Власт и организация
Публикуваме превод на откъс от книгата на Жан Грав „Бъдещото общество“.
Жан Грав (16 октомври 1854 г., Льо Бройл-сюр-Куз – 8 декември 1939 г., Виен-ан-Вал) е френски общественик, философ, публицист, теоретик на анархизма, разпространител на идеите и творчеството на Пьотър Кропоткин във Франция. Редактор е на три големи анархистки периодични издания; автор е на десетки памфлети и редица значими анархистки книги.
Грав подкрепя анархизма в края на 70-те години на XIX век, когато той за първи път започва да се оформя като самостоятелно движение. Първоначално той е привърженик на вдъхновената от марксизма философия на Жул Гед. Посещава политически срещи в Париж, преди да се премести през 1883 г. в Женева, където е поканен от Пьотър Кропоткин и Елизе Реклю да бъде редактор на Le Révolté, преименуван по-късно на La Révolte.
През 1893 г. Грав пише „Умиращото общество и анархията“ и в резултат на приетите през декември 1893 г. и юни 1894 г. закони против анархистите, особено срещу тяхната пропагандна и издателска дейност, той бива обвинен в насърчаване на убийства, палежи и кражби и осъден на две години затвор и глоба от 1000 франка.
От 1895 г. до 1922 г. Грав е редактор на списанието Les Temps nouveaux, което е влиятелно в литературните и артистични среди по онова време. Той последователно проповядва анархо-комунизма, който се противопоставя на анархо-индивидуалистическите тенденции, популярни във Франция, и особено на илегализма. През 1914 г. се присъединява към Кропоткин в Англия и си навлича гнева на антивоенните анархисти, като подписва Манифеста на шестнадесетте, който подкрепя съюзниците по време на Първата световна война.
. . .
Някои анархисти смесват тези две толкова различни понятия. Мразейки властта, те отричат всякаква организация и виждат в тази последната само вид принуда. Други, за да не попаднат в същата грешка, стигат дотам, че провъзгласяват за напълно анархистка една организация, в която присъства власт. Междувременно има коренна разлика между тези термини. Това, което привържениците на властта наричат организация, е просто пълна йерархия, предписваща закони и действаща от името на и вместо всички, или пък, в качеството си на нечий представител, принуждаваща отделни индивиди да действат. Ние разбираме под думата „организация“ споразумение, което се формира между индивидите, поради техните интереси, които ги обединяват за обща кауза; това са взаимни отношения, произтичащи от ежедневните връзки, които всички членове на обществото са принудени да имат помежду си. Такава организация не трябва да има нито закони, нито устави, нито регламенти, с помощта на които всеки индивид би бил принуден да се подчинява под страх от някакво предварително определено наказание; не трябва да има нито комитет, който я представлява, нито парламенти, задължени да формулират и постановяват мнението на мнозинството.
Индивидите не трябва да бъдат обвързани с нея без сами да го желаят; те трябва да останат свободни и самостоятелни, с право да напуснат споменатата организация, ако тя иска да се меси в тяхната лична инициатива.
Чертаейки картината на бъдещото обществото, би било самонадеяно от наша страна да вярваме, че това е рамката, в която обществото ще трябва да се развива; ние нямаме арогантното желание да дадем план за организация и да го издигнем до принцип.
Опитвайки се да оформим нашите представи за бъдещото общество, ние целим само грубо да очертаем основните точки, които трябва да изяснят нашите представи, да отговорим на възраженията, отправени към анархистката идея, и да покажем, че обществото може много по-добре да се организира без власт, без представителство и без закони, ако то наистина се основава на социална справедливост и равенство.
По-специално искаме да покажем, че индивидите са способни сами да познават собствените си нужди и могат сами да се ръководят в своето развитие и че в това отношение те не трябва да се доверяват на никого; че има само един начин да бъдеш свободен и равен на другите – това е да не допускаш да има господари над теб и да умееш да уважаваш независимостта на всеки, който уважава твоята.
На индивидите трябва да се даде свобода да се припознават един друг и да се обединяват в групи, основани върху сходни наклонности. Установяването на единна форма на организация, по която би трябвало да се устрои целият свят и която би била въведена веднага след революцията – това е утопия; това би било реакционно дело – да се пречи на еволюцията на бъдещото общество, да се поставят граници на прогреса, да се държи той в пределите на нашия тесен кръгозор.
