За работническата класа: наред с Украйна

Списък на свързаните публикации:

В очакване колелото на историята да се завърти

Защо руското антивоенно движение остава най-голямата ни надежда

Апел на активисти от осма инициативна група

Този текст беше публикуван на 1 март от Antijob, анархистки уебсайт, организиращ работниците. Можете да прочетете интервюто с Antijob ТУК.

Всяка част от тази статия ще започва с думите „тези, които с действията си, а не с думите си“, защото живеем в страна, където лъжата е вездесъща и която наподобява света, описан от Оруел в романа му “1984 г.”, къдто истината е лъжа и войната е мир. Защото „нашият“ президент, по собствените му думи, нямаше никакво намерение да вдига пенсионната възраст, но просто го направи. Защото по думите му той щял да плаща „пари за Covid-19“ на медицинските си работници, докато в действителност те трябва да ги грабнат от шефовете си. Защото по думите му той обеща да реши проблема с неплащането на работниците, построили космическата площадка за изстрелване „Восточный“, но в действителност, по време на новата телевизионна програма Hotline (в която Путин отговаря с часове на готови въпроси от лоялната „публика“, работник повдигна този въпрос, полицията го арестува и го остави в ареста за няколко дни, за да му попречи да говори. Защото по думите му “Путин се бори за мир”, а в действителност започна война, която забранява да наричаме такава.

Авторът на този текст е посветил години от живота си на борбата за интересите на трудещите се и срещу фашизма – на дело, а не само на думи – и затова, за разлика от Путин, може да му се вярва.

Коя е хунтата тук?

Тези, които с действията си, а не само с думите си, се опитват да защитят интересите на работниците, много добре знаят, че при авторитарния режим на Путин това е почти невъзможна мисия. Защо? Защото всичко, което обществото, в случая и работниците, се опитва да постигне, веднага подлежи на репресии. Държавата преследва най-активните елементи на нашето общество и ни пречи да се превърнем в сила, която може да окаже влияние върху ситуацията в страната. Държавата работи в две посоки: от една страна, тя се занимава с скандално преследване на работническите активисти, а от друга, тя оформя законите, които легитимират тази репресия.

Как работи това? Пример: през 2008 г. Валентин Урусов, работник в диамантена мина до якутския град Удашни, решава заедно с други работници да сформират синдикат, за да се борят за правата си. Но като в лош трилър, шефът на местния отряд за наркотици и неговите детективи го отвеждат в гората, разтоварват оръжията си точно до главата му и му поставят наркотици. В крайна сметка Валентин беше в затвора за четири години (той беше осъден на шест години, но беше освободен условно след четири), а проф-съюзът така и не видя бял свят.

И ако в допълнение към незаконосъобразните действия на ченгетата, ние се заинтересуваме от законодателството, наблюдението е още по-потискащо**: с приемането на новия Кодекс на труда стана невъзможно легалното стачкуване в Русия.** Ето защо стачките изчезнаха от официалната статистика след приемането на този кодекс. Това не означава, че само са изчезнали, но и че са станали „незаконни“ от гледна точка на правителството на Путин. В тази връзка, когато Хуберт, президент на германския профсъюз IG Mettal [1], разпита Путин относно атаките срещу живота и здравето на бойците на MRA [2], последният отговори, че “MRA не е синдикат, а екстремистка организация“. Това до голяма степен обобщава отношението на руския президент към работническото движение. И дори предполагаме, че с течение на времето екстремистите са се превърнали в терористи в съзнанието му.

Следователно ние не можем легално да организираме митинги и стачки, тъй като това ще изисква разрешение от длъжностните лица. Ако хората нямат капацитета да защитават колективно своите права и интереси, те никога няма да се научат как да го правят, а ако не се научат как да го правят, тогава работническото движение е невъзможно. В проклетия и прокълнат Запад работниците могат да превземат фабрики, да се бият с полицията и да спрат неолибералните реформи, но тук те ще мълчат. Украинското правителство, подобно на руското правителство, обслужва интересите на богатите, но има фундаментална разлика – то не разполага със средствата, с които руското правителство потиска гражданското общество. Там различни олигарси се сменят един след друг и поради това са лишени от способността да мачкат всичко, което им се изпречи. По-важното е, че ако някоя от тези групи олигарси продължава да отказва да слуша хората, украинците ги събарят, както направиха по време на Майдана. За съжаление, това не означава, че обществото поема властта в свои ръце, а че е в състояние поне да запази способността да се съпротивлява.

