[БЕЗВЛАСТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ] Кратка история на ФАМ
Минаха 19 години от началото на тези събития, а спомените ми за тях, за възраждането на анархисткото движение в София са все още живи, сякаш беше вчера. Бях 18 годишен, промените ставаха неимоверно бързо, както бързо бе и разочарованието от демократическата опозиция и новите властолюбци. Бяхме млади, наивни, недобре информирани (още нямаше Интернет), но имаше ентусиазъм и вяра в свободата и в по-доброто. Бяхме свидетели на събития, които се случват веднъж в живота, за което съм благодарен на съдбата, че съм израснал в това време, както и на приятелите, които ми „отвориха очите“ за анархистическите идеи.
До ден днешен следя с интерес събитията, акциите, провеждани от анархистите в страната. Наскоро в анархопортала срещнах кратка информация за Федерация на анархистичната младеж (ФАМ). Непълна и не съвсем достоверна, за което не упреквам никого – сред днешните млади анархисти малцина знаят нещо повече за ФАМ от началото на 90-те години на миналия век. Без да имам каквито и да е претенции за пълнота и признавайки предварително пристрастията си, като един от основателите и най-активните анархисти на ФАМ от началото до края, считам за свой дълг да напиша следната кратка история на ФАМ.
След безкръвния преврат на 10 ноември 1989 г., редом с различните неформални, опозиционни, демократични политически партии и движения, се възстанови и анархистичното движение в България. Процесът на това прераждане не беше лесен и трае до днес.
На 21-22 май 1990 г. анархисти от цялата страна се събраха в Казанлък, за да възстановят Федерацията на анархистите в България. На тази конференция присъстваха предимно представители на старото поколение анархисти, преживели различните режими и репресии преди и след 9 септември 1944 г. Присъстваха и около 40 младежи на възраст между 18 и 28 години от София, Казанлък и Стара Загора. Корените на повечето от тях бяха в неформалните младежки групи, зародили се в последните години на диктатурата, предимно увлечени от музикалните си предпочитания и с бунтарски дух. Почти пълната липса на анархисти от средното поколение, разликата в годините, както и „по-старомодните“ разбирания на възрастните безвластници наложиха и организационното разделение на анархистите в България.
Тази среща между различните поколения анархисти не беше първата. Малцината млади безвластници, които присъстваха на митингите на антикомунистическата опозиция, се опитваха да търсят съмишленици, както и контакти с оцелелите анархисти от възрастното поколение. Още в зимните месеци на 1990 г. те развяха знамето на Анархията по софийските площади и реакцията не закъсня. Започнаха запознанства със „старите“ анархисти, които при вида на черния флаг идваха с просълзени очи. За кратко време анархистките групи в цялата страна се възстановиха, започна кореспонденция между тях. Установи се контакт с анархистката емиграция – Съюзът на българските безвластници в чужбина (СББЧ), както и с отделни анархисти. От март 1990 г. в София започнаха да се получават броевете на „Наш път“ (издаван от СББЧ), сп. „Изток“ (издавано от Никола Тенджерков) и бюлетинът „Анархист“ (издаван от Георги Константинов).
Първата проява на анархистите в София беше организирането на първомайска акция. С голям ентусиазъм бяха изрисувани плакати с лицата и имената на чикагските мъченици, обяви за срещата бяха разлепени по някои кръстовища в столицата, кратка история на събитията от май 1886 г. беше напечатана и разпространена. Около 10 часа сутринта на 1-ви май 1990 г. в градинката зад мавзолея на Гошо Тарабата започнаха да се събират анархисти от различни поколения. Когато групата нарасна до около 50 души, младежите се отделиха, за да се включат в провеждащия се в съседство (пред БНБ) опозиционен митинг на КТ „Подкрепа“. При вида на черно-червените знамена лично лидерът на синдиката К. Тренчев призова гражданите да не се поддават на провокацията на анархистите. След като бяха безпричинно охулени безвластниците се отправиха към „Попа“ и „Синьото“, минавайки покрай МВР се скандираха антикадесарски лозунги. На „Попа“ групата се сблъска с манифестацията, организирана от реформиращата се БКП. Болшевиките се стъписаха, загубиха и ума и дума. Единственото, което им остана, беше да скандират „БСП“ и „фашисти“, при което се получи интересният лозунг „БСП-фашисти“.
През следващите месеци анархистите се изявиха в протестите против управляващата партия.
На 10 юни 1990 г. се проведоха първите многопартийни избори в България. Въпреки, че антикомунистическата коалиция неофициално ги спечели, нейните лидери ги достраша да поемат отговорност за евентуални размирици. Те участваха в предварително подготвен сценарий, в който БКП трябваше да продължи да управлява и да продължи грабежа над българския народ вече под името БСП. През нощта на 10-ти срещу 11-ти юни опозиционните шефове капитулираха и признаха победа на „реформираните“ комунисти.
