На 24 декември 2008 след дълга борба с рака почина Харолд Пинтър – носител на Нобелова награда за литература и редица други престижни отличия. Кавалер на Ордена на Британската империя, той променя позициите си и след време отказва предложението на Джон Мейджър за рицарско звание, прието от ръцете на политик. Пинтър е и доктор хонорис кауза на Софийския университет „Климент Охридски“.

„Харолд Пинтър е радикален поет, който се изповядва чрез театър“ пише неговият биограф Майкъл Билингтън. Често обявяват Пинтър за „трудно разбираем“. Той от своя страна не разбира защо е „неразбираем“. „Нападението над Ирак е бандитско деяние, отявлен акт на държавен тероризъм, демонстриращ пълно пренебрежение пред понятието за международно право“ – заяви драматургът на Нобеловата си лекция. Няма нищо неразбираемо, освен ако нещо или някой те задължава да не разбираш. Мнозина „интелектуални“ изследователи на Пинтър се опитват да прокарат граница между неговото изкуство и политическите му възгледи – сякаш в театъра той е „значим“, „стойностен“, а навън изповядва „отегчителното“ тривиално левичарство. На едно от последните си интервюта пред Чарли Роуз на въпроса защо не пише пиеси за властта, Пинтър отвърна: „Много мои пиеси са точно за злоупотребата с власт“. „Но това е между отделни хора“, продължи Роуз. „Не – отсече драматургът. – Става дума за нещо повече… То се олицетворява, изразява чрез персонажите.“

Може би тук трябва да замълчим? Отиде си авторът на текстове за театъра, създал мълчанието на сцената. За театралния текст е характерно действие чрез диалога. За Пинтър, колкото казват думите, толкова казват и паузите. В неговите пиеси има различни видове неговорене. Той различава тишина, пауза и мълчание. Звукът на тишината казва понякога повече от думите. Веднъж Пинтър се обръща към един актьор с думите „Скъпи колега, тук съм написал три точки, а вие играете само две“. Харолд Пинтър дава изцяло нов облик на драматургията. Той я вади от праха и я прави жива, интересна, въздействаща и съвременна, а едновременно с това критиците твърдят, че я връща към корените ѝ. Да, в пиесите му има единство на време, място и действие, но въпреки това начинът му на писане е революционно нов – променя изцяло критериите за това какво е стойностен интересен диалог. Самият той казва, че когато пише, обикновено си представя ситуацията на такава сцена, каквато му е позната – квадратна, като картина, тъй като е играл най-често на такава. Пинтър казва, че вижда историите си като картини.

Харолд Пинтър е роден на 10 октомври 1930 г. в Лондон, в Хакни, работническо предградие на Ийст Енд, в семейството на обикновен еврейски шивач. Въпреки материалните трудности израства в топла и любяща среда, която може би му дава неговия чист начин на възприемане на света и скромност, които не губи през целия си житейски път, въпреки високото и обществено значимо място, което достига като театрален драматург, сценарист, поет, писател, актьор и политически деец.

Първите си стихове Харолд пише на 16 години, малко след това напуска гимназията и се записва в Кралската академия за драматично изкуство, която също напуска след две години. Тогава започва периодът, през който Пинтър под псевдонима Дейвид Барън се препитава като актьор, обикаляйки Острова с малка пътуваща трупа. За да допълва мизерните си доходи, припечелва като амбулантен продавач на книги, мияч на прозорци и какво ли още не. През 1949 г. младежът е изправен пред съда, тъй като съзнателно отказва да отбие военната си служба, дори заявява, че ако при следваща война го мобилизират отново, пак няма да отиде.

Ето как се ражда първата едноактна пиеса на бъдещата суперзвезда: „Започнах да пиша пиеси едва през 1957. Един ден влязох в една стая и видях двама души. Гледката се загнезди в мен и чувствах, че единственият начин да ѝ дам изказ и да се освободя от нея е драматургичен. Тръгнах от тази картина на двама души и ги оставих да продължат сами нататък. Един мой приятел, Хенри Улф, постави резултата – „Стаята“ – в Бристолския университет, а няколко месеца по късно, през януари 1958, пиесата бе включена – като нова постановка – във фестивала на университетската драма. Майкъл Кодърн, чул за пиесата, ми писа веднага да пита имам ли многоактна пиеса. Тъкмо бях завършил „Рожден ден“. Тези първи пиеси, поставяни стотици пъти, и до днес остават емблематични, както за автора си, така и за съвременната драматургия. Самият той определя пиесите си като реалистични, не разбира защо са „странни“ за критиката. Винаги изхожда от конкретна ситуация, конкретна картина или персонаж. „Убеден съм, че това, което става в моите пиеси, би могло да се случи по всяко време и на всяко място, макар че събитията са на пръв поглед непознати“. По повод прочутите си паузи и мълчания, подтекста характерен за всеки препинателен знак в Пинтъровото слово, той казва „Често под изречената дума се крие нещо познато, но неизказано, което знаем, но не изричаме. Моите действащи лица ми казват толкова и нищо повече по отношение на своя опит, стремления, мотиви. Между моето незнание на биографичните им данни и двусмислието на казаното от тях лежи територия, която не само заслужава да бъде изследвана, но е и задължително да бъде проучена“. В „Стаята“ през цялото време очакваме да се разкрие тайната на взаимоотношенията на героите и накрая я разбираме, без да е написана в пряк текст – те са баща и дъщеря, която се срамува от него – това не е казано, както ви го казвам тук, не срещаме думите „баща и дъщеря“, но ако го прочетете, ще го почувствате. „Прах при прахта“ е пиеса за Холокоста, която ни разтърсва, отново без да е спомената думата Холокост или думите война, лагер, геноцид. В текста няма конкретна фраза, характерна за тези събития, с изключение може би на „влак“, но влаковете са свързани с какво ли не и въпреки това, четейки я, ние разбираме идеално за какво говори авторът. „Парникът“ ни представя антиутопична картина на властта чрез йерархията в една болница. „Ничия земя“ е шедьовър, който надали е възможно да бъде обяснен. Силата е във въздействието му. Там виждаме група стари приятели по такъв начин, все едно сме невидими и проникваме в забранена за „чужди“ хора зона, сякаш сме надникнали в нечии мисли и свят, толкова отвътре, че разбираме, без да разбираме. „Лека болка“ ни дава подобно усещане, виждаме момент от съдбата на младо семейство, когато обичайното става необичайно и напрежението ескалира, наистина въздухът в „паузите“ трепери. А „Гара Виктория“!? С всички пинтърови загадки, но и мил хумор „Гара Виктория“ е пиеса за любовта. В голяма част от пиесите си Пинтър критикува обществената система, политиците и „висшите кръгове“ по изтънчен начин, вледеняващ кръвта на публиката, защото всички сме хора, да, всяко ежедневие може да ни се види познато, можем да открием своето „аз“ къде ли не. Но това звучи твърде обобщено за богатото и неопределимо творчество на британеца. До една пиесите си струва да бъдат четени и препрочитани! При първо четене звучат познато, а при всяко следващо – различно, историите са написани така, че остават непредсказуеми.

