Статия на Мариан Гарно, публикувана 2018 г. в списание „Ритуал“.

Антифа – стратегията за пряка физическа и вербална конфронтация с крайнодесните групи, както лично, така и онлайн – възприема себе си и тактиката си като радикални, в противовес на господстващия либерализъм. Привържениците на антифа вярват, че мейнстриймът, с приемането на либерални ценности като свободата на словото, реагирал прекалено меко на екзистенциалната заплаха, която представлявала крайната десница. Либералите не разбирали подхода на нулева толерантност, който бил необходим, за да се победят неонацистите и другите фашистки или „алтернативни десни“ групи. Всъщност критиката, която най-често ще чуете от привържениците на антифа, е просто: „Либерали!“

Ето защо е иронично, че антифа, в настоящата си проява, е либерализъм. „Либерализмът“ е политическата перспектива, която разглежда обществото като съвкупност от индивиди. Първите му поддръжници, Томас Хобс и Джон Лок, твърдят, че обществото не е нещо органично, не е някаква фундаментална взаимозависима връзка, а се състои от индивидуалните поведения на отделни хора. Подобен анализ се среща и при съвременните привърженици на либерализма, като Джон Ролс: обществото е просто смесица от личните предпочитания и поведения на частните граждани.

Либерализмът така се отличава с подход, с който разглежда как е структурирано обществото и в чия полза. Такъв подход би направил преглед на обществените институции и тяхното функциониране, за да проучи как това разпределя властовите отношения между различните социални групи.

Антифа е либерализъм дотолкова, доколкото нейните привърженици чрез своите критики и тактики искат да отвлекат вниманието ни от системните проблеми и да го насочат към индивидуалното поведение. Тя се занимава предимно с расизма от гледна точка на омразните мисли или нагласи в съзнанието на расистите (например неонацистите) и тяхното отклоняващо се поведение, а не със системните форми на господство и експлоатация на расова и класова основа.

Например огромна част от вниманието и енергията на антифа е посветена на протести или опити да се прекратят (да се оставят „без платформа“) лекциите на фигури от алт-дясното като Мило Янопулос или Ричард Спенсър в университетските кампуси. Аргументът е, че тази реч, подклаждаща омраза, няма място в нито една трибуна; че не заслужава да види бял свят, както защото идеите ѝ са безсмислени, така и защото причинява вреда. Най-конкретното или остро твърдение за вреда е, че присъствието на тези лица (колкото и кратко да е) прави тези кампуси враждебни места за студентите без документи и транс студентите, наред с други.

Но фокусът върху Мило или Спенсър и подобни като личности замъглява истинския източник на уязвимостта на тези студентски групи. Ако те са в състояние да направят кампуса негостоприемен за някои студенти, то е само защото от самото начало не съществува инфраструктура, която да ги защити. Широко разпространена мълва предполагаше, че Мило ще назове студентите без документи по време на лекция в Калифорнийския университет в Бъркли. В крайна сметка събитието беше отменено, което антифа обяви за победа. Но дали сигурността и благосъстоянието на студентите без документи наистина зависят от едно-единствено събитие, дори и то да е провокативно? На първо място, какво може да попречи на Мило или на някой друг да публикува тази информация онлайн по всяко време? По-важното е, че ако университетската общност няма силата или политическата воля да предпази студентите без документи от преследване или депортиране само защото са били назовани публично, това е огромен структурен проблем, за който Мило е само канарчето в каменовъглената мина. Ако Мило има силата да накара властите (или групите, разпалващи омраза) да тормозят или депортират студент без документи, просто като го назове, мобилизацията на антифашистите да му отнемат трибуната е по-скоро преследване на симптома, а не на болестта.

Същото важи и за транссексуалните студенти в кампуса. Мило публично се подигра на транссексуален студент в Университета на Уисконсин-Милуоки, в един осъдителен акт на тормоз, към който институцията прояви безразличност. Отново обаче, ако Мило може да заплаши съществуването на студент само като го назове, това е показателно за това как университетската общност като цяло не успява да защити тези студенти (всъщност, разочарованият студент беше напуснал училището, когато Мило изнесе лекцията си). Това, което прави университетите опасни за транс студентите, е липсата на институционални ресурси и политическа воля за тяхната пълна защита и отстояване, включително тоалетни, неутрални по отношение на пола, транс-позитивни студентски карти и политики за водене на документация, строго прилагани политики срещу дискриминацията, подкрепа за съответните студентски групи, както и силна култура на приобщаване и транс-позитивност.

