Преведохме част от статия на френския комунист „комунизатор“ Жил Дове. Смятаме за интересен неговия анализ на междудържавната политика, въпреки че не сме съгласни с останалата негова теория. Източник: https://libcom.org/article/peace-war-gilles-dauve

Юни 2022

„Малките страни, като Белгия, ще направят добре, ако застанат на страната на силните, ако искат да запазят независимостта си.“

— Кайзер Вилхелм II към белгийския крал Алберт, ноември 1913 г.¹

„Голяма война е неизбежна през първите десетилетия на XXI век, но тя ще бъде предизвикана от задълбочаваща се икономическа криза, масивно свръхпроизводство, силен спад в рентабилността, изостряне на социалните конфликти и търговските антагонизми, като същевременно ще наложи преразпределение на света и регенериране на цялата система… Както и в миналото, никакъв реформизъм няма да спре похода към конфликт, ако не планетен, то във всеки случай повече от регионален.“

— 10 + 1 въпроса за войната в Косово, 1999 г.²

„Не вярвайте на пропагандата, тук ви лъжат.“

— Марина Овсянникова, прекъсвайки телевизионна новинарска програма по един от основните новинарски канали в Русия³

„Война за мир“, „каузата на слабите срещу силните“, „престъпления срещу човечеството, извършени в сърцето на Европа… битка за цивилизацията“, „геноцид в Украйна“.

В предходното изречение първият цитат е от Droit du peuple, социалистическо списание; вторият е от Times of London, буржоазен вестник, и двата от 1914 г.; третият е от министър-председателя на Франция по време на войната в Косово през 1999 г., а последният е от украинския министър-председател на 9 март 2022 г.

Френските медии никога няма да говорят за диктатурата в Чад (подкрепяна от Франция) така, както говорят за беларуската диктатура (подкрепяна от Русия). Нито ще споменават милионите цивилни, убити от френската и американската армия във войните в Индокитай и Виетнам, по същия начин, по който споменават избиването на цивилни от руснаците в Украйна.

Няма нищо ново в промиването на мозъци, освен че пропагандата се засилва, когато войната наближава сърцето на Европа. Русия го отрича, забранявайки думи като „война“ и „нашествие“. Западът използва евфемизми, доставяйки оръжие на Украйна чрез посредничеството на „Европейския механизъм за мир“.

Когато думите се надуват/раздуват, смисълът им се раздвоява/разпада. По-специално геноцидът става синоним на клане, докато думата обозначава изтребването на един народ като народ: Хитлер го прави с евреите, но не и Пол Пот с камбоджанския народ. Нито Путин с украинския народ.

Но преди да бъде умствено, объркването е практично. Ако идеологиите са объркани, ако всеки може да претендира за социализъм, за комунизъм, за пролетариат, за „революция“ (заглавието на книга, публикувана от настоящия президент на Френската република), то е защото досега социалните движения не са осъществили програма, която да наруши реда на нещата. Така че в политическата митология и в дискурса всичко е позволено. След като социализмът е станал национален през 1914 г., нацистите са могли да го присвоят: нацистът е „националсоциалист”.

Когато сме редуцирани до пасивност от провалили се или отклонили се революции, получаваме информация и образи като зрители на реалност, срещу която не можем да действаме.

Невъзможна прогноза, теоретична увереност

Кой е предсказал, че през 2022 г. Русия ще започне операция от такъв мащаб срещу такава голяма част от територията на Украйна?

„Ние се движим право към въоръжен конфликт между Англия и Съединените щати [и] този конфликт може да бъде датиран с максимална точност“, заявява Троцки на 3-тия конгрес на Комунистическия интернационал през 1921 г.

Век по-късно ние игнорираме разломните линии и разграниченията между „лагерите“, ангажирани в бъдещи конфликти. Но знаем, че съперничеството между големите капиталистически сили – Съединените щати, днес „доминиращи“, Китай, „възроден“, Европейският съюз, досега „неспособен да се конституира като политическа единица“ – създава условията за регионална и един ден световна война.

