава да се управлява постепенно.

7. Централната теза

В XXI век империалистическата война не стабилизира историята. Тя я пресова. Като последен регулатор на изчерпания ред, войната:

– временно поддържа контрареволюционната власт;

– дългосрочно ускорява социалния разпад;

– създава условия за революционна ситуация.

В условията на роботронната революция войната е едновременно последният инструмент на стария ред и катализатор на неговия край.

ЧАСТ V: РЕВОЛЮЦИОННАТА СИТУАЦИЯ (Р.С.)

Кога кризата става революция

1. Не всяка криза е Р.С.

Не всяка социална криза е революционна. Историята познава продължителни периоди на разпад, бедност, неравенство и насилие, които не водят до социална революция. Революционната ситуация възниква не при максимална тежест на условията, а при качествено съвпадение на определени фактори.

В епохата на роботронната революция това разграничение е още по-важно. Масовата излишност, нестабилността и перманентната криза могат да бъдат управлявани дълго време чрез контрареволюционни механизми. Р.С. възниква само когато тези механизми загубят функционалност.

2. Обективните условия: разрушеното статукво

Първият слой на Р.С. е обективен. Той включва разрушаването на социалното и интернационалното статукво.

Социалното статукво се разпада, когато:

• трудът престане да интегрира;
• социалните компромиси се изчерпят;
• институциите загубят посредническа функция;
• излишността стане структурна.

Интернационалното статукво се разпада, когато:

• глобалните вериги се късат;
• империалистическите конфликти ескалират;
• външните буфери на вътрешната стабилност изчезнат.

Този двоен разпад не създава автоматично революция, но елиминира възможността за устойчиво управление чрез стари механизми.

3. Материалната възможност за общество без принуда

Втората обективна предпоставка е специфична за XXI век: материалната възможност за общество без икономическа принуда, създадена от роботронната революция.

За първи път в историята:

• производството може да функционира без масов труд;
• недостигът не е структурна необходимост;
• координацията не изисква пазар или държава.

Тази възможност сама по себе си не поражда революция, но променя качеството на конфликта. Когато принудата вече не е функционално необходима, тя става чисто властова. Това оголва характера на държавата и превръща въпроса за премахването на властта в централен.

4. Защо обективните условия не са достатъчни

Историческият опит показва, че обективните условия могат да съществуват дълго без революционен пробив. Причината е, че кризата може да бъде преживявана като неизбежност, а не като исторически преодолима ситуация.

В условията на Р.Р. това се усилва от:

• фрагментация на социалните маси;
• постоянна извънредност;
• идеологии на сигурността;
• идентичностни разделения.

Затова Р.С. изисква субективен слой, без който обективният разпад остава латентен.

5. Осъзнаването на Р.С. от излишните и прекариата

Първият субективен елемент на Р.С. е осъзнаването от страна на излишните и прекариата, че:

• изключването им е структурно, не временно;
• реформите не възстановяват интеграцията;
• принудата не служи на общо благо. (?) КОГА Е СЛУЖИЛА (?)

Това осъзнаване не е психологическо, а социално. То се формира, когато ежедневният опит противоречи на официалните обяснения и когато репресивните механизми станат по-видими от интеграционните.

Без това осъзнаване кризата се възпроизвежда като хаос или апатия.

6. Изборът на страна от когнитариата

Вторият субективен елемент е изборът на страна от части на когнитариата. Този избор е решаващ, защото когнитариатът:

• разбира структурата на системата;
• контролира знанията и инфраструктурите;
• посредничи между властта и обществото.

Когато когнитариатът остава интегриран в контрареволюционната рамка, кризата се управлява. Когато части от него разпознаят историческата изчерпаност на принудата и откажат да я поддържат, възниква качествен пробив.

Това не е въпрос на морал, а на структурна логика: знание без власт неизбежно търси социално разрешение.

7. Организацията от нов тип

Третият субективен елемент е наличието на организация от нов тип. В условията на фрагментация и репресия организацията:

• не представлява;
• не управлява;
• не централизира.

Тя функционира като връзка, координация и осъзнаване между различните социални маси.

• Тя е функция, а не институция;
• процес, а не структура.

Без такава организация осъзнаването остава разпокъсано, а кризата – неконсолидирана.