Коя всъщност е злата „хунта“, която пречи на обикновените хора да правят каквото и да било? Отговорът на този въпрос е очевиден за всеки, който гледа реалността в лицето. Украинското правителство сега раздава оръжие на всеки, който иска да се бори с нашествениците. Ако това е „хунта“, която обещава само националистически щикове и терор на собствения си народ, защо не се страхува, че те ще застанат на страната на врага и ще съборят властта? Защото истинската хунта не е в Украйна. Представяте ли си Путин да раздава оръжие на хората? Той вече се страхува от най-малката пластмасова чаша [3]… Именно в Русия службите за сигурност имат безкрайна власт и я използват, за да се обогатяват и да репресират протестиращите. Въоръженият народ е най-лошият кошмар на Путин, на неговите генерали и на руските олигарси. Раздаването на оръжие на украинския народ предизвика голямо удивление сред руските официални лица и медии.

„Антифашистки“ фашизъм

Тези, които се борят с фашизма на дело, а не само на думи, знаят много добре, че в Русия са затворени антифашисти и че „нашето“ правителство апелира към крайната десница да потуши социалните протести. Историята на гората Химки е най-ярката илюстрация на тази ситуация. Докато властите наеха фашисти от московската хулиганска група „Гладиатори“ да разрушат лагера на защитниците в гората Химки, антифашистите отвърнаха, като разрушиха сградата на общината в града. В отговор и без много обмисляне властите започнаха издирване срещу антифашистите и затвориха двама от тях за три месеца, Алексей Гаскаров и Маким Солопов. Но това все още е относително лека репресия. Антифашистът Алексей Сутуга трябваше да излежи тригодишна присъда за битка срещу крайнодесни активисти в кафене „Сбаро“ в Москва.

Друг пример. Едно време ултраправославното движение „Сорок Сороков” беше известно с атаките си срещу активисти, които се противопоставиха на строежа на [руските] православни храмове в общинските паркове. Какви бяха последствията за тях? Нито едно. Руските власти ценят терора, нанесен в името на Бог. И тук стигаме до друг важен момент. Подобно на фашистите преди тях, руските власти налагат традиционализъм и консерватизъм на обществото. Православната култура се преподава в училище. Сексуалното образование е забранено. Наказателната квалификация „удари” е премахната от Наказателния кодекс, въпреки че това е основанието, поради което преди това извършителите на домашно насилие са били най-често преследвани. И всичко това е само малка част от въведеното от правителството. Всъщност, чрез училищата, телевизията и всеки канал, с който разполага, правителството насажда религиозен и антинаучен начин на мислене. И са изненадани, когато хората отказват да бъдат ваксинирани срещу Covid-19. Просто се гмурнете под леда и се подпишете. „Ние сме руснаци – “Бог е с нас”. И този Бог знае постмодерните нрави – защото май не обръща внимание на стриптийза в двореца на Путин в Геленджик. Но кой знае, може би танците на пилон са се практикували в колибите на средновековна Русия? Само Бог знае.

Накратко, като оставим настрана всички културни особености, руското правителство изповядва идеология на империалистическия национализъм. Централният принцип на тази идеология е, че всичко трябва да се решава от центъра, а не на местно ниво. Много е трудно да се разбере шегата в поговорката „Москва не е Русия“. От друга страна смятаме, че шегата в лозунга „Газпром е богатството на Русия“ е 100% разбираема. Цялата „сила на Сибир“ – да използвам идеално подвеждащия език на връзките с обществеността на режима – отива в чужбина. Сибир се оказва с обезлесени земи, тъмно небе от смог, ракови заболявания и опустошена природа. „Богатството на Русия“ дори не позволи да се вкара газ в Красноярския край. Всички тръбопроводи вървят в противоположни посоки към града, предимно на запад и изток. И когато беше обявен „режимът на черното небе“, заради дейността на Красноярския алуминиев завод, вината беше хвърлена върху гърба на „проклетите американци“.

В Русия правителството забранява самоопределението на коренните народи, които обитават територията. Режимът на Путин обяви за екстремистка башкирската организация „Башкорт“, която защитава природния паметник Кущау Шихан от промишленото развитие. Но можем да приведем още по-ярък пример. Например, след като ингушите протестираха срещу промяната на границата между Ингушетия и Чечения, няколко членове на ингушския народен съвет на тейп бяха затворени, а самата организация беше разпусната. Вместо да тръгне срещу чеченското си протеже, Путин се поддаде на желанията му. Как може да се развият нещата в Кавказ в бъдеще, не е трудно да се отгатне. Но на кого му пука? След нас потоп.

Благодарение на всичко това дори най-лошите украински националисти могат да кажат с чиста съвест: „И това са хората, които идват да ни донесат въшки!?“

Колонизатори от 21-ви век – Майната ви!

Всеки, който се опитва да направи живота в страната си по-добър, с дела, а не само с думи, знае, че това не може да се постигне чрез война между съседите. Но „нашите“ бивши „комунисти“, чекисти, мошеници и техните деца се превърнаха в колонизатори на 21 век. Те не можеха да бъдат доволни от териториите си и от тормоза, който нанасят на хората, които живеят там. Имаха нужда от повече. Първо, те ограбиха Крим и създадоха фалшиви републики в Източна Украйна, където онези, които не са съгласни с волята на Кремъл и неговите представители, в най-добрия случай, се затваряха в мазетата. Но това все още не им беше достатъчно. Искаха цяла Украйна. И в резултат на това „Руски колонизатори, махайте се!“ се превърна в международен лозунг.

