Анархизъм и комунизъм

Текст на Емилио Лопес Аранго (1894-1929), поместен в сборник с негови статии, публикуван през 1942 г. от Аржентинската регионална работническа федерация (FORA).

За анархистите комунисти няма разделение между думите „комунизъм“ и „анархизъм“. Невинаги обаче името, което даваме на теориите, съвпада със съдържанието, което те се стремят да изразят, или с това, което се предполага, че се съдържа в тяхната програма – най-вече ако искаме да ги систематизираме.

Не всички анархисти са комунисти, а немалка част от тях се смятат за такива, но насърчават теории, които отричат социално-икономическите основи на комунизма. По същия начин авторитарните тенденции, които се позовават на това име, не бива да се бъркат с истинската идея за общност, която по своята същност трябва да бъде вдъхновена от принципите на свободата и справедливостта.

Анархизмът е етична концепция, която се противопоставя на установените догми и предразсъдъци, породени от закона или традициите. Комунизмът е социална утопия, икономически факт, който все още не е осъществен, начин на съвместен живот, който, въпреки че има някои исторически предшественици в свободните градове на Средновековието и в примитивните религиозни общности, все пак не може да бъде определен нито от безплодния опит на миналото, нито от доста потискащата действителност на настоящето.

Ако анархистът е непримирим, инстинктивно несъгласен човек, който се бори срещу окръжаващите ги потисничество и тирания, то за да имат тези отрицаващи качества някаква стойност, е необходимо той едновременно с това да предлага (дори и само на теория) решение на социалните проблеми. Точно тук икономическата теория на комунизма се превръща в най-важната цел на анархизма, защото извън обществото няма справедливи и егалитарни революционни решения за живота на хората, които се стремят да бъдат равни сред равни.

Ето защо е уместно да определим стойността на двете думи, които заедно представляват политико-икономическа тенденция, която е в противоречие с принципите, приети от всички защитници на съществуващия ред. И ние се интересуваме по-специално от определението за комунизъм, тъй като авторитарните и капиталистическите влияния днес са допринесли за отдалечаването ни от основната идея за свобода и справедливост, които могат да бъдат ефективни само в общност от хора, които умеят да практикуват взаимопомощ.

Между политическата теория на анархизма, тясно свързана с либералните течения от миналия век, и икономическите факти, изразени в комунистическата концепция, има немалко противоречия в доктрината и тактиката. Налице е нарастващо разнообразие от тенденции, школи и групи – от индивидуалисти, противници на всяка форма на организация, до привърженици на индустриализма. Няма да се спираме на изброяването на различните течения, които под една или друга форма допринасят за идеологическия багаж на анархизма. Това, което ни интересува днес, е да определим правилното съотношение между двете понятия, които, отделени едно от друго, служат за обозначение на най-противоречиви социални тенденции и позволяват всякакви обърквания.

Така за онези, които се поставят извън или над синдикалната борба, анархисткият комунизъм означава налагане чрез разработване на обща програма за бъдещето. От друга страна, за привържениците на синдикализма тезата за комунизма като резултат от социалното развитие е подчинена на капиталистическия процес и в крайна сметка следва историческия ритъм, посочен от теоретиците на материализма.

Онези, които, следвайки стъпките на Маркс, прилагат материалистическата теория – ограничена и скована в своя предполагаем исторически научен подход – към движението на работническата класа, забравят произхода на комунизма. Те приемат, че социалните проблеми са подчинени на императива на класовата борба, т.е. на антагонизма на икономическите интереси, и следователно работниците трябва да действат като съставни части на определена класа и да насочат всичките си усилия към завладяването на средствата за производство, разпределение и потребление.

Не признава ли тази теза косвено смисъла в съществуването на капитализма? Стремежът да се завладеят капиталистическите институции, да се признае съществуването на държавата или да се направи опит тя да бъде игнорирана не означава да се постави за цел тяхното унищожаване: напротив, това е желание да се запазят тези институции с надеждата, че под ново ръководство те ще служат на интересите на работническата класа след поражението на буржоазията.

Ето защо трябва да си зададем следния въпрос: каква стойност може да има завладяването на икономическата власт от работническата класа или в нейна полза, ако, ограничавайки се до смяната на директори, техници и администратори на труда и икономиката, причините за подчинението на наемните работници, неспособността на мнозинството за самостоятелно производство и самоуправление, фактическата зависимост на широките маси от техните ръководители и управители остават? От реставрацията на капитализма чрез смяна на управляващите капитализмът винаги се появява още по-силен.

