Егоизъм и алтруизъм

Публикуваме още един преведен откъс от книгата „Бъдещото общество“ на Жан Грав. Разглежда се въпроса с противопоставянето на егоизма и алтруизма у хората и индивидуализма и колективизма в устройството на обществото. Стига се до извода, че всички тези тенденции, абсолютизирани и в своята крайна форма, са вредни за човека и следователно анархисткото общество не трябва да се основава на една от тях.

След като аргументират необходимостта от съществуване на избрано малцинство, защитниците на буржоазната система най-често изтъкват личния егоизъм, за да оправдаят частната собственост и необходимостта от власт за поддържане на реда в едно егоистично общество.

Според тях човекът е егоист и действа единствено под влияние на чувството за чисто лична изгода.

Ако обществото не дава на човек възможност да запази за себе си, да натрупва и да прехвърля на когото иска всичко, което придобива с труд, то това унищожава движещата сила на всяка инициатива, на всеки труд.

В деня, в който възможността за натрупване на капитал бъде отнета на хората, те вече няма да работят и тогава няма да остане нищо – нито общество, нито прогрес.

Нашите буржоа са твърде добре запознати с интересите си, за да доведат тази теория до крайните ѝ изводи! Това би застрашило цялата им социална система и затова ни казват:

„Човекът по природа е егоист и няма как да бъде преобразен. От друга страна, обществото, на което ние сме украса, за да функционира правилно, изисква много себеотрицание, много саможертва от страна на някои индивиди. Ако се съгласите, ще се оправим – едните ще управляват и експлоатират другите и ще могат спокойно да развиват своя егоизъм, защото ще разполагат със средства за това; другите, които ще бъдат управлявани и експлоатирани, ще бъдат длъжни да проявят най-съвършено себеотрицание и да се подчинят на това, което първите изискват от тях. Само на тази цена обществото е възможно“.

Ето защо първата грижа на всички религии е била проповядването на уважение към господарите, лично смирение, саможертва и себеотрицание; проповядването на саможертва в името на съседите, родината и обществото, за да се подготви идването на буржоазията!

Тогава се появи една чудесна порода хора, наречена моралисти, и започна да доказва, че обществото е възможно и трайно само ако индивидът се жертва за общото щастие, откаже се от своята самостоятелност и се съгласи да бъде обвързан във всичките си движения. Разбира се, невежите и онеправданите са възприели това буквално и вече хиляди години се оставят да бъдат стригани, вярвайки, че по този начин облагодетелстват човешкия род. На имащите, на по-малко наивните, им остава само да се възползват и да експлоатират тези добри чувства. Но всяко действие предизвиква противодействие. Появяват се други и започват да доказват, че тъй като егоизмът е заложен в самите дълбини на човешката природа, човек ще намери своето щастие само когато обществото му позволи да мисли само за себе си, да насочва всичките си действия и разсъждения към култивиране на своето его, превърнало се в божество, на което трябва да се жертва всичко.

Тази теория е разпространена сред много млади литератори и те презират с цялата сила на приписвания им интелектуализъм чернокожите, които стоят толкова ниско в техните очи, и са стигнали дотам, че да проповядват един вид аристократичен анархизъм, който с няколкостотин хиляди франка рента би се примирил със съвременното общество.

Ненавиждайки самоотричането и смирението, проповядвани от християнството и буржоазния морал, част от анархистите смятат, че под тази нова формула могат да намерят израз на истината, и в резултат се стига до полемика между привържениците на т.нар. „егоизъм“ и т.нар „алтруизъм“. За да се обяснят тези два термина, се изляха потоци мастило, натрупаха се софизми върху софизми, изговориха се много глупости, всичко това, за да се докаже, че всеки от тези термини трябва да бъде изключителен двигател на човешката личност.

