Отзоваване на депутати

Ентузиастите да поправят държавната система в нещо поне не толкова враждебно към отделния човек и цялото общество предприемат поредната си акция. Без капка сарказъм – тя е трогателна в наивността си. Акцията е подписка за референдум по въпроса дали избирателите да могат да прекъсват предсрочно мандата на избран от тях депутат.
Още не се е провел планираният референдум, вече се задава втори… тоест засега намерение за такъв.
Причини да се иска отзоваване на народен представител – цял самосвал и една кофа отгоре. Корупция, клиентелизъм, произвежане на закони, толкова крещяшо калпави, че изпъкват на общия фон. А най-вече – напускане на парламентарната група на партията, с чиято листа е избран депутатът.
Веднага, в пряк радиотелевизионен ефир на тези изпълнени с добри намерения реформатори им беше обяснено, че:
– не може да се нарушават правата на депутата на собствено мнение, та той бил автономна личност със съвест и принципи, да не би да е роб на партията си?!
– ако вместо 4 години твърд мандат избирателите започнат да преизбират парламента „когато им скимнело“, нямало да има стабилно правителство, в страната ще настъпи хаос!
Тези два аргумента се повтаряха упорито, без да се обръща внимание на плахите възражения, че депутат, който сменя партийната си принадлежност, подменя вота на избирателите, гласували своето доверие на една конкретна политическа партия.
Какво може да се коментира тук?
Ами на реформистите ще кажем, че ако не ги излъжат и все пак им позволят референдума, защото референдумите при тази конституционна рамка не са израз на народна воля, а милостиня от страна на овластените, и то когато въпросът е практически безопасен за тях, та ако им позволят допитване до народа – какво ще се промени?
Изборите наистина ще станат перманентни. За което кой ще плаща?
Второ, предизборните програми на партиите никога не се изпълняват, не само у нас. Келфайда, че се е гласувало за тази или онази партия!
Иначе в идеята, че депутатът следва да се придържа към програмата, за която хората са гласували, има много истина – така е. Но на практика, депутатът иска само да стигне до обилната хранилка на пълномощия и привилегии. Както и цялата му партия. Друго би било, ако едно общо събрание на завод, жилищен район или потребителска асоциация праща свой представител да речем в един координационен комитет на отрасъла, към който принадлежи заводът, или в общоградски изпълком, или в съвета на потребителски съюз. В рамките на такова самоуправление, при все уважението на анархистите към свободата на личността, представителят и неговата „автономна личност“ нямат никакво значение. Представителят е пратен да представлява, да изкаже мнението на своя колектив, не да върти лични игри в сговор с други представители. Ако си позволи да се отклонява от делегираната му роля, изхвърча на момента, че и бой може да отнесе за нахалството и мераците си да се прави на лидерче.
Само че това е описание на друг социален модел – пряко самоуправление и колективно стопанисване на собствеността. На такъв модел и перманентни избори не му пречат нито бъркат в джоба, и централна власт не му трябва, защото нещата по места си вървят, само общото съгласуване иска малко реглаж.
На защитниците на „стабилността на управлението“ пък може да се каже, че бръщолевят врели-некипели. Щом депутатът по своя приумица напуска една парламентарна група, присъединява се към друга или става „независим“ (а независими кандидати на самите избори изобщо не стигат до парламента), той с това действие променя разпределението на силите, което с какво се различава от „перманентно преизбиране“ дето не осигурявало стабилно правителство? Само с това се различава, че промяната на политическото разпределение не става дори приблизително по волята на избирателите. Да ви мирише тук на демокрация, пък била тя и калпавата представителна? Не, започва да вони на истинска шмекерокрация.
А и силните партии (с реално авторитарни, не просто смахнати лидери) внимателно подбират своите хора за в парламента, да не им въртят номера. Нима и това е демокрация? Типична олигархия с маскировъчен демократичен костюм.
И другояче не се получава – изброеното са вродени недъзи на властта, пък била тя трижди „демократична“. Никакви реформи не могат да я излекуват и накарат да работи „за благото на народа“.
Ситуацията прилича на вица за секретното производство, дето на работниците им казвали, че правят детски колички; един успял да изнесе части, сглобявал у дома, сглобявал – все картечница излиза, не количка. Така и буржоазната демокрация – както и да я въртиш, колкото и да я сучеш, за повечето нейни граждани тя си е диктатура, ама „с маниери“, чистофайническа една такава. Не те пребиват директно в участъка, не ти запушват устата, вършат го мутрите с доставка на дървената салата направо у дома, както и таксите за медийна реклама.

За завършек може риторично да се попита, понеже смислен отговор за нищо на света не ще последва: а като има „стабилно“ правителство, по-малко ли е хаосът в тая страна? Или когато от неуредиците печели чиновничеството и политическата върхушка заедно с приятелските им бизнес кръгове и квадрати – това не се брои за „хаос“?