Прави се всичко, за да се убедим, че съвременните държави прибягват до насилие по причини, които не са свързани с дълбоката същност на една предполагаемо миролюбива капиталистическа система. През XXI век, ако Русия влезе във война, причината за това щяло да бъде завръщането на национализма, който за щастие бил преодолян от Запада, но бил възроден на Изток от диктаторска сила с прекомерни/скандални амбиции.

В действителност конкуренцията между капиталистическите предприятия никога не е била мека, нито международната търговия е била фактор за траен мир. Противно на общоприетото мнение преди 1914 г., възприето от някои социалисти като Кауцки, икономическата взаимозависимост на великите сили никога не е пречила на войната. Индустриалният и търговският динамизъм развиват една зона за сметка на друга, създават съперничещи си полюси, всеки от които е базиран на територия и подкрепен от политическа държавна сила, която е и военна.

Мирният Запад, войнствената Русия

На американския капитализъм рядко се налага да окупира някоя страна – икономическото му превъзходство, по-високата му производителност и преките чуждестранни инвестиции позволяват на Съединените щати да упражняват достатъчен контрол над големи части от света, без да изпращат войски. В Италия и Франция след 1945 г., както и в Източна Европа след 1991 г., американската мощ се опира в еднаква степен на мултинационалните компании и на военните. Германия и Япония са били окупирани само вследствие на Втората световна война, а поддържането на американски войски е имало за цел да сдържа съперническата Русия. Съединените щати не се колебаят да се намесват военно по границите си, както в Мексико през 1914 г., не само за да се опитат да установят и възстановят политически лидери, които ги устройват, но и защото не е необходимо да пресичат Рио Гранде, за да насърчават инвестициите си в макиладорите.

Въпреки че е велика сила, Русия от друга страна (подобно на СССР в миналото) се основава на капиталистическа динамика, която е много по-ниска от тази на САЩ, Западна Европа и Китай. По-голямата част от силата ѝ на световния пазар идва от износа на газ и петрол. Тя също така има тенденция да търси контрол над съседите си, за да се увери, че те остават в орбитата ѝ. Не само че, подобно на страните от ОПЕК, тя превръща ролята си на голям производител на суровини в икономическо и политическо оръжие, но военната ѝ мощ също ѝ позволява (за момента) да подчинява страните от Централна Азия и да играе международна роля, за която малцина страни имат средства (Китай е неспособен – за момента). Не е нелогично лидерите в Русия, които са в слаба позиция на световния пазар, да вярват, че могат да гарантират силата на страната (и своето запазване на властта) като прибягват по-пряко от своите съперници до силата на оръжието. Особено след като, за разлика от времето, когато влиянието на СССР се разпространява по целия свят чрез сталинистките комунистически партии, Русия на XXI век не разполага с меката сила, с която се ползват САЩ.

Но защо днес да се влиза във война в Европа?

След 1945 г. СССР има империя, а САЩ – половината от планетата. Америка започва нова ера на експанзия, без да чувства нужда да завземе полския или китайския пазар. Междувременно Русия консолидира натрупания си капитал, без да има какво да предложи на Западна Европа освен идеология.

Конфронтацията се провежда на периферията (Корея, Индокитай, Близкия изток, Африка) и когато се сблъсква с пропаст (Кубинската ракетна криза, 1962 г.), САЩ и СССР отстъпват. Всяка велика сила признава хегемонията на своя противник в конкретната зона, където действа повече или по-малко както иска (Гватемала 1954 г., Унгария 1956 г., Берлинската стена 1961 г., Чехословакия 1968 г. и др.). Многобройни кризи са били преодолени без конфронтация в Европа, без да се прибягва до оръжие, например по време на блокадата на Берлин (1948–1949 г.). Двата лагера са били противопоставени един на друг, относително равни в смисъл, че всеки е бил принуден да зачита територията на другия, но много различни в социално-икономическо отношение.⁴