Около 8 часа сутринта на 11-ти юни, анархистът Г. Ников легна пред тролейбус срещу централата на СДС на ул. Раковски 134 и положи началото на уличните блокади в столицата. Незабавно го последваха случайни минувачи, все граждани, разочаровани от предателството на демократичните лидери. През същия ден към блокадата се присъединиха и други приятели и съмишленици. В София за първи път се заговори за анархисти и се вееха черно-червени знамена. Друга група млади анархисти блокира кръстовището пред Университета, където привлече вниманието на студентите, окупирали Софийския университет. Лидерът на демократичното студентско дружество Емил Кошлуков излезе с мегафон и се опита да дискредитира анархистите, като заяви, че „студентите не се борят за анархия“. „Да живее Княз Кропоткин“ се чу от Университета и двама анархисти влязоха в сградата, като окачиха анархистко знаме на втория етаж. В ранната сутрин на 12 юни „демократите“ Желю Желев, Петър Берон, Петко Симеонов и други поискаха от МВР да бъде премахната блокадата на ул. Раковски пред сградата на СДС. Специалните части на милицията дойдоха в пълна екипировка и готовност да разпръснат протестиращите. Сред тях освен анархисти имаше и множество други граждани, жени и деца. С тези си действия лидерите на опозицията отново показаха мерзостта и безволието си и доказаха, че са маши в ръцете на БКП. За да не се стигне до насилие, анархистите вдигнаха блокадата и се присъединиха към студентската блокада на Орлов мост.
Освен участието в уличните протести, през този период младите анархисти от София бяха заети и със създаването и укрепването на организацията. На 21 юни 1990 г. в беседката на „Докторската градина“ 30-тина анархисти от София, Казанлък, Габрово и Стара Загора учредиха Федерация на анархистичната младеж. Обсъдиха се различни гледни точки по актуални въпроси, прие се Федеративен договор с основни условия за приемане на членове. По-интересните от тях са, че се отказва членство във ФАМ на всички действащи служители на силови ведомства (МВР, МО и т. н.). Имаше съгласие долната възрастова граница да бъде 16 години и да няма горна такава.
След учредяването на ФАМ се пристъпи към легализирането на организацията. Прие се, че анархистите имат възможност да водят легален начин на живот и това би ги улеснило в тяхната дейност. Организацията беше регистрирана по „Закона за гражданските сдружения“ през януари 1991 г.
През месец юли 1990 г. анархистите от ФАМ участваха в „Града на истината“ и заедно с други граждански и опозиционни движения настояха за оставката на последния комунистически президент Петър Младенов. На 27 август 1990 г. около 6 сутринта червени барети и специални части на милицията разгромиха остатъка от Града на истината и останалите там двама сподвижници на ФАМ бяха заплашени и принудени да напуснат. Причината беше, че през изминалата нощ беше подпален Партийният дом. В този палеж не участва нито един анархист – на всеки беше ясно, че това е провокация, инсценирана от службите.
През следващите месеци се положиха усилия за легализирането на ФАМ, набирането на нови членове и търсенето на помещение за клуб на организацията. През октомври 1990 г. излезе първият брой на в. Свободна мисъл и младите анархисти ентусиазирано се включиха в разпространението му. В следващия брой на вестника беше публикувано интервю с членове на ФАМ. Писателят Тодор Ризников, който симпатизира на анархистическите идеи, предостави за клубно помещение на ФАМ апартамента си до хотел Хемус. Всяка седмица се провеждаха срещи със симпатизанти и се обсъждаха идеи за по-нататъшно развитие.
През ноември страната беше обхваната от Генерална стачка с искане за оставка на правителството на Андрей Луканов. Отново по улиците на столицата се развя черно-червеното знаме, анархистите участваха в блокадите на кръстовищата на Орлов мост и пред Университета.
Укротяването на политическата обстановка през следващите месеци, тежката икономическа криза, идеологическата незрялост, както и липсата на конкретни планове за действие доведоха и до спад на дейността на ФАМ. Някои нейни създатели и симпатизанти се оттеглиха, а други ренегираха, увлечени от национализма. Въпреки това младите анархисти организираха различни прояви за привличане на общественото мнение, даваха се пресконференции.
Не бих преувеличил, ако кажа, че младите анархисти в София бяха основните участници и инициатори на прякото действие и уличната съпротива. Участието им в блокадите на големи булеварди и ключови кръстовища и най-вече в т. нар. „Град на истината“ не остана незабелязано, както за обществото, така и за медиите. Появиха се интервюта с анархисти, статии за теорията на анархизма, действията на безвластниците влязоха в новинарските емисии. Първоначалната нагласа на повечето хора беше предимно негативна, но с течение на времето се изгради мнението за анархистите като единствените безкористни борци за истинска промяна. На многократните провокации от страна на хора от службите или пияни лумпени, изпратени от новите демократични властници или националистически партии, се отговаряше със спокойствие и дипломатичност, въпреки готовността да се използва и правото на силата.
Л. Ханджиев