Поради преобладаването на материалните фактори – подчиняването на индивида на т.нар. социални потребности, които се регулират от политическата и финансовата власт – етичните основи на комунизма са напълно изчезнали от града. Комуната не може да има еквивалент в капиталистическите центрове на търговията – съвременните градове на бюрократичния паразитизъм, търговците и политиците – защото всяка възможност за човешко сътрудничество изчезва под смазващия гнет на държавата и капитализма. Работникът е просто придатък на икономическата машина, а неговите идеи, умения и воля са механизирани от дисциплината на безличния труд. Затова той стига до извода, че животът на човека зависи от неговия труд, колкото и вреден или напълно излишен да е той, като не отдава голямо значение на селскостопанската дейност.

Ако за индустриалните работници днешната задача е да увеличат мощта на капитализма на този етап от производството, в каква ситуация ще се окажат утре: как ще могат да премахнат безполезните производства, бюрокрацията и паразитизма, които са необходими както за държавния апарат, така и за администрацията и техническото управление на големите предприятия? Как ще решат проблема с демонтирането на политическата държавна машина, като заменят нейните зъбни колела със сложните механизми на капиталистическата икономика?

За проповедниците на индустриалния комунизъм, който, както видяхме, е отрицание на комунизма, този следреволюционен проблем не е важен. В своята формула („да се създаде ново общество в развалините на старото“) те възнамеряват да включат всички рискове след революцията, поради което допускат възможността за управление на икономиката след триумфа на работниците и падането на буржоазната власт. Но нима икономическата държава, която по принцип е остатък от капитализма, дори и да се промени редът на класите в използването на властта и богатството, няма да се нуждае от държавен апарат, закони и разпоредби, които да я управляват, и от армия и полиция, които да поддържат равновесието? Запазването на индустриалната организация, взета от капитализма, ще принуди работниците да запазят и останалата част от политическия и съдебния апарат: държавата.

Така в този индустриален псевдоанархизъм се съдържа фундаментална грешка: това е т.нар. реконструктивна тенденция, тъй като тя се застъпва за организация на труда в съответствие с процеса на индустриална централизация и поставя бъдещето на човечеството в зависимост от способността на работника да се превърне в управляваща класа. А тази грешка отдалечава хората от най-чистите източници на революцията, която няма духовно съдържание в градовете, обхванати от капиталистическа треска и авторитарни страсти.

За да се върнем към корените на комунизма, без които е невъзможно да се претворят анархистките идеи в социалната реалност, е необходимо да се борим срещу всяка тенденция за запазване на капиталистическия режим след революцията. Следователно трябва да се обърнем към комунализма, т.е. към корените на човешките общества, в търсене на исторически доказателства, които доказват възможността за социален живот без капитализъм и държава.

Именно в комуната е основата на анархистките теории, тъй като либертарианската концепция не би имала истинска революционна основа, ако избягва решаването на икономическия проблем в полза на всички хора.

За анархистите каузата на революцията не може да зависи от укрепването на държавата. Градският манталитет, както поради политическите навици, така и поради преобладаването на потребностите, създадени от индустриалния режим, е имунизиран срещу идеята за комунизъм. Ето защо социалистическите политици подчиняват комунистическата идея на императива на потребностите, които според тях се определят от историческия фатализъм… който е „научната“ основа на икономическите теории на Маркс.

Анархизмът, идеята за свобода и справедливост, има своята икономическа основа в комуната. Днес е доста трудно да се осъзнае стойността на този принцип. Индустриалният пролетариат, воден от непосредствени нужди, създаден по образа на обществото, което го поробва, пренебрегва истински творческия и полезен труд; той живее в откъснатост от земята, източник на всички богатства. Градът е в постоянен конфликт със селото, над което господства с финансовата си мощ, с мощта на машините си, с политическите оръжия, които коват най-омразните тирании и най-измамните лъжи. Невъзможно е да се защитава целостта на анархистките идеи, като се избягва селският въпрос, който е историческият корен на свободната комуна. Комунизмът води началото си от селото, от плодотворния труд на селските общности, от завръщането към простия живот в контакт с природата, пречистен от минали грешки, отклонения и заблуди, породени от егоизма и злото на цивилизования човек.

Опростяването на живота ще доведе до срив на капиталистическата система. Трудът ще има действителна полезност за задоволяване на физиологичните нужди, а науката ще освободи човека от главния грях – експлоатацията. Ще успее ли пролетариатът да преодолее тревогите, които днес стерилизират най-добрите му сили, и да се освободи от веригите, които го обвързват със социалната система, с която вярва, че може да се бори и да я унищожи, като подражава на враговете си?

Това е отговорът, който е напразно да се търси в случаите, които служат за обяснение на нарастващото настъпление на авторитарните идеи и изкривяването на революционното движение в резултат на преобладаването на материалистическите интереси в секторите, повлияни от теоретиците на социалната етика и индустриалния псевдокомунизъм.