„Бюрократичният“ капитализъм успява да насърчи индустриализацията и да създаде мощна оръжейна икономика, но се оказва неспособен да организира труда и капитала по продуктивен начин. Доминирането на класа, която колективно притежава както капитала, така и държавата, ограничава конкуренцията – двигател на капитализма – и в крайна сметка довежда до създаването на феодални владения, които черпят силата си не от по-висока индустриална и търговска производителност, а от привилегировани връзки с държавата. Кризата на руския „бюрократичен” капитализъм завършва с разпадането му в система, в която „олигарсите” са само носители на монополи, зависещи изцяло от политическата власт. Неспособна да се конкурира на световния пазар и в чуждестранните инвестиции (както Китай успява да направи), единствената гаранция за руската управляваща класа е продължаването на приоритета на военната мощ. Каквото и да мисли човек за БВП, статистиките показват йерархия по мащаб: в долари БВП е около 20 трилиона за Съединените щати, 13 трилиона за Китай, 4 трилиона за Германия и 1,6 трилиона за Русия, което е еквивалентно на Южна Корея или Италия. Русия е само регионална (велика) сила.

След 1989 г. превъзходната динамика на САЩ и Западна Европа доведе до мирното възвръщане на източноевропейското пространство, което СССР е бил завладял преди войната през 1945 г.

Стабилността на терора е била и социална стабилност във всеки от двата лагера: появата или възникването на нови конкуренти (Германия, Япония, Китай…) нарушава това статукво, като в крайна сметка отваря възможността за въоръжен конфликт в сърцето на Европа.

По това време съветският гигант е нямал интерес да започне повторното завладяване на Западна Европа: през XXI век относителната слабост на Русия създава риск от война в целия европейски регион. След принудителното отделяне на периферни региони (Приднестровие, Абхазия и Осетия) и окупацията на Крим, нахлуването в Украйна е ново усилие на Русия да запази това, което се бори да задържи.

Често по-слабата велика сила поема инициативата за настъпление. През XIX век, когато Англия доминира в света, тя атакува само „неразвити“ страни, което довежда до колониални войни в Индия и Африка. В началото на ХХ век други империалистически сили оспорват нейната хегемония: германската икономическа мощ подкопава прочутата „европейска стабилност”, а японската заплашва Азия. След 1945 г. всичко се успокоява за няколко десетилетия благодарение на руско-американското разделение на света (с изключение на Индия и Китай). Но сега тежестта на Европейския съюз се отразява върху бившите сателити на Русия, а тази на Китай – върху Азия.

СССР е империалистически в своята зона на влияние, компенсирайки социалната си слабост, като се защитава зад съседните сателити, за да служат те като буфер между два отделни, но никога херметични блока – тази граница практически вече не съществува.

От Корея до Афганистан, минавайки през Виетнам и Ангола, САЩ и СССР никога не са спирали своите опосредствани войни, но този път периферията е много близо.

Докато другите империалистически сили водят войни само в Близкия изток и Африка, НАТО постепенно се разширява в източна Европа – Финландия и Швеция се готвят да се присъединят към алианса.

През 1998 г. Джордж Кенън (1904–2005), дипломат и архитект на политиката за сдържане на Съветския съюз през 1945 г., смята, че това разширяване е малко неразумно: „Ние се ангажираме да защитаваме цяла група страни, без да имаме нито средствата, нито намерението да го направим сериозно.“ Десет години по-късно доклад на ЦРУ предупреждава срещу присъединяването на Украйна към НАТО; това би преминало най-опасната червена линия не само в очите на Путин, но и на цялата руска елита, и би насърчило руската намеса в Крим и в източната част на Украйна.

