Обновено: Борбата срещу фашизма започва с борба против болшевизма – част 2

Този текст е написан преди избухването на Втората световна война през 1939 г. През тази епоха във всички индустриализирани страни без изключение капитализмът претърпява сложно структурно преустройство, изразяващо се в засилване на ролята на държавата, в нарастването на нейната намеса в икономиката, в тоталното навлизане на държавата във всички сфери на обществения живот. „Тоталитаризмът“ стана реалност – т.е. система, в рамките на която всички социални процеси се контролират и управляват от един център – държавата. Съветският съюз и фашистките страни бяха в челните редици на това движение… Заслужава и да се отбележи фактът, че статията е написана преди подписването на съветско-германския пакт за ненападение. Въпреки това Ото Рюле на практика предсказа пакта в тази си работа.

5.

По въпроса за парламентаризма Ленин също се оказа в ролята на защитник на една гнила политическа институция, превърнала се в пречка за по-нататъшното политическо развитие и заплаха за пролетарското освобождение. Ултралевите се бореха срещу парламентаризма във всичките му форми. Те отказаха да участват в изборите и не съблюдаваха решенията на парламентите. Ленин обръщаше голямо внимание на парламентарната дейност и й придаваше голямо значение. Ултралевите твърдяха, че парламентаризмът като трибуна за агитация исторически се е превърнал в нещо от миналото и не виждаха в него нищо повече от постоянен източник на политическа корупция както за парламентаристите, така и за работниците. Той притъпява революционното съзнание и последователност на масите, поражда илюзии за възможността за законни реформи, а в критична ситуация парламентът се превръщаше в оръдие на контрареволюцията. Той трябва да бъде унищожен, а ако не е възможно – да се саботира. Трябваше да се борим с ролята на парламентарната традиция в пролетарското съзнание. За да постигне обратния ефект, Ленин предприе трика с разделението между институциите, които бяха надживяни исторически и политически. Разбира се, каза той, парламентаризмът исторически е остарял, но политически не е и с него следва да се съобразяваме. Необходимо е да участваме в него, защото той играе политическа роля.

Що за аргумент! Капитализмът също е изживян исторически, но не и политически. Следователно, според логиката на Ленин е невъзможно да се води борба с капитализма по революционному. Напротив, трябва да се търсят компромиси. Опортюнизъм, сделки, политическо печалбарство – това са последиците от тактиката на Ленин. Монархията също е остаряла исторически, но не и политически. Според Ленин се оказва, че работниците нямат право да я сринат, но са задължени да търсят компромисно решение. Същото се отнася и за църквата, която също е остаряла исторически, но не и политически. В крайна сметка маса хора принадлежат и на църквите. Затова, както подчертава Ленин, революционерът трябва да бъде там, където са масите – в църквата! Той е длъжен да призове: „Да отидем в църквата, това е наш революционен дълг!“ И накрая, съществува фашизъм. Един ден фашизмът ще се окаже исторически остарял, но политически все още ще съществува. Какво трябва да се направи? Признайте този факт и сключете компромис с фашизма. В съответствие с логиката на Ленин, пактът между Сталин и Хитлер би бил доказателство за това, че днес Сталин е най-добрият ученик на Ленин. И няма да е изненадващо, ако в близко бъдеще агентите на болшевиките приветстват пакта между Москва и Берлин като единствената истински революционна тактика.

Позицията на Ленин относно парламентаризма беше проста илюстрация на неспособността му да разбере основните задачи и характеристики на пролетарската революция. Неговата революция е изцяло буржоазна; това е борба за мнозинството, за правителствени позиции, за овладяване на законодателната машина. Той наистина мислеше за важността на придобиването на колкото се може повече гласове в предизборните кампании, за създаване на силна болшевишка фракция в парламентите, за подпомагане при определянето формата и съдържанието на законодателството и участие в политическото управление.

Той не обърна внимание на факта, че целият парламентаризъм днес е блъф, че истинската власт в буржоазното общество е концентрирана изцяло на други места, че въпреки евентуалните парламентарни поражения, буржоазията ще запази в ръцете си достатъчно средства за осъществяване на волята и интересите си, извън парламента. Ленин не забелязва деморализиращото влияние на парламентаризма върху масите, не придаде значение на факта, че парламентарната корупция отравя обществения морал. Подкупни, корумпирани и страхливи, парламентарните политици се страхуват само за джоба си. Така беше в предфашистка Германия, когато реакционерите в парламента бяха готови да приемат всеки закон, само за да избегнат разпускането на парламента. За един парламентарен политик няма нищо по-лошо от това, което означава за него края на лесния му доход. За да избегне такъв край, той е готов да каже „да“ на всичко. А какво да кажем за днешни Германия, Русия, Италия? Парламентарните роби са лишени от мнение и воля, те са не повече от доброволни роби на техните фашистки господари.

