Интервю с анархист от колектива „Център за свободна култура в Амазония“

Стар приятел от Франция ни потърси, за да направи интервю относно ФАКБ за Центъра за свободна култура в Амазония. От своя страна, ние използвахме възможността да направим интервю с него. От отговорите му може да научите повече за положението в далечното бразилско общество и за надеждата му за възможно революционо развитие в днешния свят.

Мислиш ли, че има потенциал за революционно движение сред бразилското общество? Или положението е сходно на това в Източна Европа?

Първото нещо, което трябва да имаме предвид: Това е континентална страна с население 210 милиона души и с много разнообразна география.

Историята ѝ е белязана преди всичко от робството, което продължава твърде дълго (до 1888), превръщайки я в последната държава, която изоставя икономическата система, базирана на заробване на човек от човека. Можете да си представите, как това се отразява на общество, в което споменът за собственото е още твърде пресен и наследниците на онези, които са богатеели чрез него, все още с носталгия си спомнят времето, в което техните привилегии са били видни и неоспорими. В допълнение към това, португалската колонизация е оставила, наред с другите неизличими следи, дълбоко вкоренена религиозност (и, следователно, силно отслабен революционен потенциал) и непремерен вкус към решаването на социо-етническите конфликти с брутални и нелегални средства (например Бендеирантите, които са преследвали бунтовните индианци и роби в полза на големите земевладелци и дори граждански институции на държавата).

Има силен открит конфликт за собственоста върху земята. Страната е изключително селско общество, претърпяло само частична и сравнително скорошна индустриализация (отчасти при режима на Гетулио Варгас и след това под военната диктатура от 1964-1988 г.) и по-голямата част от производството на страната е селскостопанско (говеда, соя и други култури за износ). Земята е съсредоточена в ръцете на няколко исторически силни фамилии (но също и на новобогаташи, които не забравят, че богатството се измерва в хектари), а латифундиите са обичайната форма на собственост. Това обяснява историческото изискване от страна на експлоатираните класи за аграрна реформа и съществуването на Движението на безземните селяни (MST, основано през 1985) като най-голямото социално движение на южноамериканския континент. Конфликтите в селските райони приемат формата на изключително неравностойна борба, която много често се разрешава чрез бързо унищожение на най-съпротивляващите се лидери или дори на цели общности, всичко това с благословията (ако не и пряката намеса) на държавата.

*Активисти на движението на безземните селяни*

Има обаче един индустриален център, който концентрира повечето модернизирани „елити“ на страната: триъгълникът Сао Пауло – Рио де Жанейро – Бело Оризонти. Тук, сред работническите класи и средната и долната средна класа, са потомците на много имигранти от началото на ХХ век: италианци, руснаци, германци, поляци и т.н. И разбира се, както в останалата част на страната, има също много имигранти от други страни. И разбира се, както в останалата част от страната, всички нюанси на смесица между потомци на роби, местни жители, португалски колонисти, потомци на имигранти… всичко това е облечено в много категоризиран структурен расизъм с различни термини, указващи цвета на кожата.

Това ме води към темата за расизма в бразилското общество. Този расизъм е наистина структурен и е примесен с много изразена дискриминация срещу различните групи в работническата класа, които често се различават расово, защото са частично произлезли от роби от по-ранни времена. Специално полицията действа със свирепа бруталност във фавелите, като често убива хора в големи количества заради тяхната бедност и цвят на кожата. Това доведе до съюза (трите Б) на различни консервативни и реакционни сектори: така наречената „говежда“ парламентарна група (едри земевладелци) в съюз с парламентарната група „куршум“ (полицейски сектор и носталгични по диктатурата) и Парламентарна група „Библия“ (религиозен сектор). Помежду си тези три групи се обединиха, за да изберат Жаир Болсонаро през 2018 г. и успяха да радикализират дълбоко бразилската десница и да я превърнат в много мощен и опасен ултраконсервативен и реакционен елемент с много широка популярна база.