Онези, които проповядват умереност, забравят, че „сдържането“ и „отблъскването“ вървят ръка за ръка, когато САЩ преценят, че е необходимо и възможно, както показаха Труман и Айзенхауер. В продължение на повече от 20 години НАТО едновременно сдържа и отблъсква Русия. Нормално е една държава или съюз да се възползва от отстъплението на конкурент, за да напредне. СССР прави същото (прекъснат опит да създаде автономна Азербайджанска република в северната част на Иран през 1945 г., настъпление в Азия, в Африка…). През 2002 г., както СССР въоръжава Северен Виетнам, НАТО води опосредствана война срещу Русия.⁵

Както и да е, мирът между Русия и Украйна ще бъде продължение на войната с други средства. На европейско равнище въпросът е дали Европейският съюз ще се ограничи до зона на свободна търговия или ще си даде политическа посока около френско-германския стълб, като създаде „европейска“ армия – хипотеза, която става все по-малко вероятна предвид настоящата еволюция, която засилва доминирането ни в НАТО. Победата (или незагубването) изобщо няма същото значение за Русия (голяма, но регионална сила) и за Съединените щати, които са принудени да пренасочат световната си мощ срещу това, което се превръща в основния им противник: Китай.⁶ Но ще се въздържим да имитираме Троцки с такива авантюристични прогнози.

Рационалността – 600 милиона смъртни случая

Руската инвазия обаче беше изненада. През 2014 г. слабостта на бунтовниците в източната част на страната подтикна Русия да се намеси военно, за да подпомогне раждането на „народните републики“ Донецк и Луганск. Но оттам до опита да се нападне голяма част от страната и да се обсади Киев…?

Това ни кара да се замислим за държавите и рационалността. През 1982 г. било ли е „рационално“ Обединеното кралство да изпрати армия в края на света, за да запази няколко острова без икономическо или стратегическо значение?

Можело е да се прецени рационално, че Хитлер е нямал шанс да победи англо-руско-американската коалиция, но той е смятал, че е възможно да победи СССР, преди САЩ да мобилизира цялата си индустриална мощ. Когато нахлуват в Афганистан, руснаците (1979 г.), а след това и американците (2001 г.), вярват, че масивната военна интервенция ще им позволи да победят противник, който логично се е считал за военно по-слаб. Чрез нея истинската цел е била да се консолидира империя – икономическа за САЩ, квазиколониална за СССР – за да служи срещу конкурентите, като първоначално разходите са се считали за разумни. Двата империализма са могли да се успокоят, като са си припомняли успешните си външни операции: Унгария през 1956 г., Санто Доминго през 1965 г.

Но въпросът никога не е по същество военен. През 1918 г. воюващите страни в крайна сметка спират, по-малко ограничени от патовата ситуация на фронта, отколкото от разпадането на вътрешния фронт, преди всичко в Германия и Австро-Унгария. Напротив, нацисткият режим води „тотална“ война, тъй като тя е водена първо за господството на [над?] германския народ, и ако последният не се покаже достоен за съдбата, определена му от нацистите, за Хитлер Германия заслужава да загине. Обикновено войната не се води за унищожение, още по-малко за да се унищожи всичко – но нацистката логика приема самоунищожението на Германия през 1945 г. Войната е между две сили, нито една от които не решава какво ще направи другата, а взаимността на действията съдържа възможността за тяхното изостряне. Самоограничението (избягването на унищожаването на това, което човек иска да завладее) намира своите граници. Едно е да си убиец, друго е да се самоубиеш, често едното изключва другото, но Хитлер прави и двете: за него политиката е „всичко или нищо“.

Путин не е Хитлер. Но и за Путин границата между частична цел (да промени граница) и обща цел (да наложи промяна в политиката, да неутрализира дадена страна) лесно се преминава – понякога политическата ориентация на дадена страна я тласка към границата, която тя преминава на свой риск.

Но какво е спечелена или загубена война? И преди всичко, какво се случва след това? Повтаря се, че интервенциите на Съединените щати в Ирак и Афганистан са завършили с провал, но в Багдад, както и в Кабул, става въпрос за полицейски операции на голяма страна срещу малка. Нито основните интереси на Съединените щати, нито още по-малко тяхното оцеляване са поставени на карта. В нито един от двата случая целта не е била да се спечели. Във Виетнам не става въпрос непременно за окупацията на страната, а за това да не се чувстват повече заплашени от нея. Загубили ли Съединените щати във Виетнам през 1975 г., ако страната вече 20 години е отворена за чуждестранни капиталисти в търсене на ниски заплати?