Фактът, че парламентаризмът е напълно дегенерирал и корумпиран, е без съмнение. Защо тогава пролетариатът да не сложи край на деградацията на този политическия инструмент, който някога е бил използван за по-смислени цели? Ликвидацията на парламентаризма чрез един героичен революционен акт би било много по-полезно и ползотворно за развитието на пролетарското съзнание, отколкото омразния театър, в който парламентаризмът намира края си във фашисткото общество. Но такъв подход беше напълно чужд на Ленин, тъй както днес е чужд на Сталин. Ленин не се интересуваше от свободата на работниците от духовното и физическо робство, не беше смутен от фалшивото съзнание сред масите и тяхното човешко самоотчуждение. Цялият проблем за него се свеждаше само до проблема за властта. Като буржоа, той мислеше в категориите на печалбата или загубата, увеличаването или намаляването, кредита и дебита, и всичките му бизнес-сметки се занимаваха само с външните неща: броя на членовете, броя на гласовете, парламентарните места и властовите позиции. Материализмът му е буржоазен материализъм, занимаващ се с механизми, но не с човешки същества. Той в действителност не може да мисли в социално-исторически категории. Парламентът за него е парламент, абстрактна концепция във вакуум, имаща същото значение за всички нации и във всички времена. Разбира се, той признава, че парламентът преминава през различни етапи и отбелязва това в дискусията, но не взема предвид собственото си признание в своята теория и практика. В пропарламентарната си полемика, когато не са останали аргументи, той се крие зад ранните капиталистически парламенти във възходящия стадий на капитализма. И ако критикува старите парламенти, това е само от позицията на предимството на младото над отдавна остарялото. Накратко, политиката за него е изкуството на възможното. Докато за работника тя е изкуството на революцията.

6.

Остава да разберем ленинистката позиция по въпроса за компромисите. По време на Първата световна война германската социалдемокрация се продаваше на буржоазията. Въпреки това, до голяма степен против собствената си воля, тя наследи немската революция. Това стана възможно в голяма степен благодарение на помощта на Русия, която допринесе за убийството на германското движение за Съвети. Властта попадна в ръцете на социал-демокрацията, но тя не можа да я използва. Тя просто продължи своята стара политика на класово сътрудничество, задоволявайки се да сподели властта над работниците с буржоазията по време на периода на възстановяване на капитализма. Радикалните работници на Германия отговориха на това предателство с лозунга: „Никакви компромиси с контрареволюцията!“ Това беше специфична, конкретна ситуация, която изискваше ясно решение. Ленин, неспособен да разбере истинското съдържание на случващото се, го превърна в универсален проблем по въпроса за компромисите. Като генерал, безапелационно и с непогрешимостта на кардинал, той се опита да убеди ултра-левите, че компромисите с политическите опоненти при всички условия са революционен дълг. Когато четеш тези пасажи днес за компромисите в памфлета на Ленин, на ум ти идва съпоставката на коментарите на Ленин от 1920 г. с настоящата сталинска политика на компромиси. Няма нито един смъртен грях от гледна точка на болшевишката теория, който при Ленин не би станал болшевишка реалност. Според Ленин ултралевите трябваше да се съгласят с подписването на Версайския мир. Обаче, комунистическата партия, също в съгласие с Ленин, сключи компромис и протестира срещу Версайския договор, като сътрудничеше с нацистите. „Национал-болшевизмът“, пропагандиран в Германия през 1919 г. от „левия“ Лауфенберг, по мнението на Ленин е „абсурд, който трябва да се гори с нажежено желязо.“ Радек и комунистическата партия обаче – отново, в съответствие с принципа на Ленин – сключиха компромис с германския нацизъм, протестираха срещу окупацията на рурския басейн и прославяха Шлагетер като национален герой. Лигата на Нациите, по думите на Ленин, е „банда от капиталистически разбойници и гангстери“, с които работниците трябва да се борят на живот и смърт. Сталин обаче – в съгласие с тактиката на Ленин – стигна до компромис със същите тези бандити, а СССР се присъедини към Лигата. Концепцията за “народа” според Ленин, е престъпна отстъпка на контрареволюционната идеология на дребната буржоазия. Това не попречи на ленинистите Сталин и Димитров да сключат компромис с дребната буржоазия, създавайки странното движение на “Народния фронт”. Според Ленин империализмът е най-голямият враг на световния пролетариат и всички сили трябва да бъдат мобилизирани срещу него. Сталин, също в съответствие с визията на Ленин, много активно се стреми към съюз с империализма на Хитлер. Имате ли нужда от повече примери?

