На 27 юли 1990 г. в гр. Байон, Франция умира Диню Петров Динев, последният редактор на в. “Работническа мисъл”

Братовчед му е Георги Динев, който също се е борил на страната на анархистите по време на Испанската гражданска война

Диньо Динев e отговорният редактор на федеративния вестник на анархистите „Работническа мисъл“. В София вестник „Работническа мисъл“ е забранен от комунистическата цензура.  Полицейските мерки, предприети от БКП, не успяват да ликвидират активността на анархистите в страната. Напротив, през 1946 г. федеративният вестник увеличава тиража си от 7000 на 30 000. Гражданите проявяват жив интерес към вестника.

Преди погрома над анархисткото движение на 16 декември 1948 г. той успява да премине нелегално границата и се установява в Париж. Там продължава активната си дейност като анархист, среща се с други наши имигранти. Участва в множество събрания.  На тия събрания се разглеждат разни въпроси, как да се помогне на анархистите, които са по затвори и концлагери в България, как да се създаде месечно списание за България, което ще се разпространява нелегално. Това списание ще има информативна, но и идеологическа цел – разпространението на анархистични идеи. Счетоводител на списанието става Диньо Динев, по професия счетоводител, завършил в София университет по икономика и финанси.

Избират се редакторите: Трендафил, Иван Рачев, бивш учител в гимназията в София, автор на няколко книги за анархизма, Георги Хаджиев, по професия агроном, емигрирал във Франция след събитията в България от 1925 г. Той е от поколението на Йосиф Синто (Никола Чорбаджиев). Никола също участва в редакцията на списанието. По време на немската окупация на Франция Никола, като евреин, е длъжен да се крие, както и жена му. Той участва във френската съпротива.

Накрая  избират името на списанието. Дискусиите са по-дълги и по предложение на Никола името на списанието се приема единодушно, то ще се нарича „Наш път“.

Повечето анархисти по заповед на Хрушчов  и френското правителство ще бъдат заточени за няколко месеца в лагер на остров Корсика, преди отново да бъдат върнати в Париж.

Ето и спомените на Динев от трети март 1960 година деня в който са отведени част от българските имигранти:

На 3 март, в пет часа сутринта, на последния етаж, където живее  българското семейство, се чуват силни удари по вратата. Цветана бута мъжа си. Децата, уплашени, се събуждат и питат какво става. Бащата пита зад вратата: „Кои сте? Защо тропате? Какво искате?“ Силен и груб глас отговаря: „Отваряйте бързо, от полицията сме!“ „Аз не съм крадец, аз съм работник, анархист, пет часът сутринта е, нямате право!“ „Разбира се, че имаме право! – отговаря единият от полицаите. – Ще ти покажем разрешението от Министерството на вътрешните работи, за последен път, отворете тази врата!“ Вратата се отваря, полицаите влизат в апартамента. Децата плачат. Малката Елена държи за ръка братчето си и пита полицаите: „Какво става? Какво търсите от моя скъп баща?“ Един от полицаите, този, който е с чин, се обръща към майката и се старае да я успокои с думите: „Вашият мъж, за сигурността на Хрушчов, който е на посещение в Париж, ще бъде изгонен за известно време от столицата.“