Какъвто и да е изходът от руско-украинския конфликт, в своето противопоставяне на Русия Съединените щати и Европейският съюз се стремят да се поставят в позиция на сила спрямо Китай. Преди е имало 2 ядрени сили – сега има 3 (или 4 или 5, ако броим Индия и Пакистан). Ако бъдещото използване на атомно оръжие не е сигурно, би било наивно да го изключим с мотива, че би имало катастрофални последици за човечеството, но и за господарите на света, привързани към позициите и привилегиите си.

Единственият съдия на „жизнените интереси” на една страна и на средствата, които тя ще избере, за да ги защити, не е нито човечеството, нито абстрактният разум, нито определението за суверенитет; това са лидерите, които стоят начело на държавата. Ако нацистът Хитлер е имал атомна бомба, той не би се поколебал да я използва. Демократът Труман се поколебава (една от разликите между фашизма и демокрацията) и я използва два пъти.

Пет години по-късно, изправен пред неуспехите в Корея, американският президент обявява, че обмисля всички възможности, „включително всички оръжия, с които разполагаме“, в това число и ядрените оръжия: „сериозно сме обмислили това“. Ядрената заплаха е повторена от Никсън срещу Северен Виетнам (1969 г.) и от Тръмп срещу Северна Корея (2017 г.).

През 60-те години, преценявайки, че СССР няма да е в състояние да оцелее след първи атомен удар и да отвърне със значителни репресии, американският генерален щаб обмисля атомен удар срещу СССР и Китай, който би причинил около 400 милиона смъртни случая, плюс 100 милиона в съседните страни и толкова в Западна Европа, т.е. общо 600 милиона. Абсурдно, бихте казали: цената би била твърде висока… но за кого? Управляващите не са луди, нито кръвожадни войници. Тяхната лудост не е без метод, както би казал Шекспир; един чудовищен противник изисква използването на средства, по-ужасни от неговите собствени.

В началото на XXI век САЩ актуализираха плановете си, а Русия и Китай имат свои. Рационалността на държавата е да действа в съответствие с интересите си и интересите на своите лидери, които съвпадат. Целта е да се увековечи, а не да се самоубие, но непропорционалността и прекомерността са част от уравнението. През 1914 г. империите не са действали ирационално, нито нацистите през 1939 или 1941 г. Във Виетнам теорията на доминото е имала своя собствена рационалност. Същото важи и за „стратегията на терора“, при която САЩ редовно се стремят да постигнат и да поддържат превъзходство над СССР, а оттам и шанс за победа. Цената е стотици милиони смъртни случаи, но това е цена, която те са били готови да платят, колкото и ужасна да е била.

Когато нацията е непълна

По време на китайско-японската война националистическото правителство разрушава дигите на Жълтата река, за да забави напредъка на японските войски – целта бива постигната, но наводнението отнема живота на 500 000 китайци. Вероятно това е най-голямото военно престъпление в цялата история, с особеността, че е било извършено от армия срещу собственото ѝ население.⁷ В деня, в който някое правителство сметне за уместно да убие 500 милиона, за да спаси един милиард, то ще го направи.

Съединените щати разполагат с около 1350 ядрени бойни глави, готови за употреба (включително сто в бази в Германия, Италия, Белгия и Холандия), срещу 1400 от руска страна. При такова ниво на „прекомерна сила” разликата между съответните способности за прекомерна сила губи смисъла си.

Каквото и да се повтаря за глобализацията, която би погълнала държавите и границите под господството на космополитна финансова олигархия и транснационални мултинационални компании, планетата не е детериториализирана. Тя остава организирана в държавни единици – без обаче да прилича на американския „плавилен котел“ – някои функционират доста добре като национални държави, други не, а страните, които доминират в света, принадлежат към първата група. Съединените щати, Китай, Русия, Индия са национални държави, а една досега нерешена слабост на Европейския съюз е, че той не е национално цяло – федерално или не.