„Има два вида мълчание. Единият е, когато не се изрича нито дума. И другият – когато се прибягва до езиков порой. Тези тиради говорят за език, заключен под самите тях. Те представляват една непрекъсната препратка. Речта, която чуваме, подсказва за онова, което не чуваме. Това е необходим параван, една ожесточена мъчителна присмехулна димна завеса, която държи човека отсреща на мястото му. Колко пъти сме чували онази изтъркана фраза „липса на общуване“ и именно това определение е доста систематично прикачвано на моите пиеси. Аз вярвам в обратното. Според мен ние общуваме с нашето мълчание, с отчаяните опити да не се саморазкриваме. Да навлезеш в нечий чужд живот е прекалено плашещо. Да разкрием пред другите вътрешната си нищета е прекалено страховита възможност“ – пише великият драматург.

Преди няколко години, през 2005 г., Пинтър се отказа публично от драматургията заради политиката с думите „Написал съм 29 пиеси, нима не са достатъчни?!“ Смята, че има по-важни каузи, на които може да служи като вече широко призната и видна обществена фигура. Той е непримирим в левите си убеждения. Така го характеризира при новината за Нобеловата му награда и лауреатката на престижното отличие от предходната 2004 година Елфриде Йелинек: „поредният ляв“. Самата Йелинек е видна левичарка, членува в австрийската комунистическа партия от 1974 до 1991 година. През 2003 г. на форум на британския парламент Пинтър заяви: „Буш и неговата клика се готвят да контролират целия свят и природните му богатства. И постигат целта си с убиване на хора.“

Писателят нарече нападението срещу Ирак „повод за срам за всеки британец“. За Тони Блеър казва, че е „хулиган и циник“, a Буш – „престъпен каруцар“. „Да се тероризират другите е дългогодишна американска традиция“, казва Пинтър през октомври 2002 г. Всеизвестна е поканата му към американския президент и британския министър председател да прокарат традиционните сандвичи с краставици с чаша кръв.

От Шведската нобелова академия определят творчеството му като „изследване на бездната, криеща се зад всекидневните брътвежи, и нахълтване в затворените стаи на потисничеството“. Изборът на Харолд Пинтър подразни мнозина по ред причини, включително естетическа закостенялост, но основно заради неговите идеи и критиката срещу нахлуването на американски и британски войници в Ирак. Политическата активност на писателя обаче съвсем не е от вчера. Още след преврата в Чили през 1973 той активно се ангажира със защитата на човешките права. По време на кризата в Косово през 1999 Пинтър заклеймява намесата на НАТО и заявява, че тя само „ще утежни мизерията и ужасите и ще съсипе страната“. В речта си пред СУ „Климент Охридски“, критикувайки западната „демокрация“ в средата на 90-те години на миналия век, Пинтър заяви: “В България, разбира се, сега има демократични структури и процедури и несъмнено думата „демокрация“ има своето действено и точно значение. В моята страна обаче думата „демокрация“ според мен е станала абстракция, балон, който лесно може да се пукне и който плува според въздушните течения, без установена, точна или конкретна връзка със земята под него. Реших, че може би ще ви бъде интересно да видите и обратната страна на медала и да анализирате начина, по който езикът бива използван в онова, което се нарича „свободен свят“. Да размислите върху срама, който лежи в основата му“. Речта му е уникална и остра, както всички негови публични изяви, за съжаление обаче и в България думата „демокрация“ съвсем няма своето точно значение. Нека приемем изказването му като ироничен опит да ни спести поне малко от вредните илюзии. През януари 2002 г. Пинтър заболява от рак на гърлото. Тази зима на 78 години творецът на тишината утихна завинаги – напусна ни един голям писател, хуманист и човек.

Чичката