Обновено: Борбата срещу фашизма започва с борба против болшевизма – част 1

Този текст е написан преди избухването на Втората световна война през 1939 г. През тази епоха във всички индустриализирани страни без изключение капитализмът претърпява сложно структурно преустройство, изразяващо се в засилване на ролята на държавата, в нарастването на нейната намеса в икономиката, в тоталното навлизане на държавата във всички сфери на обществения живот. „Тоталитаризмът“ стана реалност – т.е. система, в рамките на която всички социални процеси се контролират и управляват от един център – държавата. Съветският съюз и фашистките страни бяха в челните редици на това движение… Заслужава и да се отбележи фактът, че статията е написана преди подписването на съветско-германския пакт за ненападение. Въпреки това Ото Рюле на практика предсказа пакта в тази си работа.

1.

Русия трябва да бъде поставена на първо място сред новите тоталитарни държави. Тя беше първата, приела новия държавен принцип. Това е първата държава, в която бе установена конституционна диктатура, заедно със съпътстващата я система на политически и административен терор. Приемайки всички характеристики на тоталитарната държава, тя послужи като модел за други страни. Русия се превърна в пример за фашизма.

Това не е случайност или шега на историята. В този случай копирането на системата не беше видимост, а реалност. Всичко показва, че си имаме работа с проявата и последиците от едни и същи принципи, прилагани на различни нива на историческото и политическото развитие. Съгласни са с това или не партийните „комунисти“, но факта си остава факт: държавният ред и управлението в Русия са неразличими от тези, които съществуват в Италия и Германия. По същество те са еднакви. Може да се говори за черна или кафява „съветска държава“ или за червен, черен или кафяв фашизъм. Между тези страни има някои идеологически различия, но идеологията не е първична. Освен това идеологиите се променят и такива промени не отразяват непременно естеството и функциите на държавния апарат. Фактът, че частната собственост се запазва в Германия и Италия, е само модификация от вторично значение. Премахването на частната собственост, само по себе си, все още не е гаранция за социализъм. При капитализма тя също може да бъде ликвидирана. Действително определящите за социалистическото общество, наред с премахването на частната собственост върху средствата за производство, са контролът на работниците върху продуктите на техния труд и прекратяването на системата на наемния труд. И двете условия не са изпълнени в Русия, както и в Италия, и Германия. Ако някой твърди, че Русия е с една стъпка по-близо до социализма от другите две страни, това не означава, че тяхната „съветска държава” е помогнала на световния пролетариат да напредне поне по някакъв начин в осъществяването на целите на своята класова борба. Напротив, именно защото Русия нарича себе си социалистическа държава, тя се заблуждава и заблуждава работниците от целия свят. Един мислещ работник знае какво е фашизъм и се бори с него, но за Русия често е склонен да приеме мита за социалистическия й характер. Това погрешно схващане пречи да се скъса с фашизма напълно и определено, тъй като пречи на принципната борба срещу причините, предпоставките и обстоятелствата, които доведоха в Русия, Германия и Италия до еднакви системи на държавата и управлението. Затова руският мит става идеологическо оръжие на контрареволюцията.

Човек не може да служи на двама господари. Тоталитарната държава също не може да стори това. Ако фашизмът служи на капиталистически и империалистически интереси, той не може да служи на стремежите на работниците. Ако обаче две очевидно враждебни класи са в полза на една и съща държавна система, тук очевидно нещо не е наред. Или едната, или другата класа греши. Нека никой да не казва, че въпросът тук е по-скоро във формата и следователно няма никакво реално значение, че политическите форми могат да бъдат идентични, а съдържанието им да е различно. Това е самоизмама. Формата и съдържанието са взаимосвързани и неразделни. Ако съветската държава служи за модел на фашизма, тя трябва да съдържа структурни и функционални елементи, които са общи с фашизма. За да ги открием, ще трябва да се обърнем към “съветската система”, както беше установена от ленинизма – приложение на болшевизма към руските условия. И ако между болшевизма и фашизма може да се установи идентичност, тогава пролетариатът не може да се бори с фашизма и едновременно да защитава руската “съветска система”. Напротив, борбата срещу фашизма трябва да започне с борбата срещу болшевизма.

2.

Първоначално за Ленин болшевизмът беше чисто руски феномен. В продължение на много години на политическата си дейност той никога не се опитваше да превърне болшевишката система във форма на борба в другите страни. Той беше социал-демократ, който виждаше в Бебел и Каутски гениални вождове на работническата класа и не искаше да знае нищо за лявото крило на германското социалистическо движение, което се бореше срещу тези ленински герои и други опортюнисти. Пренебрегвайки ги, той остана в последователна изолация, заобиколен от малка група руски емигранти, и продължаваше да подкрепя Каутски, дори когато германските „леви”, водени от Роза Люксембург, вече бяха влязли в открита борба срещу кауцкианството.