Държавата е политическа сила, способна да се наложи на територията, която контролира. Специфичното за националната държава е:

„обединява компоненти, които често са много разнообразни по отношение на език, произход или религия, благодарение на възможността за егоцентрично капиталистическо развитие на територия, контролирана военно, но и финансово… Националното предполага това модерно творение, индивида – същество, освободено от връзки по рождение и по принцип „свободно” да стане буржоазно или пролетарско, и отговаря на необходимостта да се свържат тези индивиди в нова общност, когато предишните са били разкъсани… Отвъд индивидите, нацията обединява класите… чрез плавното движение на капитала и труда, относително изравняване на нивата на производителност на регионите… Сам по себе си пазарът не е достатъчен: добавянето на потребители не създава свързаност.“⁸

Когато такова социално-икономическо обединение на държавата и съответно политическо умиротворяване са невъзможни или незавършени, разликите в развитието между регионите насърчават политическия център да ги игнорира, дори да ги дискриминира, като благоприятства центробежни сили, които са склонни да се отделят от център, неспособен да ги овладее.

Страните, възникнали през XIX век от региони, които последователно се отделят от Османската империя, преживяват постоянна нестабилност, особено Гърция и Сърбия. Тези непълни нации са въвлечени в играта на сили, по-големи от самите тях. Великобритания, опасявайки се, че независимостта на новите славянски държави укрепва Русия, в Кримската война (1853–1856 г.), който полуостров винаги е бил от стратегическо значение за руския флот, се съюзява с Франция и Турция срещу Русия.

На Изток и на Балканите „малцинствата” представляват проблем. Енгелс пише на Бернщайн на 22 февруари 1882 г.: „Сърбите са разделени на три вероизповедания… Що се отнася до тези хора, религията всъщност има по-голямо значение от националността и целта на всяко вероизповедание е да доминира. Докато няма културен напредък, който да направи толерантността възможна, една Велика Сърбия би означавала само гражданска война.”⁹ Австрийската анексия през 1909 г. на Босна и Херцеговина, където са живеели един милион сърби, довежда до противопоставяне между Австро-Унгарската империя и Сърбия – експлозивна ситуация, от която произлиза искрата на 1914 г. и която ще се появи отново в края на ХХ век.

Движението на „националностите“ от миналото и борбите за национално освобождение през ХХ век са били историческа новост в глобален мащаб.¹⁰ Но създаването на национално цяло е възможно само там, където има относително хомогенно и последователно капиталистическо развитие: в противен случай „религията [или всеки друг критерий за идентичност] има по-голямо значение от националността“.

Не само че повечето нови държави страдат от разединение, но както Уилям II отбеляза през 1913 г. пред белгийския крал, често е необходимо една малка държава да вземе страна. Това обаче е рискована игра.

Обикновено независимостта се придобива благодарение на една велика сила и често се гарантира от друга, съперник на първата. През 1948 г. новосъздадената държава Израел се възползва от чешки оръжия, доставени по споразумение със СССР, който се стреми да отслаби английското господство в региона – след това Израел се обръща към друга подкрепа. Същото се е случило и с Египет, който бива въоръжен от единия лагер, а след това от другия. С риск от обрат – кюрдите разчитат на Съединените щати в борбата си срещу Даеш, но какво ще стане с Рожава, ако американците дадат приоритет на Турция, стълба на НАТО в региона?

Защитата на „малка“ държава от „голяма“ не е необходима гаранция за сигурност. През април 2008 г. НАТО обяви, че е готова да приеме Грузия и Украйна – през август Русия нападна Грузия. Разграничението „агресор/жертва“ показва мястото, където избухва конфликт, но не и причината или логиката му.