8. Съвпадението като момент

Революционната ситуация възниква в момента на съвпадение:

• когато обективният разпад стане необратим;
• когато принудата се оголи като чиста власт;
• когато осъзнаването надмине страха;
• когато се формира минимална координация.

Този момент не може да се планира, но може да бъде разпознат. Той е кратък, нестабилен и силно конфликтен. Именно затова Р.С. не е процес, а ситуация.

9. Централната теза

Революционната ситуация не е автоматично следствие от криза. Тя е резултат от съвпадение между:

• разрушено статукво,
• материална възможност за общество без принуда,
• осъзнаване,
• избор на страна,
• организация от нов тип.

В епохата на роботронната революция това съвпадение е по-вероятно, но никога гарантирано.

ЧАСТ VI: РЕГИОНАЛНИ СКИЦИ

Един механизъм – различни форми

1. Универсалност на механизма, не на формите

Роботронната революция действа глобално, но не произвежда еднакви социални резултати. Универсален е механизмът — труда клони към нула, разпад на стойността, излишност на маси, извъникономическа принуда — но формите, в които той се проявява, са исторически и регионално различни.

Тези различия не отменят теорията; те я потвърждават, защото показват как една и съща материална логика поражда различни политически конфигурации според:

• структурата на държавата;
• степента на институционална инерция;
• позицията в империалистическата система;
• историческия опит на социална борба.

2. САЩ: зряла излишност и ранна революционна ситуация

Съединените щати са зоната на най-зряла роботронна революция. Автоматизацията, дигитализацията и ИИ са внедрени най-дълбоко, което води до:

• масово производство на излишни;
• разпад на стабилната средна класа;
• фрагментация на прекариата;
• бърза поляризация на когнитариата.

Социалното статукво е разрушено рано, а институционалните буфери са слаби. Държавата реагира чрез:

• масов надзор;
• милитаризация на полицията;
• идентичностни разделения;
• перманентна вътрешна извънредност.

Това прави САЩ зона на ранна, но нестабилна Р.С. — висока вероятност за пробиви, но и висока способност за контрареволюционно овладяване. Историческата опасност тук е фрагментирана революционност без координация.

3. Китай: дисциплинирана излишност и отложен взрив

Китай представлява противоположния полюс. Роботронната революция е напреднала, но държавно управлявана. Излишността се произвежда в мащаб, но се:

• администрира;
• разпределя;
• дисциплинира;
• деполитизира.

Прекариатът е силно контролиран, когнитариатът — интегриран в държавния проект, а излишните — фрагментирани и наблюдавани. Това отлага революционната ситуация, но я компресира.

Р.С. в Китай не е перманентна, а катастрофална по характер: тя ще възникне не чрез постепенно натрупване, а при икономически, военен или политически пробив — който парализира контролните механизми.

Тук времето не се разтяга; то се сгъстява.

4. Европейският съюз: институционално задържана криза

ЕС е зона на забавена и управлявана излишност. Роботронната революция подкопава труда, но ефектите се омекотяват чрез:

• социални трансфери;
• регулаторни режими;
• бюрократични буфери;
• институционално посредничество.

Това води до:

• масов прекариат като „нова нормалност“;
• деполитизирани излишни;
• когнитариат, интегриран в управлението.

Р.С. тук е блокирана, не защото условията липсват, а защото кризата е разпределена във времето. ЕС функционира като амортисьор на глобалния разпад, но именно това го прави уязвим при външен шок — война, енергийна криза, империалистическо разместване.

Пробивът в ЕС ще бъде внесен, не органичен.

5. Латинска Америка: перманентна революционна ситуация

Латинска Америка е регионът, в който роботронната революция действа върху вече разпаднати структури. Евтиният труд губи стойност, без да е бил стабилно интегриран; държавата е слаба; институциите — крехки.

Резултатът е:

• масова и видима излишност;
• тънък и нестабилен прекариат;
• малоброен, но подвижен когнитариат;
• контрареволюционна власт, зависима от насилие и външна намеса.

Тук Р.С. е перманентна, но нестабилна. Революциите възникват често, но:

• се прекъсват;
• се отклоняват;
• се потискат чрез интервенции.

Роботронната революция прави тези цикли по-чести, но не гарантира устойчив пробив без интернационално разместване.