Сред индивидите преобладава такова разграничение на характерите, темпераментите и мирогледите, че само най-тясното доктринерство би могло да очертае рамката, в която обществото би било призвано волно или неволно да живее и действа.
Нищо не ни обещава, че идеалът, който ни озарява днес, ще задоволи нашите утрешни потребности и особено изискванията на индивидите, призвани да съставят обществото.
Безсилието и безплодието досега са поразявали всички социалистически школи, без разлика на нюансите им, поради факта, че всички те в своите проекти за бъдещето имат претенцията да регулират и предвиждат еволюцията на индивидите занапред.
В обществата, които те мечтаят да установят, нищо не е оставяно на индивидуалната инициатива. В дълбоката си мъдрост социолозите постановяват занапред какво е полезно или вредно за индивидите, а последните трябва да се покланят и да не изискват нищо друго освен това, което техните „благодетели“ смятат за необходимо да им предложат. По този начин това, което отговаря на стремежите на някои, противоречи на желанията на други: оттук и раздора и невъзможността да се създаде нищо трайно.
Това, което предлагаме тук, е само индивидуална концепция, която на практика ще трябва да се прилага към други индивидуални концепции. Нека всеки създава за себе си идеала за общество и да се опитва да го пропагандира; един проект ще бъде коригиран от друг и в деня на прилагането на практика те ще се появят вече обсъдени и подобрени, което не изключва възможността те да се смесват, като се взема от всеки това, което е добро в него, и се отхвърля това, което би било твърде индивидуално.
Според някои наши противници анархията означава завръщане към дивото състояние и смърт на всякакво общество. Няма нищо по-невярно. Само асоциирането дава възможност на човека да използва механичните средства за производство, предоставени на неговите услуги от науката и индустрията, само обединявайки своите сили, индивидите ще увеличат своето благосъстояние и самостоятелност, а ние и без тревожните викове и предупреждения на знаменосците на буржоазията познаваме тези ползи.
Но това асоцииране трябва да насърчава щастието на всеки един индивид, а не само на една класа; то трябва да произтича от доброволното участие на всекиго, а не да бъде наложено в абстрактна форма, създавайки фетиш, поглъщащ всички отделни индивиди.
За да не изпаднем в същите грешки, за да не се сблъскаме със същите препятствия, заради които всички социални системи, създавани досега, са се сривали, трябва да се пазим от мисълта, че всички хора са моделирани по един и същи начин, че това, което може да се доближава до темперамента на един, безусловно ще задоволи всички. Това е необходимо за популяризиране на нашите идеи, както и за организиране на бъдещото общество. За да подготви революция, която да съответства на замисления идеал, човек трябва, пропагандирайки своите идеи, да действа според определени принципи, в съответствие с изложените идеи; трябва да се научи да действа според плановете си, без да очаква заповеди от никого, да премахне от действията си всичко, за което е обвинявано съвременното общество. Да постъпим по друг начин би означавало да подготвим за кратко време връщането на същите заблуди, които искаме да унищожим.
По-практични от противниците си, анархистите трябва да помнят допуснатите грешките, за да ги избегнат. Призовавайки за индивидуална инициатива, те не трябва да губят време със спорове за съществеността или полезността на едно или друго средство. Тези, които са съгласни помежду си за дадена идея, ще се обединят в една група, за да приложат тази идея към живота, без да се интересуват от онези, които не са нейни поддръжници; по същия начин привържениците на която и да е друга идея ще се групират, за да я приложат на практика и по този начин всеки ще работи за обща цел, без да пречи на другия.
Преди всичко анархистите искат напълно да унищожат всички кръжащи над нас институции; опитът трябва да им покаже как най-добре да се борят с тях. Това е единствения начин да се направи нещо практично, вместо да се губи време в безполезни спорове, често напълно безплодни, в които всеки иска неговият начин на мислене да надделее, без никаква надежда да убеди опонентите си; спорове, от които човек често излиза разклатен във вярата си и следователно по-малко решен да приложи идеите си на практика и в резултат на което обикновено възникват толкова различни фракции, колкото са били идеите в наличност, и при това фракции, враждебни помежду си и престанали да разпознават общия си враг, за да се бият една с друга.