„Има толкова много икономически, финансови, политически и военни аспекти, които определят вътрешната и външната политика на една държава – особено ако тя се намира в геополитическа зона от голямо значение в междуимпериалистическите сблъсъци, като Източна Европа – че тя е принудена да продаде своята „независимост“ и по този начин своята територия, икономика и правителство на един от империалистическите полюси, който може най-добре да промотира нейните национални интереси или поне да я защити от алчността на вражеските държави.“¹¹

Какво е „украинец”? Какво е „руснак”?

„Нашата история е различна”, казва един украинец, за да обясни защо разрушават статуите на Ленин и защо в същото време навсякъде процъфтява портретът на Степан Бандера. Болшевишкият лидер символизира диктатурата и чуждото господство. От друга страна, независимо от отговорността му за смъртта на стотици хиляди евреи (и много полски цивилни), войнственият националист олицетворява украинския стремеж към свобода. Роден през 1909 г., той представлява преди всичко обратите и промените, присъщи на всяко национално движение. Първо съюзник, после противник на германците, които го затварят през 1941 г., защото не искат независима Украйна, после боец на тяхна страна, после за кратко против съветските сили, след 1945 г. сътрудник на германските и британските тайни служби, които до 1945 г. поддържат антиправителствени партизански групи в Украйна, Бандера умира през 1959 г., най-вероятно убит от КГБ. Първо поддръжник на етническия национализъм, той завършва като последовател на определена социалдемокрация. Идеология на обстоятелствата, търсене на съвместими съюзници… национализмът използва подкрепата, която намира, и я променя – понякога успешно – в крайна сметка в своя полза.¹²

В днешния си вид Украйна не е единствената нова държавна реалност в региона. Преди 1914 г. много малко хора смятат, че съществува беларуски народ, който да оправдава създаването на независима държава, а във Вилнюс, столицата на днешна Литва, едва няколко процента от жителите говорят литовски. Транскарпатия, Галиция (която е била австрийска) на запад, Крим на юг… съставните части на Украйна са се променяли през ХХ век, както и това, което днес наричаме Русия, Украйна, Полша, Беларус и Литва, е претърпяло промени в границите си от 1917 г. насам.

И все пак държавите, които са възникнали от Руската и Османската империя, страдат не само от поставянето под въпрос на външните им граници, но и, ако не повече, от това, което може да се нарече вътрешни разделения.

Капиталистическият начин на производство обединява и уеднаквява населението там, където това позволяват отношението между заплатите, циркулацията на работна ръка и капитал и ендогенното развитие. В страни като Франция, Великобритания, САЩ съжителстват различни езици и религии, но един език доминира, понякога два (френски и немски в Швейцария). Испанският е майчин език на 40 милиона американци от 330 милиона, които изповядват католическата вяра в страна с протестантско мнозинство, без това да води до „етно-конфесионализъм“ и без да разделя общество, което се характеризира с „най-висока мобилност на работниците… и непрестанна миграция от един отрасъл на промишлеността към друг… непрекъснато създаване на нови форми на труд… с една дума, нарастващо разделение на труда в обществото като цяло“ (Маркс, непубликувана глава от „Капиталът“, 1867 г.).

Лишени от тези условия, европейските държави, родени след 1914–1918 г. в междувоенния период, страдат (и въпреки прехвърлянията на население продължават да страдат) от „проблема на националните малцинства“.

Няма да обобщаваме епизодите след 1918 г., в които се противопоставят болшевиките, беларусите, поляците и различни други партии и региони от днешна Украйна под влиянието на победителите от 1914–1918 г., по-специално Франция. През 1920 г. с подкрепата на част от местното население Полша нахлува на украинска територия с надеждата да създаде там буферна държава, която да я защити от Русия. Опитът се проваля, но Полша анексира западните региони на страната и част от Литва и Беларус.¹³

През 1945 г. полската граница е преместена на запад, което води до разселване на милиони жители: принудително изселване на германци към Германия и на поляци, живеещи в Украйна, Беларус и Литва, към Полша, на която току-що са били предоставени Източна Прусия, Померания и Силезия. Една от целите е била да се създадат държави с хомогенно население: „всички държави са изградени на национални, а не на мултинационални принципи“, заявява Гомулка, лидерът на тази нова Полша, през май 1945 г.