Ленин се интересуваше само от Русия. Целта му беше да свали царистката феодална система и да завоюва максимално политическо влияние в буржоазното общество за своята социалдемократическа партия. Беше ясно, че той ще може да остане на власт и да ускори процеса на социализация само в случай на световна работническа революция. Неговите собствени действия в това отношение обаче бяха катастрофални. Помагайки за връщането на германските работници в с.д.-партията, в синдикатите и в парламента, и в същото време унищожавайки германското движение за Съветите, болшевиките допринесоха за разгрома на отслабената европейска революция.

Болшевишката партия, която се състоеше от професионални революционери, от една страна, и широките изостанали маси, от друга, останаха изолирани. Тя не смогна да развие истинска система на Съветите през годините на гражданска война, на интервенция, на икономическа разруха, проваляйки експериментите за социализация и създавайки Червената армия. Макар че Съветите, създадени от меншевиките, не се вписваха в болшевишката схема, болшевиките дойдоха на власт с тяхна помощ. Когато властта и икономическото възстановяване се стабилизираха, болшевишката партия не знаеше как да свърже тази странна система на Съветите със собствените си решения и действия. Въпреки това, болшевиките искаха социализъм, а за неговото осъществяване им беше нужен световният пролетариат.

Ленин вярваше, че е необходимо да се завоюват работниците на света с помощта на болшевишките методи. Той се притесняваше, че работниците от други страни, въпреки големия триумф на болшевизма, не показват склонност да приемат болшевишката теория и практика, а по-скоро се стремят към движението на Съветите, което се прояви в няколко страни, особено в Германия.

Това Съветско движение Ленин вече не можа да използва в Русия. В други европейски страни то показа явни тенденции към противопоставяне срещу болшевишкия тип въстание. Въпреки огромната пропаганда, която Москва разгъна в много страни, така наречените „ултра-левичари“, както ги наричаше Ленин, агитираха с голям успех за революция на базата на движението за Съвети, отколкото всички пропагандисти, изпратени от болшевишката партия. Комунистическата партия, която следваше болшевизма, оставаше малка, истерична и шумна група, състояща се предимно от пролетарски отломки от буржоазията, докато Съветското движение бе засилено от истинския пролетариат, привличайки най-добрите елементи на работническата класа. За да се справи с тази ситуация, беше необходимо да се засили болшевишката пропаганда, да се атакуват „ултра-левите“ и да се разруши тяхното влияние в полза на болшевизма.

След разпадането на съветската система в Русия, нима можеше да се търпи радикална „конкуренция“, която би могла да докаже на света, че това, което не може да се направи от болшевизма в Русия, може да се направи много по-добре другаде, независимо от болшевизма? Срещу тези конкуренти Ленин написа своя памфлет „Левичарството – детска болест на комунизма“, продиктувана от страха да се загуби властта и от завистта от успеха на еретиците. Първоначално тази брошура беше издадена с подзаглавието „Опит за популярното представяне на марксистката стратегия и тактика“, но по-късно тази твърде амбициозна и глупава декларация беше оттеглена. Това вече дойде малко в повече.

Тази агресивна, груба и изпълнена с омраза папска була беше отличен материал за всеки контрареволюционер. От всички програмни декларации на болшевизма, тя говори повече от всичко за истинския му характер. В нея болшевизмът се появява без маска. Това е исторически факт – когато през 1933 г. Хитлер забрани цялата социалистическа и комунистическа литература в Германия, памфлета на Ленин продължаваше да бъде легално публикуван и разпространяван.

Що се отнася до съдържанието му, тук няма да се занимаваме с това, което в него се казва за руската революция, за историята на болшевизма, за полемиката между болшевизма и другите течения в работническото движение, или за обстоятелствата около болшевишката победа. Тук ще разгледаме само основните моменти, които след дискусията между Ленин и „ултралевите“ са показателни за разбиране на огромната разлика между опонентите.

3.