В съответствие с любимите си мотиви защитниците на егоизма упрекнаха анархическия комунизъм с обвинението, че анархистката идея изисква твърде много алтруизъм от страна на отделните индивиди за осъществяването си, че възможността за такова общество предполага съвършени хора, каквито не съществуват, че човекът по природа не е склонен да се жертва за другите, че трябва да прави само това, което смята за полезно за собственото си развитие. Защитниците на алтруизма казваха на анархистите: „като изисквате пълна свобода на индивида, като възхвалявате духа на индивидуализма – вие тласкате хората към пълен егоизъм; вашето общество няма да бъде трайно, защото забравяте, че за своето съществуване обществото се нуждае от взаимна жертва, че често личната инициатива трябва да отстъпва и отпада пред общата полза; вашето общество ще бъде царство на грубата сила, на господството на силния над слабия; ще има вечен раздор“.

Това са глупости, с които може да се съгласите, ако гледате на нещата само от едната страна. Човекът е сложно същество и не действа под влиянието на едно-единствено чувство, а може да бъде подтикнат едновременно от различни видове усещания, обстоятелства, умствени, физически и химически въздействия и не си дава сметка какъв импулс е предизвикал едно или друго негово действие.

Ако човек действаше само под влиянието на егоизма, съвременното общество нямаше да съществува нито минута; защото, изисквайки най-големи жертви от онези, които са лишени от всичко, докато пред очите им се демонстрира луксът на богатите, богатите класи трябва да са събудили някакво друго чувство, за да получат сили да поддържат своята система, която биха били безсилни да защитават, ако бъдат оставени сами за себе си. Но също толкова погрешни са и онези, които ни проповядват саможертва и себеотрицание, защото ако се случи човек да забрави себе си, за да се притече на помощ на ближните си, това може да бъде само по импулс, но не и постоянно.

Именно тази вредна теория, залегнала в основата на християнството, е затвърдила властта, като е принудила хората да се подчиняват на експлоатацията на властимащите, уж изпратени от Бога, и ги е приучила да страдат на тази земя, за да получат блаженство на небето.

Човекът не е животното, описвано от теоретиците на егоизма, но той не е и ангелът, който алтруистите искат да бъде, а ако беше, това можеше да бъде само в негова вреда, защото най-доброто щеше да бъде пожертвано за най-лошото. Ако индивидите се жертват, тези, които мислят само за себе си, в крайна сметка ще извлекат полза и ще надживеят другите. Индивидът не бива да се жертва за никого, както няма право да изисква жертва от друг. Това е, което се забравя и което осветлява въпроса по съвсем различен начин. Човекът, поради самия факт на своето съществуване, има право да живее, да се развива и да еволюира. Привилегированите могат да оспорват това право, да го ограничават, но колкото повече индивидът се осъзнава, колкото повече започва да разбира как да използва правото си, толкова повече се измъква от наложените му окови.

Ако индивидът беше сам в целия свят, той би имал правото да използва и дори да злоупотребява с всички свои права, да се наслаждава на всички произведения на природата без никакво изключение или ограничение, като се интересува единствено от възможните последици от тази злоупотреба. Но индивидът не е единична величина, той не съществува сам; има повече от милиард такива като него и всички те са изправени на земята един срещу друг, с подобни, ако не и идентични, способности и с твърдото желание да се възползват от правото си на живот. Проповядваният от индивидуалистите култ към нашето „аз“ и провъзгласяването на индивида за сингулярност принадлежат към сферата на трансценденталната метафизика, която е също толкова абсурдна, колкото и измисленият от свещениците Бог.

Индивидът има право на задоволяване на всички свои потребности, на пълноценно развитие на цялата си индивидуалност, но тъй като не е сам на земята и тъй като правото на единия е също толкова неотменимо, колкото и правото на другия, очевидно е, че има само две решения за реализиране на тези различни права: война или сдружаване.

Но човешкият ум рядко се спира на категорични решения. Обстоятелствата обаче увличат индивидите, преди да имат време да обмислят действията си, и едва тогава, когато събитията отминат, те се опитват да извлекат философия от тях.

Имало е сблъсъци между различните права на хората, смесени с опити за солидарност. Човечеството се е убедило, че солидарността би била полезна за него, но жестокият егоизъм на някои хора, които виждат само личната полза, но не и злото, което тя носи, е попречил на човечеството да се развива свободно към пълна солидарност. В обществата, които сами по себе си са били началото на практическата солидарност, се е поддържало постоянно състояние на борба. И в продължение на стотици векове – ако говорим само за един исторически период – това смесено състояние на борба и солидарност продължава; в продължение на хиляди години, докато по волята на едно малцинство, което единствено се облагодетелства от това положение на нещата и което би искало да го удължи до безкрайност, ние се борим помежду си, създавайки най-красивите мечти за братство; докато класите на имащите експлоатират нямащите, проповядвайки солидарност, лоялност, любов към ближния.