Като част от СССР, Украинската съветска република осигурява една трета от индустриалното производство на Съюза, но икономиката ѝ остава твърде зависима от Русия, за да може да се развива самостоятелно и да насърчава социалното и политическото единство на страната. След разпадането на СССР по-голямата част от украинските граждани владеят добре руски език, а милиони от тях работят и живеят в Русия. Но ако в Донбас няколко милиона жители се наричат „руснаци“ – за разлика от тези в Киев, и ако Русия е успяла да манипулира сепаратисткия „етнонационализъм“, то е защото този регион и неговото население са били само частично интегрирани в останалата част от Украйна.

Незавършеността на националното единство се отразява и в политическия живот. Известните руски „олигарси“ имат свои еквиваленти в Украйна. „Газовата принцеса“ Юлия Тимошенко беше първият министър-председател, а „шоколадовият крал“ Петро Порошенко – президент на републиката. Украинският парламентаризъм е далеч от практиките в Западна Европа. Макар Украйна да има важна военна промишленост и износна селскостопанска продукция, монополи, понякога подкрепени от медийни империи, се борят за политическа и икономическа власт и се случва държавата директно да назначава олигарх за губернатор на даден регион. Оранжевата революция от 2004 г. не сложи край на това, нито Майдан през 2014 г.

Преди двадесет години Емануел Тод пише:

„Украйна има достатъчно културни различия с Русия, за да може да придобие собствена идентичност. Но без собствена социална динамика Украйна може да избяга от руския контрол само като бъде привлечена в орбитата на друга сила. Силата на Америка е твърде далечна и твърде нематериална, за да служи като противовес на Русия. Европа е реална икономическа сила с Германия в центъра си, но не е военна или политическа сила. Но ако Европа иска да придобие тези последни измерения, не е в нейния интерес да се хване за Украйна, защото ще се нуждае от Русия като противовес, за да се еманципира от американския контрол. Тук можем да преценим конкретната икономическа несъщественост на Америка в сърцето на Централна Азия… Всичко, което Америка може да направи, е да поддържа илюзията, че е финансова сила, като запазва политическия и идеологическия контрол над МВФ и Световната банка – две институции, които, между другото, Русия вече може да си позволи да пренебрегне благодарение на търговския си излишък… [Съединените щати] не бяха в състояние да предложат втори Маршалски план, от който страните, излизащи от комунизма, наистина се нуждаеха.“¹⁴

За да спечели независимостта си, след 1914–1918 г. украинското национално движение последователно разчита на Германия, на Антантата, т.е. на победителите във войната, а след това, през 1920 г., на Полша. Век по-късно „Украйна отдавна експлоатира противоречията между Русия и Запада. Но в крайна сметка това се оказа опасна игра. Украйна беше по-важна за Русия от всяка друга страна“.¹⁵

През 2014 г. Русия се опита да федерализира Украйна в своя полза, но анексирането на Крим „не успя да мобилизира подкрепата на етническите руснаци извън района, контролиран пряко от руската армия“. През 2022 г. Кремъл се надяваше да поправи този провал, като разшири амбициите си отвъд Донбас: грешката беше, че подцени националния фактор у противника.

Народните републики Луганск и Донецк се добавят като микродържави, родени под въоръжения натиск на Русия – подобно на Приднестровието, отделено от Молдова, Абхазия и Южна Осетия, завзети от Грузия.

Войната в Украйна вероятно ще приключи с компромис, признаващ в Донбас (може би малко по-разширен по Черно море) по-висока степен на автономия, дори независимост. Що се отнася до украинския „Свещен съюз“ / „union sacrée“, той ще е успял да „украинизира“ населението, включително „рускоговорящото“, с изключение на югоизточната част, доказвайки липсата на жизнеспособност на украинската нация, такава каквато е съществувала в границите на страната.