Болшевишката партия, първоначално руска социалдемократическа секция на Втория интернационал, е основана не в Русия, а в изгнание. След разделянето в Лондон през 1903 г., болшевишкото крило на руската социалдемокрация не беше нищо повече от малка секта. „Масите” зад нея са съществували само във въображението на нейните лидери. Този малък авангард обаче беше силно дисциплинирана организация, винаги готова за активна борба и поддържане на единствто чрез последователни чистки. Партията се разбираше като военна школа за професионални революционери. Нейните неотменни педагогически инструменти бяха безспорният авторитет на вожда, строг централизъм, желязна дисциплина, приспособимост, войнственост и жертва на личността за партийните интереси. Това, което Ленин създаде, беше елитът на интелектуалците, центърът, който трябваше да завземе лидерството и властта по време на революцията. Безсмислено е да се опитваме логически или абстрактно да определим дали тази подготовка за революцията е вярна или не. Въпросът е в това, за каква революция става дума? Какви са целите на тази революция?

Партията на Ленин действаше в рамките на закъснялата буржоазна революция в Русия, чиято цел бе да свали феодалния режим на царизма. Колкото по-централизирана бе волята на управляващата партия в такава революция, колкото по-силно е единодушието, толкова по-успешно ще продължи процесът на формиране на буржоазната държава, и по-обещаваща ще бъде позицията на пролетарската класа в новата държава. Но това, което може да се счита за успешно решаване на революционните проблеми в буржоазната революция, не може да бъде предложено като решение на пролетарската революция. Принципната структурна разлика между буржоазното и новото социалистическо общество изключва такъв подход.

В съответствие с революционния метод на Ленин, вождовете се явяват като мозъка на масите. След като са преминали през своята собствена революционна школа, те са способни да разбират ситуацията и да ръководят бойните сили, да ги командват. Те са професионални революционери, генерали на голяма гражданска армия. Това разделение между глава и тяло, интелектуалци и маси, официални и лични, съответства на двойствената природа на класовото общество в буржоазната социална система. Едната класа е обучена да управлява, а другата – да бъде управлявана. От тази стара класова формула следваше ленинистката концепция за партията. Неговата организация беше само реакция на буржоазната реалност. Неговата революция се определя обективно от силите, които създават социалната система, в която се вписват тези класови отношения, независимо от субективните стремежи, съпътстващи този процес.

Този, който се стреми към буржоазната система, ще съчетае разделението на вождове и маси, на авангард и работническа класа като правилната стратегия за подготовката на революцията. Колкото по-интелигентно, обучено и превъзхождащо е ръководството и колкото по-дисциплинирани и покорни са масите, толкова по-големи са шансовете за успех на такава революция. Разчитайки на буржоазната революция в Русия, партията на Ленин беше най-приспособена към тази цел.

Когато обаче руската революция промени характера си, когато пролетарските й черти все повече започнаха да излизат на преден план, тактическите и стратегически методи на Ленин загубиха своята стойност. Ако болшевиките успяха, то не беше като авангард, а благодарение на движението на Съветите, което не успяха да интегрират напълно в плановете си. И когато Ленин, след успеха на революцията, постигнат от Съветите, разпръсна това движение, всичко, което беше пролетарско в руската революция, изчезна заедно с него. Буржоазният характер на революцията излезе на преден план и намери своя естествен завършек в сталинизма.

Въпреки любовта си към марксистката диалектика, Ленин не беше в съсояние да разглежда диалектично социално-историческия процес. Мисленето му остана механистично, подчинено на строги правила. За него имаше само една революционна партия – собствената, само една революция – руската, само един метод – болшевишкия. И това, което сработи в Русия, трябваше да работи и в Германия, Франция, Америка, Китай и Австралия. Това, което беше вярно за буржоазната революция в Русия, трябваше също да е правилно за световната пролетарска революция.

Монотонното прилагане на веднъж откритата формула се въртеше в егоцентричен кръг, независимо от времето и обстоятелствата, от нивото на развитие, от културните стандарти, идеите и хората. В Ленин се прояви с голяма яснота господството на машинната епоха в политиката; той беше „техник“, „изобретател“ на революцията, представител на всемогъщата ръководна воля. Всички фундаментални характеристики на фашизма присъстваха в неговата доктрина, стратегия, социално „планиране“ и неговия начин на работа с хората. Той не можеше да види дълбокия революционен смисъл на това, че левите изоставиха традиционната партийна политика. Той не можа да разбере истинското значение на съветското движение за социалистическата ориентация на обществото. Той никога не се научи да разбира предпоставките за освобождаването на трудещите се. Власт, лидерство, сила, от една страна, и организация, кадри, подчинение, от друга – такъв беше ходът на мислите му. Дисциплина и диктатура – тези думи най-често се срещат в неговите писания. Ето защо той не можеше да разбере, нито да оцени идеите и действията на „ултралевите“, които не приеха неговата стратегия и искаха това, което е най-необходимо и задължително в революционната борба за социализъм – това, че само самите работници държат собствената си съдба в своите ръце.

