Спомени от „Отечеството“ и „Чужбина“

Роден и израснал в Пиринска Македония, когато тя е най-многолюдната анархистическа зона в България, Антон Николов възприема този идеал, преди да е навършил пълнолетие. На 19 години е партизанин срещу монархофашисткия режим на българската буржоазия.
Веднага след слизането от планината влиза в остър идеен конфликт с установената от Сталиновата окупационна армия „народнодемократична“ диктатура на БКП. Това го принуждава на 22-годишна възраст да напусне нелегално България. Преминава през лагерите за емигранти в Гърция и Италия и се озовава във Франция. С други избягали с него другари и с някои от потърсилите убежище още след кървавите години 1923-1925 създават втората следвоенна емигрантска организация на анархокомунистите, превърнала се скоро след това в Съюз на българските анархисти в чужбина.

Антон е най-дългогодишният касиер и секретар на Съюза и макар със скромни доходи на работник, участва най-активно във финансирането и разпространението на печатната анархистическа пропаганда по света и в „изменилата ни родина“. Той поема рисковете да се среща с другари и да внася революционно четиво в България, която посещава ежегодно през 80-те години на миналия век със своя френски паспорт.
В решителната 1989 г., в съответствие с решенията на Парижката организация на анархокомунистите от България, той вдъхновява и „провокира“ оцелелите от болшевишкия терор анархисти от вътрешността да излязат открито срещу клатещата се диктатура, защото смята, че изчакването обезсмисля десетилетните ни страдания.
След подмяната от 1989 г. Антон продължава посещенията си в страната, участва най-активно в организационния живот на ФАБ и до края на живота си подпомага Свободна мисъл и книгоиздателската дейност на федерацията.

С дългия си и праволинеен живот той може да служи за пример на новите поколения български анархисти.