И така, за да отговоря на въпроса ви по-точно, революционният потенциал има икономически (инфраструктурни) основания за развитие, но нещата не работят на идеологическо (надструктурно) ниво: ролята на църквите (особено нео-петдесятните евангелисти) и техните ролята в задушаването на всякакъв намек за желание за социална промяна е впечатляваща. Казано накратко, те използват цялата си историческа, идеологическа и икономическа тежест (която е огромна), за да тласнат масите към най-идиотската крайна десница (Болсонаро и др.), разрушителна за солидарността. Така че по-добре да погледнем към Аржентина или Чили, за да открием революционния потенциал, за който говорите. Нео-петдесятната идеология в частност се основава на „теологията на просперитета“, която твърди, че божествената благодат се проявява под формата на икономически успех… не е трудно да се разбере как всичко това води към оправдание на вкоренения егоизъм и на експлоатацията. Но заедно с това така наречената чрез „култура на мира“ всяко революционно движение е потушено в зародиш: тази християнска тенденция за системно омаловажаване на всички конфликти предотвратява разрешаването на социални проблеми и води до загниване в ситуации, които другаде вече биха са намерили изход чрез борба… накратко, не е лесно да си анархист или дори просто да се бориш в този контекст.

Срещали ли сте други видове религиозни движения, които проповядват взаимопомощ, солидарност и съпротива, или се намират само консервативни и потиснически теологии? Що се отнася до „евангелието на просперитета“, ако бедните хора в църквите стават все по-бедни, как продължават да вярват, че просперитетът идва при тях?

Теологията на просперитета наистина е компонент на религиозната машина, но не единственият. Въпреки това, той се разраства бързо през последните двадесет години. Теологията на освобождението, която е по-католическа, съществува и играе важна роля в борбата срещу диктатурата в Бразилия. Тя обаче губи влияние и е в позиция на отбрана, заедно със самата католическа религия. Националната конференция на епископите на Бразилия (CNBB) все още е активно проявление на това течение, подкрепяйки борби като тази на MST, доколкото е по силите ѝ.

Въпреки това, подкрепени от мощни телевизионни канали, консервативните нео-петдесятни пастори имат лесен достъп до умовете на населението, което постоянно се нуждае от духовно потвърждение, че всичко е наред. В резултат на това нео-петдесятните църкви се плодят по улиците, съревновавайки се помежду си за контрола над вярващите, които понякога жертват повече от 10% от оскъдните си доходи, за да се подчинят на инструкциите на пастора, който, разбира се, е единственият забогатяващ в този процес.

Максим Асенов е един от младите проповедници на просперитета в България. Ето как рекламира проповедите си: „Дългоочакваното послание на пастор Максим за една от най-противоречивите теми! Парите добри ли са или лоши? Кои хора са богати и бедни според Библията? Какво е общото между благословението и богатството? Това са само част от нещата, които ще чуеш в тази проповед, които ще имат силата да трансформират мисленето ти и да те изведат в един живот на благословение, благодарност и финансова свобода!“

И така, как хората продължават да вярват в теология, която по съвсем конкретни начини ги прави все по-бедни? Чрез концепцията за благодатта: всеки, който е достатъчно вярващ, ще получи божията благодат и ще бъде обогатен по един или друг начин. Но тъй като да бъдеш избран от Бог не е нещо, което може да бъде решено от човек, благосъстоянието е залог за личната надежда и вяра на всеки човек.

От своите другари в Бразилия знаем, че има все повече и повече насилие в обществото. Дали то идва ли от идеите, които описахте? Ако е така, как се съчетава с „културата на мира“, която те се преструват, че прокламират? Има ли специфични групи или класи, които упражняват насилие? Има ли насилие спрямо полицаите, особено от страна на долните класи, които са най-брутално потиснати?

