Глобализацията – гледни точки
Отначало искам да кажа няколко думи за това как разсъждават относно глобализацията хората на които това е изгодно – тези, които използват този термин за да запазят властта си върху света и обществото, която глобализационните процеси им дават. Важно е как те говорят по проблема, как формулират основните въпроси, по които се води политическата дискусия и какво премълчават.
От тяхна гледна точка, основният проблем, който стои пред човечеството и пред всяка конкретна страна е не проблема за противопоставянето, а проблема за приспособяването, защото според тях глобализацията съществува като някакъв обективен процес, с който е невъзможно и не е нужно да се води борба. Задачата на всяко общество е приспособяването към процесите на глобализацията. Как е възможно това? Класически пример: европейската държава на всеобщото благосъстояние се издържа от данъци. Доколкото препятствията пред движението на капитала се отстраняват именно в процеса на глобализацията, капиталът придобива политическа сила и отива там, където за него се създават по-благоприятни условия. Това означава, че ако някоя държава иска да привлече чуждестранни инвестиции, то най-простият начин за това е да се понижат данъците върху печалбите на корпорациите. Чуждестранните инвестиции – това са работни места, икономически ръст, допълнителни данъчни постъпления в бюджета и т.н. Ако държавата не иска да понижава социалните осигуровки, то това увеличава данъците върху потреблението – например, данъка върху добавената стойност, който в крайна сметка се плаща от потребителя, който купува стоката. Тук също има предел, защото не може до безкрай да се увеличават налозите, затова държавата, в крайна сметка, пристъпва към съкращаване на различните социални придобивки. Разбира се, никой не казва на избирателите, че влошаването на социалното положение се явява следствие на глобализацията. Правителството твърди, че е невъзможно да се повлияе на развитието на събитията, защото те се осъществяват в глобален мащаб, те са извън нашия контрол, и ние сме принудени да се приспособяваме към тях. Идеите за противодействие на този процес се отхвърлят като «идеалистически». Важна черта на тези размишления върху глобализацията е противопоставянето на «реализъм» и «идеализъм». Съгласно тези самозвани «реалисти», ние трябва да живеем в света такъв, какъвто е, и ние сме тези, които трябва да се приспособяват към него.
Още една важна черта, характерна за такива размишления е «държаво-централизма». Хората са заложници на идеята за държавата като единствена арена на политическия живот и единствен инструмент за изменение на ситуацията в обществото. Ако искаме нещо да променим – ние гласуваме за партията, която издига най-приемливите за нас искания. Ако такава партия няма, то ние трябва да създадем собствена, да спечелим представителство в парламента и да приемем съответен закон. Други способи не се раглеждат, те се игнорират и премълчават. Да се спори с това е безполезно: докато се намираме в рамките на традиционната парадигма, ние не можем нищо да възразим. Ако мислим само за това, как с помощта на традиционните политически методи да изменим ситуацията в света и обществото, ние винаги ще губим спора с хората, намиращи се във властта и стремящи се да запазят своите привилегии, защото те знаят, как функционира този механизъм, и ще приведат един куп доводи, защо това или онова е невъзможно. На това ние можем да противопоставим само или отрицание на идеята за държава, или изход отвъд рамките на «държавничеството» и да му противопоставим идеите на самоорганизацията – може би, в световен мащаб.
Още един важен момент в подобни размишления е затвореността в рамките на представите за прогреса, характерни за Новото време, зацикленост на идеята за икономическия ръст като единственото средство за разрешаване на всички проблеми. Ако искаме, у нас да няма бедни – нужен е икономически ръст, за да се получат средства за борба с бедността. Ако не искаме ядрени реактори – нужен е икономически ръст, тогава ще можем да получаваме енергия по начини, които са по-малко ефективни и по-скъпи. А за да се обезпечи икономически ръст и за да има възможност утре да се откажем от «мирния атом» – днес ни е нужна ядрена енергетика. Получава се затворен кръг – от една страна, ръстът става невъзможен, от друга – ако останем в рамките на предните размишления и представи за света, не можем да предложим алтернативи. Затваряме се в идеята за държавата в нейния сегашен вид, като единствено средство за решаване на всички наши проблеми – влизаме в задънена улица и губим възможността да се борим срещу хората, които контролират света. Освен това, съвременната държава вече е влязла в улица без изход в опитите си да се справи с международните проблеми, доколкото проблемите, стоящи пред съвременното общество (екологичните, проблемите на войната и мира и др.) са надраснали държавното ниво и са станали действително глобални. В условията на съвременния нестабилен, фрагментиран свят, разделен на двестатина държави, те винаги ще се борят за сфери на влияние, и проблемите на войната и мира в рамките на съществуващото световно устройство са неразрешими.
Но най-главното е интелектуалната криза, характерна за съвременния способ на разсъждение относно световните проблеми. Често се говори за съвременния свят, като за «анархистично» съобщество от държави, където няма върховна власт, която би могла да решава проблемите в световен мащаб, но затова пък вътре в държавите се предполага че цари пълен ред. Тази идея се приписва на Томас Хобс, но той не я е предлагал като окончателна рецепта. Той е считал, че човешките съобщества балансират между тоталитарния контрол на държавата и войната на всеки против всички в условията на пълна «анархия». Хобс е предлагал решение във вида на държава-Левиатан, която контролира всички вътрешни процеси, а на междудържавно равнище цари пълна «анархия». Той е разбирал, че такова решение не е окончателно, а е само най-малката от всички злини. Сега тази картина често се представя като неоспорима представа за света – единствено възможно описание на действителността.
Какво можем да противопоставим ние на това? Моят личен отговор е – интернационализъм. Интернационализъм в най-широкия смисъл на тази дума, като отрицание на приоритета на държавните и национални интереси и като борба за интересите на човечество като цяло и на всеки човек поотделно. При това е необходимо да се говори за интернационализъм демократически, защото съществува и такова нещо като «поп-интернационализъм», по израза на известния икономист Пол Крагмен – или, ако искате, «глобализационен» интернационализъм, в който всеки опит за борба с глобализацията на икономиката се тълкува като реакционен, водещ към изолационизъм и национализъм. Опасността от възвръщане към «пещерния» национализъм действително съществува. Затова всяка идеология за локализация, «антиглобализация» или борба със световния капитал и световния империализъм трябва да включва в себе си идеята за интернационализма, и то интернационализъм демократически, който се противопоставя на интернационализма на корпораците като стремеж към пълна липса на контрол върху пазара. Необходимо е да се борим и с националистическите тенденции, които, за съжаление, съществуват. Има национални ценности, които могат да бъдат използвани в борбата срещу глобализацията, но те не трябва да стават самоцел. Също така не трябва да става самоцел и борбата против глобализацията. Борбата трябва да бъде не против нещо, а за нещо. Тук ние отново идваме до идеята за интернационализма, до солидарността в борбата за нашите общи цели. Необходимо е да напомняме за опасността от агресивния национализъм, който също използва лозунги за борба с глобализацията и който може да се окаже много по-жизнеспособен. На мен не ми се иска, човечеството отново да се разпръсне по своите «национални квартири».