Да вземем съдбата си в собствените си ръце – този ключ към всички въпроси на социализма беше истинското съдържание на цялата полемика между ултралевите и болшевиките. Разногласията по въпроса за партията дойдоха паралелно с разногласията по въпроса за синдикатите. Ултралевите смятаха, че революционерите вече нямат място в синдикатите, че трябва да създават свои собствени организационни форми в предприятията, на работните места. Въпреки това, благодарение на своа незаслужен авторитет, болшевиките успяха през първите седмици на германската революция да върнат работниците в реакционните капиталистически профсъюзи. За да разбие ултралевите и да ги представи като тъпаци и контрареволюционери, Ленин отново прибягна до механистичните формули в своя памфлет. Излагайки аргументи срещу позицията на левицата, той не се позовава на германските профсъюзи, а на профсъюзния опит на болшевиките в Русия. Фактът, че синдикатите в зората на своето съществуване са били от голямо значение за класовата борба на пролетариата, е общопризнат факт. Синдикатите в Русия бяха млади и това оправдаваше ентусиазма на Ленин. В други части на света обаче ситуацията беше различна. Полезни и прогресивни в началото, синдикатите в старите капиталистически страни се превърнаха в преграда по пътя към освобождението на работниците. Те станаха инструмент на контрареволюцията и германската левица направи извод от тази промяна на ситуацията.

На Ленин не помогна признанието, че с течение на времето синдикатите се бяха превърнали в защитници на „професионална, тесногръда, егоистична, безсърдечна, послушна, дребнобуржоазна, империалистически настроена и от империализма подкупена, корумпирана работническа аристокрация“. Тази корумпирана гилдия, това гангстерско ръководство днес контролира световното синдикално движение и живее за сметка на работниците. Именно за това профсъюзно движение говориха ултралевите, призовавайки работниците да го напуснат. Ленин обаче даде демагогски отговор, като се позоваваше на младото профсъюзно движение в Русия, което все още не бе придобило характера на профсъюзите, които отдавна се бяха установили в другите страни. Опирайки се на специфичния опит в определен момент и при специални обстоятелства, той намери за възможно да направи изводи от него в… световен мащаб. Революционерът, твърдеше той, винаги трябва да бъде там, където са масите. Но къде бяха масите? В офисите на профсъюзите? На членските събрания? На тайните срещи на лидерите им с представители на капиталистите? Не, масите бяха в предприятията, на работните им места и именно там трябваше да се засили сътрудничеството и солидарността между хората. Фабричната организация, системата на Съветите – такава е истинската организация на революцията, която трябва да замени всички партии и синдикати.

Във фабричната организация няма място за професионално лидерство, няма разделение между вождове и последователи, мислители и редови членове, няма основа за егоизъм, конкуренция, деморализация, корупция, стерилност и филистерство. Тук работниците трябва да вземат съдбата си в свои ръце.

Но Ленин смяташе друго. Той призоваваше да се запазят профсъюзите, да ги променят отвътре, да изместят социалдемократическите чиновници и да ги заменят с болшевишки, да сменят лошата бюрокрация с добра. Лошото е концентрирано само в социалната демокрация, доброто – в болшевизма.

Двайсетгодишният опит показа цялия идиотизъм на тази теория. Следвайки инструкциите на Ленин, комунистите в различни страни изпробваха всички мислими начини за реформиране на синдикатите. Резултатът беше нулев. Опитите за създаване на собствени профсъюзи също завършиха плачевно. Конкуренцията между социалдемократическата и болшевишката профсъюзна работа беше съревнование в корумпираността. Всъщност това беше процес на задушаване на революционната енергия на работниците. Вместо да концентрират силите си върху борбата срещу фашизма, работниците бяха въвлечени в безсмислени и безплодни експерименти в интерес на различни бюрокрации. Масите загубиха вяра в себе си и в „своите“ организации.

Те се чувстваха измамени и предадени. Методите на фашизма – да диктуват на работниците всяка тяхна стъпка, да възпрепятстват развитието на собствената им инициатива, да саботират всички начала на класовото съзнание, да деморализират масите чрез безброй поражения и да превърнат енергията им в импотентност – всички тези методи вече бяха изпробвани в 20 годишната работа в синдикатите в съответствие с болшевишките принципи. Победата на фашизма беше толкова лесна само защото работническите лидери в профсъюзите и в партиите подготвяха хората за използването им за фашистки цели.

Статия на Ото Рюле

(Следва)