Историческият опит показва, че всички компромиси между революцията и контрареволюцията могат да служат само на последната. Те водят само до фалит на революционното движение. Всяка компромисна политика е политика на банкрута. Това, което започна като прост компромис с германската социалдемокрация, намери своя завършек в Хитлер. Това, което Ленин оправдаваше, като необходим компромис, намери своя завършек в Сталин. Определяйки революционната безкомпромисност като „детска болест на левичарството”, Ленин страдаше от сенилното заболяване на опортюнизма и псевдо-комунизма.

7.

Обхващайки с един критически поглед картината на болшевизма, както е представена в памфлета на Ленин, можем да формулираме като основни следните характерни черти:

Същността на болшевизма

• Болшевизмът е националистическа доктрина. Призван първоначално и по същество за решаване на националния проблем, по-късно той се превръща в теория и практика на международно ниво. Неговият националистически характер се вижда в позицията му по въпроса за борбата за национална независимост на потиснатите нации.
• Болшевизмът е авторитарна система. Върхушката на социалната пирамида в нея е най-важния и определящ пункт. Властта е въплътена в всемогъщата личност. Идеалът на буржоазната личност намира своя най-висок триумф в мита за вожда.
• Организационно, болшевизмът е силно централистичен. Централният комитет е отговорен за всички инициативи, ръководство, възпитание, заповеди. Както и в буржоазната държава, ръководещите членове на организацията играят ролята на буржоазията, единствената роля на работниците е да се подчиняват на заповедите.
• Болшевизмът въплъщава войнствената политика на властта. Като се интересува изключително от политическата власт, той не се различава от формите на управление в традиционния буржоазен смисъл. Дори в самата организация няма никакво право на самоопределение за членовете й. Армията служи на партията като велик пример за организация.
• Болшевизмът е диктатура. Действайки с помощта на брутална сила и терористични методи, той насочва всички свои функции към потискането на всички не-болшевишки институции и мнения. Неговата „диктатура на пролетариата“ е диктатурата на бюрокрацията.
• Болшевизмът е механистичен метод. Цел на обществения ред към който се стреми е автоматичната координация, технически осигурена приспособяемост и най-ефикасен тоталитаризъм. Икономиката на централизираното „планиране“ съзнателно смесва техническите и организационни проблеми със социално-икономическите въпроси.
• Социалната структура на болшевизма има буржоазна природа. Той не ликвидира системата на наемния труд и отказва на пролетариата правото самостоятелно да използва продуктите на труда си. Така по същество той запазва класовия характер на буржоазната социална система. Капитализмът се увековечава.
• Болшевизмът е революционен само в рамките на буржоазната революция. Неспособен да осъществи системата на Съветите, той по същество е неспособен да трансформира структурата на буржоазното общество и неговата икономика. Той установява не социализъм, а държавен капитализъм.
• Болшевизмът не служи като мост към социалистическото общество. Без система от Съвети, без цялостна радикална революция на хората и нещата, не е възможно да се изпълни най-същественото от всички социалистически изисквания – да се сложи край на капиталистическото самоотчуждение на човека.

Тези 9 точки дефинират непреодолимата разлика между болшевизма и социализма. С цялата си необходима яснота те демонстрират буржоазния характер на болшевишкото движение и неговата тясна връзка с фашизма. Национализъм, авторитаризъм, централизъм, диктатура на лидера, властова политика, терористическо управление, механистична динамика, неспособност за социализация – всички тези съществени характеристики на фашизма съществуват и продължават да съществуват в болшевизма. Фашизмът е само копие на болшевизма. Поради тази причина борбата срещу единия трябва да започне с борбата срещу другия.

Ото Рюле (публикувано през 1939 г.)