• 6. Сравнителен синтез

Регион	Форма на излишността	Състояние на Р.С.	Основен риск
САЩ	Зряла, масова	Ранна, нестабилна	Фрагментация
Китай	Дисциплинирана	Отложена	Катастрофичен срив
ЕС	Административно задържана	Блокирана	Външен шок
Лат. Америка	Масова и видима	Перманентна	Интервенции

Един и същ механизъм поражда различни темпове и форми, но нито една от тях не отменя логиката на социалната революция.

7. Общият извод

Роботронната революция не създава „изключения“. Тя създава вариации. Никой регион не е стабилен в дългосрочен план, защото никъде икономическата принуда не може да бъде възстановена.

Различията между регионите определят как ще възникне революционната ситуация, но не дали материалните ѝ предпоставки са налице.

ЧАСТ VII: АНАРХО-КОМУНИЗМЪТ КАТО МАТЕРИАЛНА ВЪЗМОЖНОСТ

Не утопия, а логичен отговор

1. От идеал към материална предпоставка

В продължение на повече от век анархокомунизмът е третиран или като морален идеал, или като утопичен проект, лишен от материална основа. Тази оценка произтичаше от историческия контекст:

общество, зависимо от масов труд, недостиг и пазарна координация, не можеше да съществува без принуда.

Роботронната революция променя именно този контекст. Тя не прави анархокомунизма „по-желан“, а го прави материално мислим.

За първи път в историята възниква обективната възможност обществото да произвежда и да се възпроизвежда без системна необходимост от труд, пазар и държава.

Това не е идеологически избор, а структурен резултат от технологичния скок.

2. Производство без необходимост от масов труд

Централната материална предпоставка за анархокомунизма е производството без масов човешки труд. Автоматизацията, роботизацията и ИИ правят възможно:

• непрекъснато производство с минимално човешко участие;
• висока производителност при ниски маргинални разходи;
• елиминиране на недостига като системна характеристика.

Когато производството не зависи от експлоатация, трудът престава да бъде основа на социалната йерархия. Той може да съществува като дейност, но не и като принуда. Това премахва историческата функция на икономическото подчинение.

Анархокомунизмът тук не „освобождава труда“ – той освобождава обществото от необходимостта да организира живота си около труда.

3. Координация без пазар

Пазарът е исторически механизъм за координация в условия на:

• недостиг;
• фрагментирано производство;
• частна собственост;
• ограничена информация.

Роботронната революция подкопава всяко от тези условия. Когато:

• производството е автоматизирано;
• информацията е в реално време;
• координацията е технически възможна;
• нуждите са предвидими;
• пазарът престава да бъде рационален регулатор и се превръща в източник на изкуствена оскъдност.

Анархокомунизмът предполага координация, основана не на обмен и цена, а на директно съгласуване на потребности и възможности. Това не е „морален принцип“, а логично следствие от технологичните условия.

4. Живот без държавна принуда

Исторически държавата е възникнала и се е възпроизвеждала като:

• гарант на собствеността;
• регулатор на пазара;
• носител на принуда при недостиг.

В условията след труда тези функции се изчерпват. Когато:

• собствеността върху средствата за производство губи икономическа функция;
• пазарът престава да координира;
• недостигът не е структурно необходим;
• държавата остава чиста машина за принуда.

Анархокомунизмът не „унищожава държавата“ като акт на воля. Той обозначава общество, в което държавата губи всякаква функционална необходимост. От този момент нататък нейното съществуване е исторически анахронизъм.¹

5. Защо анархокомунизмът не е утопия

Утопията описва общество, което не може да съществува при дадените материални условия. Анархокомунизмът в XXI век описва общество, което е възможно именно поради настъпила материална промяна.

Препятствието пред него не е:

• липсата на технологии;
• липсата на ресурси;
• „човешката природа“.

Препятствието е контрареволюционната класа, която поддържа принудата, защото чрез нея съществува. Следователно конфликтът не е между „реализъм“ и „утопия“, а между материална възможност и властова необходимост.

6. Анархокомунизмът и социалната революция

Социалната революция през XXI век не цели „изграждане на нов ред“ по план. Тя представлява премахване на принудата, която е станала исторически излишна. Анархокомунизмът обозначава формата на общество, която възниква, когато тази принуда престане да функционира.

Той не е проект за управление, а резултат от разпад на управлението. Не е програма, а социално следствие.

7. Централният извод

Анархокомунизмът в епохата на роботронната революция не е избор между идеологии. Той е логичният социален отговор на общество, което може да живее без принуда, но е държано под нея.