Индивидите, групирайки се според общи идеи, ще се научат да живеят и мислят самостоятелно, без да се нуждаят нито от власт, нито от съвременната дисциплина, състояща се в това, че усилията на цели групи или отделни индивиди се унищожават поради факта, че останалите се придържат към различни възгледи.
И това ще бъде полезно и в отношението, че революцията, произведена на тази база, би могла да бъде само анархична, тъй като индивидите, научили се да живеят без никаква принуда, няма да бъдат толкова наивни, че на другия ден след победата да си изберат главатари, при условие че са успели да победят без тях.
Идеалът на някои социалисти е да обединят всички работници в една партия, получавайки инициатива от център, съставен от бъдещи властници. В деня на революцията хората от този управляващ център биха били ощастливени с власт и по този начин биха образували ново правителство, което да декретира нови закони и институции, които да управляват новото състояние на нещата.
Така например колективистите твърдят, че новата власт ще трябва да декретира отчуждаването на собствеността и средствата за производство, да организира производството, да регулира потреблението и да унищожи, разбира се, тези, които изповядват различни убеждения.
Видяхме, че това са просто неосъществими мечти. Заповедите за експроприация, издадени след борбата, не биха били валидни, тъй като социалното богатство не може да бъде отчуждено с декрети. Или идеята за експроприация ще бъде преобладаващата идея за предстоящата революция и всички усилия на бунтовниците ще бъдат насочени към нейното изпълнение, или тя ще отблъсне мнозинството и тогава правителството, дори и да иска да я изпълни, ще срещне толкова сериозна опозиция, че това би могло да бъде началото на нова революция.
Само извършените дела трябва да дават тласък на революцията. Въстаналите работници трябва сами да завладеят къщи, работилници и магазини. Въстаниците ще трябва да действат заедно с всички бедни, като им обясняват, че всичко, което има общ характер, не принадлежи лично на никого и не може да бъде собственост, която би могла да бъде прехвърляна произволно: къщи, фабрики, полета и мини, които са дело на природните сили или на миналите поколения, съставляват наследството на настоящите и бъдещите поколения и следователно трябва да бъдат на разположение на тези, които имат нужда от тях, освен ако не са заети и този, който ги държи, може самостоятелно да ги използва.
Всичко, което не носи непосредствена полза за индивида, всичко, което не може да се използва индивидуално, представлява колективна собственост на всички, които се присъединяват към група, за да я използват, но само докато я използват; а след това сградите, почвата, машините стават собственост на всички, които биха искали да ги използват, предвид факта, че първите, които са работили на тях, отказват да ги използват занапред.
Не може да бъде иначе, както ще видим по-нататък, и с продуктите; никой, под предлог на преднамереност, няма право да ги отнема от тези, които се нуждаят от тях незабавно; пестеливостта е добра само при условие, че никой не страда от нея. Буржоазната икономика обръща твърде малко внимание на това.
Личното присвояване ще бъде още по-трудно, поне що се отнася до средствата за производство и собствеността, понеже хората няма да знаят какво да правят със земя и машини, които няма как да използват, когато са оставени на ограничен брой лица, и които следователно ще бъдат безполезни. Що се отнася до жилищата, каквато и да е алчността на човек, той няма да може да заема стаи над определената граница. Натрупването на хранителни продукти ще бъде ограничено от времето, за което те могат да се развалят и от невъзможността да се скрият те от очите на онези, които може да се нуждаят от тях. Сега законите за собственост дават право на един човек да натрупва запаси, които могат да изхранят хиляди души и да ги остави да изгният на място, ако това му харесва. В едно нормално устроено общество това би било невъзможно, защото онези, които са гладни, биха имали право да се възползват от това, което надвишава капацитета за консумация на един индивид. Тъй като всеки ще може да се сдобие със средства за производство, с помощта на които ще може да работи самостоятелно или в асоциация с други, и всеки ще бъде собственик на продукта на своя труд, ще бъде абсолютно невъзможно да се намерят наемни работници.
С оглед на това, че търговията ще бъде унищожена, тези, които притежават средства за производство, превишаващи техните сили, ще бъдат принудени или да се обединят на основата на равенството с тези, които могат да им помогнат, или да предоставят тези средства на онези, които могат да боравят с тях.