Крайнодесните оратори сами по себе си нямат силата да направят кампусите или общностите небезопасни. Както лаконично го изрази Стокли Кармайкъл: „Ако един бял мъж иска да ме линчува, това е негов проблем. Ако има властта да ме линчува, това е мой проблем.“ И все пак, антифа фокусира усилията си върху тези лица, мобилизирайки се срещу еднодневните им странични изяви, вместо да се обърне към университетската администрация и студентите.

Антифа също отделя огромно внимание на разкриването и оповестяването на тайните връзки, които отделни полицейски служители или служители на Имиграционната и митническа служба (ICE) имат с ККК или други групи, подкрепящи превъзходството на бялата раса, или дали те като хора подкрепят расистки или фашистки идеали, например в интернет. Напълно ненужно е да се знае това, за да се признае, че правоприлагащите органи действат по репресивен и расистки начин. Всъщност, такова знание всъщност замъглява причината, поради която правоприлагащите органи въплъщават и прилагат расизъм и репресии. Функцията на полицията е да потуши класовата борба сред онези, които имат най-малко да губят и най-много да спечелят, ако се въстанат. Под претекста на законността и реда, те разбиват стачки, предотвратяват мобилизации, тероризират населението с насилие и криминализират и лишават от права чернокожи и латиноамерикански младежи, с помощта на механизми като веригата „от училището до затвора”. Имиграционните власти дисциплинират най-уязвимите, като ги карат да се страхуват или да не могат да получат достъп до основни защити на работното място и в обществото. Противно на реториката на политиците, имиграционната система в Съединените щати е създадена, за да създава „нелегални“ – гъвкава и послушна работна сила или население, което няма достъп до социални услуги, може да бъде използвано като политически инструмент и е достатъчно лишено от права, за да бъде задържано и депортирано по желание – точно защото това дисциплинира цялото население: не се оплаквайте и не поставяйте изисквания на работното място, за да не ви заменим с някой по-евтин и по-страхлив да се застъпи за себе си. ICE е по този начин още едно средство в класовата война, сектор на правоприлагането, фокусиран специално върху имигрантите. Това се замъглява от подхода на антифа, която вместо това търси индивидуални, основани на вярвания обяснения за поведението на полицията и другите власти.

Значителна част от вниманието на антифа е посветено на идентифицирането на фашистки жестове с ръце или значки на якичките сред лица, работещи в политиката и правителството, вместо да критикува техните много ясни – и ужасяващи – политически цели. Администрацията на Тръмп ясно заяви, че възнамерява да прехвърли богатството от работническата класа към имотната класа, да продължи да наказва имигрантите, да укрепи държавната сигурност, да разбие синдикатите и да лиши от права хората с различен цвят на кожата. Но вместо да вярва на думите на тези политически власти, подходът на антифа е да погледне отвъд тях, за да открие тайни или кодирани връзки и намерения. Това е структурно идентично с идеята на „търсачите на истината“, че 11 септември и последствията от него са резултат от конспирация на шепа хора в американското правителство, а не от ясен терористичен акт с разгадаеми мотиви, който е бил използван за укрепване и промотиране на дългогодишна, съществуваща политическа програма на милитаризъм и засилено вътрешно наблюдение. Отново, либералната идея тук е, че отговорни за политиката са отделни лица, а не институционални интереси.

Като цяло, антифа разглежда белия супремасизъм като въпрос на вътрешни убеждения, а не като структура на обществото, която предоставя произволни привилегии на белите хора, гарантира подчинението на бялата работническа класа на капиталистическата система на експлоатация и допълнително потиска и дисциплинира частта от класата, която не е бяла. Отново, приравняването на бялото превъзходство с развяването на флага на Конфедерацията и изразяването на омраза от расисти е форма на либерално мислене, защото свежда властовите отношения до поведението и намеренията на отделни индивиди. Дори приравняването с расистките коментари и чат групи в интернет е форма на либерализъм – то разглежда обществото като съвкупност от индивиди, прекалено много от които имат погрешни убеждения, а не като организирани структури, чрез които населението е сегрегирано чрез неравен достъп до кредити, общностите, в които живеят цветнокожи хора, са изолирани, училищата им са лишени от финансиране, а избирателните им райони са манипулирани. Развяването на конфедератски знамена е проява на по-дълбокия факт, че (1) огромното мнозинство от населението е длъжно – ако иска да оцелее – да генерира печалби за малка част от частните интереси, и (2) това се подпомага от системи за разделяне на населението, които го насърчават да се бори помежду си и да се обвинява взаимно (или да се самонапада), вместо да се изправи срещу действителния източник на своето обезсилване и експлоатация.

