Индивидуалните актове
Статия на холандския комунист на съветите Антон Панекук, публикувана през 1933 г. по повод подпалването на Райхстага. Текстът, въпреки че идва от критик на анархизма от холандско-немската школа на левия комунизъм, и до ден днешен служи като полезен анализ при всички тези случаи на безразсъдни авантюристи, които жертват живота си за символична цел – протест. Панекук показва как буржоазията се възползва от подобни постъпки и ги обръща в пропаганда за своя собствена полза.
В днешно време може да се водят размисли върху този материал с оглед на делата на фигури като Луиджи Манджионе, Арон Бушнел, Кристофър Дорнър и много други млади хора, арестувани или дали живота си с мисълта, че правят опит да разклатят една несправедлива система. Но трябва да се запитаме: достатъчни ли са тези изолирани усилия и с цената на колко oще жертви би се постигнал дори и най-малък пробив в битката с врага, който не е просто съвкупност от индивиди, а режим на производство, засягащ цялото общество и пораждащ безброй процеси. Като анархо-комунисти ние също считаме, че пролетариятът трябва да бъде организиран, за да води класова борба. Индивидуалното действие е не само недостатъчно, но и съпроводено с трагични жертви – и всичко в името на символична съпротива като изразяването на желание за противодействие, което в крайна сметка е възможно единствено чрез класовата борба на един обединен пролетариат.
Много различни позиции бяха заети относно опожаряването на Райхстага от ван дер Любе. В органите на комунистическата левица (Спартак, Раденкомунист) той беше одобрен като акт на един революционен комунист. Да одобряваш и аплодираш подобна постъпка означава да призоваваш тя да бъде повторена. Ето защо е важно да разберем каква е била ползата от нея.
Единственото ѝ значение може да бъде да удари, да отслаби управляващата класа, буржоазията. Тук не може да става дума за това. Буржоазията изобщо не е пострадала от подпалването на Райхстага. Нейното управление не е отслабено по никакъв начин. Напротив, правителството се възползва от възможността да засили значително своя терор срещу работническото движение. Крайните последици от това все още не са оценени.
Но дори ако такъв акт наистина удари или отслаби буржоазията, единствената последица от това ще бъде да насърчи работниците да вярват, че подобни индивидуални действия могат да ги освободят. Великата истина, която те трябва да научат, че само масовите действия на цялата работническа класа могат да победят буржоазията – тази основна истина на революционния комунизъм – ще бъде скрита от тях. Това би ги отклонило от автономните групови действия. Вместо да съсредоточат всичките си сили върху пропаганда сред трудещите се маси, революционните малцинства биха изчерпали енергията си в индивидуални действия, които, дори когато са извършени от голяма и всеотдайна група, по никакъв начин няма да разклатят господството на управляващата класа. Със своите значителни помощни сили буржоазията лесно може да овладее такава група. Рядко е имало малцинствена група, която да извършва подобни действия с отдадеността, жертвоготовността и енергията на руските нихилисти преди половин век. В определени моменти дори изглеждаше, че чрез поредица от добре организирани индивидуални убийства ще успеят да свалят царизма. Но един френски полицай, призован да поеме антитерористичната борба на мястото на некомпетентната руска полиция, успя със своята западна енергия и организация да унищожи нихилизма за няколко години. Едва след това, с развитието на масовото движение, царизмът е свален.
Но няма ли такъв акт стойност като демонстрация срещу долния електорализъм, който служи за проваляне на борбите на работниците? Една демонстрация има стойност, ако убеждава хората, като създава впечатление за сила или ако развива съзнанието. Но наистина ли трябва да вярваме, че работник, който си мисли, че защитава интересите си, като гласува за социалдемократ или комунист, ще започне да се съмнява в това, защото Райхстагът е изгорен? Всичко това е напълно смехотворно в сравнение с това, което прави самата буржоазия, за да подкопае илюзиите на работниците – превръщайки Райхстага в напълно импотентен, разпускайки го или отстранявайки го от процеса на вземане на решения.
Някои германски другари казаха, че актът може да бъде само положителен, защото би нанесъл удар върху доверието на работниците в парламентаризма. Без съмнение. Но все пак можем да попитаме дали това не е поглед на нещата по доста опростен начин. Демократичните илюзии биха били внесени само от друг източник. Там, където няма право на глас, където парламентът е безсилен, се предлага завладяването на „истинската демокрация“ и работниците си въобразяват, че това е единственото нещо, за което трябва да се борят. Всъщност систематичната пропаганда, която използва всяко събитие, за да развие разбиране за истинското значение на парламента и класовата борба, никога не може да бъде заобиколена и винаги е основното нещо.
Не могат ли индивидуалните действия да бъдат сигналът, който дава началото на масова борба, като дава радикален пример? Добре известен факт в историята е, че действието на индивид в моменти на напрежение може да подейства като искра в буре с барут. Но пролетарската революция няма нищо общо с експлозията на буре с барут. Дори ако комунистическата партия се опитва да убеди себе си и всички останали, че революцията може да избухне всеки момент, ние знаем, че пролетариата все още трябва да се формира за нови масови битки. Тези идеи разкриват известен буржоазен романтизъм. В миналите буржоазни революции надигащата се буржоазия, а зад нея и хората, се сблъскват с личностите на суверените и тяхното произволно потисничество. Убийството на крал или министър може да бъде сигнал за бунт. Идеята, че в настоящия период един индивидуален акт би могъл да раздвижи масите, се основава на буржоазната концепция за „началника“, не избран партиен лидер, а самоназначен лидер, чието действие мобилизира пасивните маси. Пролетарската революция няма нищо общо с този остарял романтизъм на вожда. Цялата инициатива трябва да идва от класата, тласкана напред от масивни социални сили.
Но в крайна сметка масите се състоят от индивиди и масовите действия съдържат цял брой индивидуални действия. Разбира се, и тук стигаме до истинската стойност на индивидуалните действия. Отделено от масовото действие, действието на индивид, който си мисли, че може да постигне големи неща сам, е безполезно. Но като част от масово движение, това е от най-голямо значение. Борбената класа не е полк от еднакви марионетки, маршируващи в крачка и постигащи велики неща чрез сляпата сила на собственото си движение. Напротив, това е маса от множество личности, тласнати напред от една и съща воля, поддържащи себе си, увещаващи себе си, даващи си смелост. Неустоимата сила на такова движение се основава на много различни сили, всички конвергиращи към една и съща цел. В този контекст най-дръзката храброст може да се изрази в индивидуални действия на смелост, тъй като ясното разбиране на всички останали е това, което насочва тези действия към истинска цел, така че плодовете на тези действия да не бъдат загубени. При едно възходящо движение това взаимодействие на силни страни и действия е от най-голяма стойност, когато е насочено от ясното разбиране на работниците за това какво трябва да се направи и за това как да развият своята борбеност. Но в тези случаи се изисква много повече упоритост, дързост и смелост, отколкото е необходимо, за да се запали парламент!