Междувременно по-голямата част от съвременните средства за производство могат да функционират само с помощта на асоциация на индивидуалните сили и ето това е готовата почва, на която индивидите ще се сговорят и ще се опитат да установят зачатъка на своята организация. Веднага щом се появи това първо обединяване, ще се изяснят отношенията между различните групи, в които индивидите ще трябва да се организират. От всяка нужда на индивида, от всеки начин на действие, присъщ на човешката личност, ще възникне цяла поредица от взаимоотношения между индивидите и различните форми на обединение, разнообразието от способности и разликата в характера на действията ще управляват областта на социалните отношения.
След като експроприацията бъде извършена и бъде установено взаимно съгласие, няма да има нужда – защото в това се крие опасност, както ще докажем – да се търсят за тях санкциите на която и да е власт.
Невъзможно е да се предвидят всички последици от борбата, която се води, нито обстоятелствата, които могат да възникнат от нея. Ние показахме в началото на този труд, че еволюцията предхожда революцията, но тази еволюция може да бъде само повърхностна, стига да остане в съзнанието и да не се случи в социалните отношения. От друга страна, ние показахме в „Умиращото общество“, че самата социална организация ни води към революция; често се оказва, че политическите събития и икономическите кризи се случват по-скоро от еволюцията на идеите и да я предхождат понякога в областта на фактите.
Всичко това са случайности, които човешката проницателност не е в състояние да предвиди и само тези, които ще бъдат призовани да се справят с тях, ще могат да ги преодолеят.
Невъзможно е предварително да си представим функциите на бъдещото общество също така точно и категорично, както са монтирани зъбните колела на музикалната кутия, която започва да свири, веднага щом механизмът е навит и в който е достатъчно да поставим пружината в някой добре познат зъб на колелото, за да получим желаната ария. Всичко, което бихме могли да си представим от теоретична гледна точка, винаги ще бъде само идеал, повече или по-малко приближаващ се до реалността, но на който винаги ще липсва база, щом се стигне до прилагането му на практика, тъй като човек се съобразява със своите желания, наклонности, способности и дори недостатъци, но той не е всезнаещ, един човек не може да разбере всички мотиви, по които се движи човечеството.
Затова от наша страна би било нелепо да се доказва, че може да се очертае рамката на бъдещото общество; но ние ще се пазим и от другата грешка, обща за мнозина революционери, които казват: „нека първо се заемем с разрушаването на съвременното общество и ще видим след това какво трябва да правим“. Между тези два начина да гледаме на нещата има, според нас, трети, по-добър и именно: ако не можем да кажем със сигурност „така ще бъде“, трябва да знаем „какво не трябва да бъде“ и на какво сме длъжни да попречим, за да не попаднем отново под игото на капитала и властта.
Ние не знаем каква ще бъде формата на организация на производителните и потребителските групи, тъй като самите те трябва да съдят за това, което ги удовлетворява, и монотонният начин на действие не може да задоволи всички; но можем много добре да кажем как бихме постъпили лично, ако бяхме в общество, в което всички индивиди биха имали възможност да действат свободно.
По същия начин трябва да проучим как обществото би могло да еволюира без покровителствена власт, без прословутите „статистически комисии“, с които колективизмът би искал да ни възнагради в замяна на премахнатите правителства; как и защо би било възможно да се унищожи използването на банкноти, които икономистите смятат за необходими за живота на всяко общество, и защо би било вредно да ги заменим с „бонове на труда“, също измислени от колективизма и обещаващи да възстановят под друго име цялото устройство на съвременното общество, уж разрушено от колективистите.
Необходимо е да имаме представа за всичко това, защото не е в природата на човека да върви, без да знае накъде. Тогава, както казахме, водещата цел трябва да ни диктува нашето поведение в живота и начина ни на действие при популяризирането на нашите идеи.
Колективният идеал трябва да се формира от онези концепции и онези частици на идеала, които ще бъдат въведени от всеки член на обществото поотделно. От хаотичната сума на индивидуалните мнения ще се получи общ синтез, който в деня, когато дойде време за неговото осъществяване, ще се прояви заедно с всички стремежи на всички отделни личности.
