Най-лошият плод на фашизма? Това е антифашизмът!
Статия, публикувана от Guerre de Classe. Източник
От архивите на един другар извадихме този стар текст, който е на повече от 20 години и който по онова време се разпространяваше предимно на английски език в Източна Европа, но също така и във Франция и Испания. Направихме няколко малки корекции, но бихме искали все пак да обърнем внимание на останалата в текста идеологическа категоризация, според която диктатурата на капитала се структурира около полюсите „демокрация“ срещу „диктатура“ (дори с използването на кавички) – категоризация, която има тенденция да избягва дълбоката същност на социалната диктатура на капитала, която всъщност е именно и наистина демокрация (т.е. неговия тип демокрация), служеща предимно като отрицание на класовия антагонизъм и неговата конфликтност.
Както всеки политически материал, свързан с нашата класа и нашата борба, този текст трябва да бъде подложен на жива критика. Затова го обсъдете и изтъкнете противоречията, за да укрепим нашата обща критика срещу капитала.
1. Същността на антифашизма се състои в борбата срещу фашизма чрез насърчаване на демокрацията, като се противопоставя едното на другото, тоест борба не за унищожаване на капитализма, а за принуждаването му да се откаже от стремежа си да стане тоталитарен. Чрез насърчаването на тази утопия антифашизмът отклонява много конкретно класовите антагонизми; вече няма две противопоставящи се класи – пролетариат срещу буржоазия, два противопоставящи се проекта – комунизъм/анархия срещу капитала, разрушаване на стария свят срещу запазването му, премахване на класовото общество и налагане на човешките нужди срещу диктатурата на стойността; а вместо това има буржоазни поляризации: „демокрация“ срещу „фашизъм“, „конституционна държава“ срещу „полицейска държава“, „граждани“ срещу „военните“, „парламентаризъм“ срещу „еднопартиен диктаторски режим“. В „най-добрия“ случай фашизмът се идентифицира с държавния тоталитаризъм. Всички тези буржоазни кампании са действително отричане на класовите антагонизми, на тяхната вековна и непримирима борба; следователно в този смисъл те са господството на демокрацията. Да се включим в играта на антифашизма означава да укрепим това, срещу което мислим, че се борим. Настоящите антифашистки кампании, водени от буржоазията (заедно с фашистките кампании), имат за цел да възстановят националното единство около държавата, за да принудят пролетариите да се присъединят към възпроизводството на капиталистическите социални отношения. Те позволяват също така днес, както и преди, да се възстанови поляризацията, за да се предизвика нова война, която (според нашите класови врагове) ще даде тласък на нов цикъл на натрупване…
2. Следователно проблемът не е в това, че „демокрацията“ гарантира по-мека експлоатация от „диктатурата“ (ако използваме общоприетите категории, въведени от социалдемокрацията) – всеки „би предпочел“ да бъде експлоатиран по шведски, отколкото да бъде измъчван по бразилски. Но имаме ли избор? Всъщност нямаме избор по отношение на начина, по който сме експлоатирани. Винаги държавата на капитала е тази, която променя формите на своята диктатура в зависимост от нуждите си за валоризация. Тази „демокрация“ ще се превърне в „диктатура“, веднага щом това стане необходимо. Държавата може да има само една функция, която да изпълнява „демократично“ или „диктаторски“.
3. Фашизмът може да бъде обяснен единствено като се вземе предвид предшестващият период: смазването на революционната вълна от 1917–1921 г. от страна на социалдемокрацията (Русия, Германия, Италия, Унгария, България и др.). Именно социалдемокрацията преди всичко обезоръжава идеологически и практически пролетариата и потисна военно неговите въстания. В Германия „Свободните корпуси“, водени от социалиста Носке, са острието на кампанията за възстановяване на реда. Фашизмът, както и неговият голям брат сталинизмът, „само“ довършват работата на контрареволюцията, като приключват вече победения пролетариат. Така наречената диктатура винаги идва след като пролетариите са били победени от демокрацията с нейните профсъюзи и леви партии. Антифашизмът прикрива тази фундаментална реалност, като отъждествява фашизма със „силите на злото“ и го свежда до „ирационална“, аисторическа „реакция“, идваща от нищото. Доверието към фашизма през тридесетте години може да се обясни с факта, че той частично реализира програмата на социалдемокрацията: „подобряване“ на „жизнения стандарт“, важни обществени строежи, намаляване на безработицата и т.н.
4. Основната тактика на всички антифашистки фронтове е шумно да лепят етикета „фашистки“ на държавата (например във Франция лозунгът CRS = SS), което има същия ефект като осъждането на политическите партии, стоящи начело на държавата. И в двата случая критиката към държавата се крие зад осъждането на онези, които я управляват. Освен това антифашизмът означава насърчаване и укрепване на демокрацията и следователно на нейната държава.
5. Антифашизмът постоянно напомня за масовите убийства, извършени от нацистите, което служи за оправдание на войната, като ѝ се придава хуманитарен характер, и по този начин прикрива реалността, че войната е материална необходимост за капитала, позволяваща за кратко време да се ликвидира излишната маса от производителни сили. Но всяка война неизбежно се нуждае от оправдание, за да мобилизира пролетариите под своите знамена. Борбата срещу фашизма е позволила да се оправдае избиването на повече от 50 милиона пролетарии чрез насърчаване на борбата срещу „тоталитаризма“. И все пак, дори при един пацифистки и буржоазно-хуманистичен анализ, нацистките лагери на смъртта не са единствените „ужаси“ на войната: например, атомните бомби, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки, убийствените и масирани бомбардировки над големите германски градове, кланетата в Сетиф в Алжир, извършени от френската армия през май 1945 г., в самия ден на „Освобождението“ и т.н.