Но тези, които страдат, се питат защо трябва да продължават да подкрепят паразитите и да искат като милостиня това, което е произвел техният труд? Мозъците им се развиха, те размишляваха върху причините за своята бедност и разбраха, че за да се измъкнат от нея, трябва да обединят усилията си и че щастието на всеки е възможно само с щастието на всички, при проява на пълна солидарност.

Те осъзнаха също така, че властта, която им беше представена като пазител на противоположните интереси, създадена, за да предотврати изострянето на борбата, напротив, беше само средство в ръцете на паразитите, за да запазят състоянието на борба и да затвърдят завинаги своя паразитизъм – и затова, провъзгласявайки правото на съществуване на всеки индивид, те провъзгласяват едновременно с това и неговата пълна свобода, тъй като едното не минава без другото; съществуването не може да бъде пълно без неговото следствие – свободата. Някои защитници на буржоазния строй са принудени да признаят, че тяхното щастие в съвременното общество не е пълно и цялостно, че то е накърнено в самия си корен от мисълта, че около тях има същества, които мизерстват и страдат, за да им донесат благополучие. Всеки интелигентен буржуй е принуден да се съгласи, че обществото е зле организирано, а аргументите, които изтъква в защита на обществото, вече не са арогантно, категорично доказателство, а по-скоро начало на оправдание под предлог, че най-доброто все още не е намерено, че резултатът от рязкото сътресение ще бъде несигурност. Системата, която е стигнала дотук, вече е осъдена, тя има съзнанието за собствения си позор.

Индивидът не бива да се съгласява с ограниченията върху своето развитие; той не бива да носи игото на властта, независимо от претекста, на който тя се основава. Само той може да прецени от какво се нуждае, на какво е способен и какво може да му навреди. Когато добре разбере собствената си стойност, той ще осъзнае, че всеки човек има своята лична стойност и право на равна свобода с другите, на равностойно развитие. Научавайки се да внушава уважение към своята индивидуалност, то ще се научи да уважава тази на другите.

Нека хората осъзнаят, че ако не са длъжни да се подчиняват на ничия власт, нямат право да налагат своята, тъй като злото, причинено на друг, може да се обърне срещу подбудителя. Разумът трябва да обясни на хората, че силата, изразходвана за отнемане от друг индивид на част от неговото щастие, е еднакво загубена и за двамата спорещи.

Анархистите са обвинявани, че са създали фалшив идеал за човешката раса и че са си представяли човека като изключително добър, без недостатъци, способен на всякаква саможертва, и че върху това са изградили едно неосъществено общество, което може да съществува само при условие на самоотричане от страна на всеки в името на общото щастие.

Това е дълбока заблуда; именно буржоазията и поддръжниците на властта не познават човешката природа, защото доказват, че човек може да се справи в обществото само при твърда дисциплина, под натиска на въоръжена сила, която винаги стои в готовност.

За да упражняват тази власт и да набират тази въоръжена сила, ще им трябват същества, които са абсолютно безгрешни, ангели, за които анархистите уж мечтаят.

Според тях човешката природа е непълноценна; необходими са железни камшици, за да се дисциплинира, и те искат да сложат тези камшици в ръцете на хората. Какви глупости! Човекът не е ангел, за какъвто уж го рисуват анархистите, но не е и жестоко животно, за каквото го описват привържениците на властта. Човекът е същество, способно да се усъвършенства, има своите недостатъци, но и своите добри качества; организирайте социален ред, който да му позволи да приложи тези качества и да парализира недостатъците му или в който проявата им да бъде наказвана. По-специално, направете така, че този обществен ред да не се нуждае от институции, където тези недостатъци да могат да намерят оръжие, за да потискат другите, и ще видите, че хората са в състояние да си помагат един на друг без принудителна сила.