Болно ми е да го напиша, защото нашата история не е изградена само от потисничеството на други народи и облизването на ботушите на нашите господари, но и от съпротива. От Новгородското вече [4] през Степан Разин и до народниците има традиция на борбата срещу авторитаризма, която може да се определи като антидържавен патриотизъм. Хиляди герои и героини дадоха живота си, за да не останем аз и вие в историята като „жандармите на Европа [5]“, а да станем пример за другите.

Тогава защо отново избираме ботуша на господаря и държим психопати на трона? Ако искаме да се гордеем с красивите неща в нашата история, как можем все още да приемем да живеем при опричнината [репресиите и масовите екзекуции на болярите през 16 век] на Иван Грозни, при Николай Палкин или при Сталин? Руското правителство помогна на диктатора Лукашенко да смаже съпротивата на беларусите и го запази на трона, а сега иска да постави на колене нашите братя и сестри в Украйна. Искаме ли хората, които живеят до нас, да ни виждат като окупатори, искаме ли да ни мразят и презират?

Както и да е, не искам и затова се гордея, разбира се, не с Путин, а с факта, че международният лозунг „Руски колонизатори, майната ви!“ беше произнесен за първи път на руски език, език, за който се твърди, че е забранен в Украйна. Не всичко е загубено за нас.

Как да възстановим изгубеното си общество?

Тези, които се грижат за своите близки – с дела, а не само с думи – не искат те да загинат в безсмислени войни. Но режимът на Путин гарантира, че единствената социална спасителна линия, достъпна за обикновените хора, е службата във военните или други сили за сигурност. Историята на един от руските пленници показва много добре как тези хора се озовават във вермахта на Путин. Дръжте се на националистите, защото историята е много интернационална, но за ваше удоволствие гледането е много в духа на „скрепи“ [6].

На 24 февруари руският войник Рафик Рахманкулов е пленен от украинската армия. Майка му е Наталия Дейнека, жителка на Саратовска област. Той е най-малкият й син. Освен него тя има още 5 деца, така че общо 6. Три са от тях и три от бившия й партньор. Съпругът й работи като строителен работник, строи мостове и работи по ротационен график. Тя ходи с него на ротации, но работи другаде, в склада на спортен магазин. Това е сложно пролетарско семейство, което не отговаря на мирогледа на дясното или на “лявото”. Рафик има приятелка Лилия и за да издържа бъдещото си семейство, избра военната служба по договор, след като беше призован и прекара година в армията. Той беше мотивиран от заплащането в армията и възможността, която му се предлагаше да намери жилище. Очевидно не искаше да направи заем “три-осем” и да плаща ипотека за двадесет или тридесет години. Но алтернативата беше да продаде душата си на дявола, накрая на Путин. Това е цялата история.

Нямам никакво желание да оправдавам всички рафици, докато те разбира се заслужават добър побой, за да се научат, че „едните не се месят в манастира на другите“ [7], но знам също, че има много рафици, ивановци, и други видове като тях в Русия и трябва да се направи нещо с тях. Путин не се интересува от живота им – той се нуждае от Ивановците и Рафиците, които да му служат лоялно и да дадат живота си във военните му експедиции, или да използват палките си, за да бият други Ивановци и Рафици, които са имали по-голям късмет и са разбрали, че това няма как да е начин на живот.

И това наистина не е начин на живот. Влизането в правоприлагащите органи не трябва да е единственият начин да получите прилично заплащане. Не можем да оставим хората в дългове за двадесет или тридесет години при банкерите, само за да имаме къща. Струва ли си Рафик да гние в полетата на Украйна? Струва ли си Лилия да създаде семейство с мъж, който за собственото си щастие е готов да смаже това на другите? Рафик и Лилия са ми по-близки от Путин, Медведев, Греф, Ротенберг, Тимченко, Пригожин [известни руски олигарси] и други влиятелни руснаци, независимо от националността. Затова пожелавам победа на Сашко и Тоня [8] от Украйна с надеждата, че заедно с Рафик и Лилия, тоест с руската работническа класа, най-накрая ще започнем да се борим, но не срещу въображаеми бандеровци, (украинци поддръжници на Степан Бандера, сътрудник на нацистите и украински национален герой), но срещу онези, които са ни направили свои роби. Без това никакъв „комунизъм“ или „антифашизъм“ не могат да ни помогнат.

PS:

Между другото, Сашко и Тоня също ще започнат да се бият с Ахметовци, Коломойски, Порошенко и други [украински олигарси], когато Русия се откаже да воюва. Можем да им помогнем само, ако първо се “погрижим” за нашите “лидери” (Путин и компания). Междувременно Сашко и Тоня сигурно могат да ни научат на един-два трюка, но обратното не е вярно.