6. Развитието на капитала води до две основни последици: подчинението на работниците и следователно мирното или насилственото унищожаване на революционното движение; както и конкуренцията с другите национални капитали, а оттам и войната. Капиталистическите обществени отношения са изградени и структурирани около конкуренцията и утвърждаването на нациите като опора, като материална основа за войните. Всяка нация създава своя национализъм, който се конкурира със съседния национализъм; всяка нация се стреми да монополизира пазарния дял на съседа си. Всеки национализъм е империалистичен по същност и в резултат на това допринася за войните. Всяка нация носи в себе си семената на империализма, дори така наречените прогресивни нации от „третия свят“: Виетнам, Никарагуа и др.
7. Триумфът на капитала никога не е толкова пълен, колкото когато работниците се мобилизират в негова подкрепа, вярвайки, че той може да „промени живота“. „Диктатурата“ и „демокрацията“ са по-скоро два начина за контрол над пролетариата – или чрез насилственото му интегриране, или чрез приобщаването му чрез „неговите“ организации: профсъюзи, партии, сдружения и т.н. Последователният антифашизъм се състои в укрепването на държавата, винаги представяна като „демократична“, „конституционна“… като същевременно пролетариатът се връзва към нея чрез „участието на гражданите“.
8. За всички реформатори на капиталистическото общество демокрацията се възприема като елемент на социализма – елемент, който вече присъства в днешния свят. Според тяхната концепция социализмът би бил наистина пълна демокрация. Борбата за социализъм би се състояла в придобиването на все повече и повече демократични права в рамките на капитализма. Това е социалдемократична идеология, наречена „градуализъм“. Антифашизмът винаги ще води до засилване на тоталитаризма; неговата борба за „демократична“ държава (тя е такава в същността си!) укрепва държавата. За революционерите социализмът, комунизмът и анархията означават пълно унищожаване на обществените отношения на капитализма, а оттам и на неговите класи, неговата държава, неговата демокрация. Не трябва да подобряваме и следователно в крайна сметка да укрепваме това, срещу което се борим. Фашизмът и антифашизмът са част от едно цяло; те са двете челюсти на един и същ капан, който ни сразява.
9. Когато пролетариите доброволно и решително застанат на страната на демокрацията, антифашизма и държавата, те губят всякаква способност да защитават собствените си класови интереси, отричат себе си като революционна класа, разрушителна за това класово общество, и укрепват това, срещу което претендират, че се борят: държавата. От момента, в който пролетарското движение се затвори в границите на държавата, то вече не съществува (т.е. вече го няма) като автономно движение.
10. Комунистическото движение може да победи само ако пролетариатът надхвърли рамките на обикновеното въстание (дори и въоръжено), което не напада самата система на наемния труд.
11. Испанската война е била използвана, за да се поляризират пролетариатите от целия свят – както от „фашистките“, така и от „демократичните“ държави – около противопоставянето „фашизъм – антифашизъм“, като по този начин подготвя „Свещения съюз“ от 1939–1945 г. Това е общо повторение на Втората световна война, по същия начин, по който Балканската война е за периода 1914–1918 г. Буржоазията винаги се стреми да формализира съюзи, да поляризира конкуриращите се страни, да подтикне пролетариатите да се присъединят към нейните знамена, за да даде силна материална основа на своето решение – т.е. войната.
12. Чрез подкрепата си за съществуващата държава в нейната „демократична“ форма, с цел да се предотврати превръщането ѝ в „диктаторска“, антифашизмът обезоръжава пролетариата идеологически и материално, като фалшифицира и отрича антагонизма, който ги противопоставя на държавата – държавата на капитала. По този начин антифашизмът предава пролетариите на репресиите, призовавайки ги да прекратят борбата срещу класовия враг. Но последният е решен да продължи докрай. Това е точно това, което той прави, между другото, по време на кървавите сблъсъци в Барселона през май 1937 г. Липсата на разрив между пролетариите и революционерите с антифашизма, а в по-широк смисъл – със социалдемокрацията, е това, което ги довежда до поражение и смърт.
13. За радикализираната периферия на пролетариата Испанската война служи като начало на оправданието за (бъдещата) война срещу фашизма. Пролетариите, които дотогава са отказвали да приемат „Свещения съюз“ дори срещу нацистка Германия, но все пак са оказвали съпротива, стигат дотам, че да го приемат като „по-малкото зло“ в сравнение с фашистката победа. Следователно голямата идеологическа функция на Испанската война е да поляризира колебаещите се около алтернативата „демокрация“ срещу „фашизъм“, представяна и от двете страни като единствения възможен отговор на „плутократичния“ или „фашисткия“ тоталитаризъм. И през 1936 г., както и през 1940 г. или през 1914 г., винаги социалдемокрацията е начело в мобилизирането на пролетариите за война.
Антифашизмът е формула за объркване!
Фашизъм или антифашизъм – диктатурата на капитала е демокрацията!
Борбата срещу фашизма започва с борбата за социална революция!