Ето защо, както видяхме, стратегиите и решенията на антифа са либерални и индивидуалистични. Един от най-забележителните моменти от последната година и половина беше удара, нанесен на Ричард Спенсър, който доведе до стотици статии, посветени на оправдаването и превръщането на една шега в някаква практика, както и до сериозни редакционни статии, които критикуваха страхливите „либерали“, които се плашат от използването на насилие и не правят „това, което трябва да се направи“. Разбира се, не е ясно доколко ударите по Ричард Спенсър са били ефективни в това да го накарат него или другите неонацисти да изчезнат, да млъкнат или да се оттеглят от улиците, а не да ги превърнат в мъченици, да ги насърчат да разпространяват омразата си чрез онлайн платформи или да мобилизират онези, които се идентифицират с ролята на жертви. Освен това, отново се идентифицира вредата от расизма с един отвратителен индивид, разпространяващ идеи за геноцид, а не със системното обедняване и произволната криминализация на хората с различен цвят на кожата – които, трябва да се повтори, не са плод на политиките на отделни расисти, а са вградени в самата инфраструктура на капитализма и американската демокрация. По никакъв начин не е ясно как тактика като удряне на нацисти по улиците се отнася към по-широката стратегия за справяне с основните начини, по които расизмът засяга живота на хората. Други тактики, насочени срещу членовете на алтернативната десница, като разкриването на личните им данни, създаването на бази данни за тях или премахването на крайни десни уебсайтове и видеоклипове, са също така разбираеми изрази на отвращение и нулева толерантност към техния специфичен вид безсмислици и омраза, но тези подходи имат малко влияние върху промяната на баланса на силите в обществото в полза на цветнокожите хора от работническата класа и остава да се види дали такива тактики могат изобщо успешно да спрат онлайн комуникацията на тези идеи. Междувременно групи като Redneck Revolt и John Brown Gun Club явно вярват, че индивидуалното притежание на оръжие ще има някакъв политически ефект (фактът, че 20 души заедно купуват индивидуални оръжия и понякога се упражняват в стрелба заедно, не прави това по-малко индивидуално) и не правят нищо друго, за да насърчат интеграцията или еманципацията на общността. Всички тези тактики в крайна сметка показват, че подходът на антифа е по-скоро насочен към индивидуални прояви на героична съпротива, отколкото към атакуване на проблема в неговата същност чрез изграждане на масова движение за мобилизиране на социалната сила за съпротива срещу експлоатацията и господството – сила, която би се опирала на солидарността на цялата работническа класа и в крайна сметка би направила неофашизма да изглежда като жалкото, търсещо изкупителна жертва и обречено на провал движение, което всъщност е.

Обърнете внимание, че нищо от това не означава, че никой не трябва да удря или да разкрива личните данни на нацисти, или че не трябва да се провеждат контрадемонстрации срещу групи от алтернативната десница. Това е просто аргумент, че тези тактики, както и анализът, който ги подкрепя, са либерални. Въпреки това, много хора считат либерализма за привлекателна и защитима позиция.

Накрая, много привърженици на антифа ще прочетат тази статия и ще се съгласят с ограниченията на споменатите тактики, но ще декларират, че приемат подхода „и двете“: трябва да изградим органи на властта на работническата класа (синдикати, квартални сдружения, групи на наематели), като същевременно се изправим срещу отделни фашисти и фашистки групи. Такъв подход „и двете“ не е непременно неприемлив. Нека просто да бъдем ясни кои аспекти на този комбиниран подход са либерални. Противно на саморазбирането на антифа, той не се различава от либерализма, а е друга форма на либерализма, която просто е придобила по-радикален облик.