За да отговорим на тези въпроси относно насилието и сигурността в бразилското общество, трябва да разгледаме няколко феномена. Първият е този на милициите, действащи в Рио де Жанейро например. Това са полицаи, които оставят униформите си (а понякога действат и в униформа), за да върцарят ужас във фавелите, да контролират наркотрафика и да налагат свои правила (например плащане на различни такси, за да имаш дребен бизнес или да получиш достъп до интернет и т.н.). Тези милиции са в открит конфликт с установените банди (PCC, Comando Vermelho и т.н.) и цивилното население се оказва уловено в кръстосания огън между тях. И двете ултра-насилствени, двете страни на една и съща монета водят безмилостна война, взимайки впечатляващ брой жертви. Милициите от Рио са една от силите за териториална подкрепа на семейство Болсонаро, което не е просто близко до тях – те са политическата страна на милициите.

Снимка от видео на член на милициите във фейсбук. Според един коментар „Като се сложат настрана лошите неща, които вършат милициите – убийствата на хора и жестокостите им – като цяло мисля, че са добро нещо“

Трябва да се отбележи, че това не е лишено от своите парадокси (като този, който посочвате с „културата на мира“), като установяването на определени общности от църкви, които се застъпват за достъпа и използването на оръжия. Или като това общността да работи чрез същите престъпни механизми като другите участващи фракции. Тази „култура на мира“ всъщност е извинение за избягване на социални конфликти, основани на класова борба, а не абсолютен принцип, а в случай на конфликти между престъпни въоръжени сили, тя често избледнява на заден план, за да остави оръжията да говорят. Трябва да се добави, че тази култура е по-традиционна и че бразилската крайна десница, олицетворена от клана Болсонаро, е на агресивна линия, която насърчава свободното движение на оръжия, далеч от идеята за мир.

Така че, да, десните идеи са отчасти в основата на това насилие, което се подхранва от крещящи социални неравенства. Обаче бедните остават в ролята на жертва поради малтретирането, на което са подложени от милициите и дори от силите на реда и законността. Ако полицай бъде убит тук или там, това никога не е от жител на фавела, който е решил да отмъсти за смъртта в своята общност. И тези общности никога не се организират офанзивно, за да установят противодействие на насилието (връщаме се към идеята за „култура на мира“, която защитава установения ред).

Феноменът се разпространява в много бразилски градове и макар Рио да е учебникарски случай, на много други места обществената безопасност постепенно става невъзможна, изправена пред тайното споразумение между корумпирани местни политици, маскирана полиция и въоръжени банди.

Нашите другари разказват, че индустрията унищожава земите и хората, които се борят да ги запазят. Конфликтът относно собствеността върху земята може лесно да бъде разрешен от някое популистко правителство – за това ли се бори MST? Социална революция ли цели MST или по-скоро буржоазна? Въпросът за обща собственост върху земята стои ли в дневния ред на някое съпротивително движение?

MST не се бори директно срещу минната индустрия, а по-скоро срещу големите земевладелци, свързани с агробизнеса. Въпросите, свързани с добива на природни ресурси, са по-тясно свързани с територията, заета от традиционни общности като местното население, киломболите (потомци на роби, които са се освободили и са се организирали в автономни общности) и други популации, относително слабо интегрирани в капиталистическата икономика.

Земеделската земя вече има собственик и рядко е мишена на голямата добивна индустрия. MST се бори за поземлена реформа, която Лула и неговата Работническа партия обещават отдавна, но така и не осъществиха досега. Движението идеологически се подравнява с партията, която някога е въплъщавала надеждата за дълбока социална промяна. Предимно марксистка по възгледи, MST възприема езика на социалната революция, но на практика се стреми само към широкообхватни реформи.