Историческият въпрос вече не е дали такова общество е „възможно“, а колко дълго принудата може да се поддържа срещу собствената си излишност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Историята се решава

Роботронната революция поставя човешките общества пред ситуация, която няма исторически прецедент. За първи път материалните условия за производство, възпроизводство и координация не изискват масов човешки труд, пазарна посредническа система или държавна принуда. Това не е проект, нито хипотеза – това е вече настъпил факт, неравномерно разпределен в пространството, но по логика универсален.

От този момент нататък старият социален ред престава да бъде просто несправедлив или неефективен. Той става невъзможен.

Капитализмът не се разпада, защото е морално дискредитиран, а защото губи своята материална основа. Когато трудът престане да бъде необходим, стойността губи смисъл; когато стойността се разпада, икономиката престава да бъде регулатор; когато икономиката се изчерпи, властта остава без посредник.

Това е причината държавата в XXI век да се трансформира от икономически арбитър в чиста машина за принуда. Насилието, надзорът, контролът и извънредността не са отклонения от нормалността – те са новата нормалност на ред, който вече не може да интегрира обществото по друг начин.

Тук се открива фундаменталният антагонизъм на епохата. От едната страна стои общество, което може да съществува без принуда – защото производството, координацията и задоволяването на потребностите вече не я изискват.От другата страна стои власт, която може да съществува само чрез принуда, защото без нея губи всякаква функция.

Този конфликт не е въпрос на избор, идеология или политическа воля. Той е структурна несъвместимост. Там, където принудата е станала излишна, тя не може да бъде легитимирана, а само налагана. Колкото повече се налага, толкова по-ясно се разкрива нейният характер.

Социалната революция през XXI век не произтича от желание за промяна, от утопични стремежи или от морално възмущение. Тя произтича от невъзможността старият ред да съществува при новите материални условия. Това я прави различна от революциите на XIX и XX век.

Тя не е борба за по-добро място в системата, защото системата вече не предлага място. Не е борба за преразпределение, защото икономическата база за преразпределение е разрушена. Тя е борба за премахване на принудата като социален принцип.

Затова социалната революция не е нито автоматична, нито гарантирана. Обективните условия могат да съществуват дълго време, без да се превърнат в революционна ситуация. Контрареволюционната класа може да управлява разпада чрез война, репресия, фрагментация и страх. Историята не „върви напред“ сама.

Но историята се сгъстява. Империалистическите конфликти разрушават интернационалното статукво, изчерпват ресурсите за контрол и ускоряват вътрешния социален срив. В този процес времето за адаптация се скъсява, компромисите изчезват, а изборите стават по-рязки.

Актуализираната Теория на социалната революция не предсказва бъдеще. Тя показва границите на възможното. Тя не обещава освобождение, а посочва, че принудата е станала исторически анахронизъм. От този момент нататък въпросът не е дали обществото може да съществува без принуда, а колко дълго тя може да бъде поддържана против собствената си излишност.

Този манифест не призовава към действие. Той не формулира програма и не предлага пътна карта. Той фиксира реалността такава, каквато е: общество, което вече е преминало отвъд икономическата необходимост, и власт, която продължава да съществува чрез насилие.

В този смисъл социалната революция не е обещание, а възможност. Не е съдба, а разрешаване на противоречие. Не е въпрос на желание, а на несъвместимост между исторически етапи.

Историята в XXI век не се развива постепенно. Тя се решава.²

1. Георги Константинов: ОТ СЪЩЕСТВУВАНИЕТО Ѝ ОБАЧЕ СА ЗАИНТЕРЕСОВАНИ МИЛИОНИ ВЛАСТОЛЮБИВИ И ПРЕВИЛЕГИРОВАНИ ПАРАЗИТИ, КОИТО НЕ ИСКАТ ДА СЕ РАЗДЕЛЯТ СЪС СТАТУТА СИ, НИТО ДА “ОТМИРАТ”. ТОГАВА ВЪЗНИКВА ВЪПРОСЪТ НА ЧЕРНИШЕВСКИ: “ЧТО ДЕЛАТЬ?” ↩︎
2. Георги Константинов: ПО-СКОРО – УСКОРЯВА СВОЯ ХОД “ОТВЪД ЗВУКОВАТА БАРИЕРА”. ↩︎