Действащите сили, с тяхната икономическа, идеологическа и политическа подкрепа, са противник, който е труден за противодействие, още повече в момент, когато акциите на мобилизация сред бедните са много разпръснати и рехави. Въпреки това, когато става въпрос за опазването на девствени или запазени земи, местното население и киломболите (заедно с други) са силата, която се противопоставя на плановете на международния и националния капитал: местните териториални общности се самоорганизират за защита на местата, където индустриите искат да започнат бизнес. А обществената собственост е начинът на организация, който се възприема, за да се отхвърли натиска на провалената държава, сътрудничеща на добивните компании.

Виждаш ли надежда за бъдещето? За истинска социална революция и по-добро общество? Ако не, защо? Ако да, къде?

Е, този въпрос е лично към мен, за моя личен прочит на текущата ситуация, нали?

Разбира се, имам надежда. Би било невъзможно да продължа да бъда активист, ако не смятах, че е възможно да подобря нещата по някакъв начин, в Бразилия или другаде. Но не мисля, че ще бъда сред онези, които ще видят плодовете на усилията си или дори началото на социална революция.

Бих искал да разгледам тази точка за момент – Социалната революция. Революционните движения (в смисъл на дълбоки и трайни промени в установения социален ред) от деветнадесети и двадесети век според мен е малко вероятно да се появят по подобен начин през следващите десетилетия. Струва ми се, че вече са изчезнали, или поне са значително намалели, условията, благоприятстващи появата на стабилни и силно структурирани масови движения. Личностите са се превърнали в индивиди сами за себе си и за тях е много трудно да се подчиняват на девизите на установени, повече или по-малко институционализирани групи.

Един от най-явните признаци е затруднението на анархисткото (а и на другите) движение да застане зад обща организация. Нещо повече: трябва да си признаем, че опитът на ХХ век в името на социализма (реален, научен и т.н.) не е оставил прекрасни спомени сред тогавашните и следващите поколения, които, изправени пред трудностите на материалното оцеляване, поставени от неолиберализма, предпочитат да се обърнат към неофашистките движения. Поради всички тези причини, да си представяме Социална революция по начините, които сме опознали и разпространяваме сред активистите и симпатизантите на нашите движения, ми се струва илюзорно за момента.

От друга страна, задължение на всички онези, чието знаме е анархизмът, а цел – Анархията, е да се ангажират с все по-голяма сила и решителност да накарат хората около нас да разберат необходимостта от създаване на алтернативно общество и икономика върху основите, които безкористно защитаваме вече почти 180 години. Да познаваме своята история, да я разкриваме, но и да знаем как да я обновим в светлината на съвременните условия – това е нашата основна мисия пред заплахата от дълго забвение. Аз съм оптимист за това, защото организираното анархистко движение винаги е успявало да демонстрира голяма доза пластичност пред лицето на реалността, благодарение на своето разнообразие и липсата на догматизъм. При това без никога да изпуска от поглед основите на своя исторически ангажимент. Нещо повече, днес все още можем да се възползваме от определена форма на легитимност в своето оспорване на установения ред и от относителна „девственост“ пред лицето на Историята, върху която все още не сме имали възможността да упражним трайно и широко разпространено влияние, а, следователно, още по-малко да извършваме непоправими престъпления в името на своите идеи. Ето защо, да, все още се надявам да видя нашите дела и думи да възвърнат историческата си инерция и да бъдат споделени от значителен брой хора. И по този начин нашите общества да претърпят дълбока и трайна промяна.

Така че, за да обобщим, не, не мисля, че ще видя така очакваната промяна, но да, тя ще се случи и анархистите ще бъдат мощни вдъхновители и незаменими поддръжници. Това няма да се случи в общества на стари хора като днешната стара Европа. Ето защо, лично аз, възлагам най-големите си надежди на тези континенти, които имат голям брой млади хора зад гърба си и затова, въпреки че съм французин, упорито се ангажирам да предам каквото мога от тези теории и практики на моите бразилски спътници и се посвещавам на укрепването на анархизма в тази велика страна на южноамериканския континент.