Кратка критика на анархо-синдикализма

Публикуваме превод на текст на Джеймс Херъд, който отразява разминаванията между анархо-синдикализма и анархо-комунизма, посочвайки някои пропуски в теорията и практиката на първия.

[Предварителна бележка: март 2017 г. Тази кратка критика трябва да бъде разширена, квалифицирана и пренаписана с повече нюанси. Все още се надявам да го направя. Може би ще го направя, но ако не го направя, ето я във вида, в който беше прочетена по време на беседата ми Imagining Anarchy в Wooden Shoe Book Store във Филаделфия на 15 октомври 2010 г. Тази беседа е достъпна в YouTube. Както заявих категорично веднага след като я прочетох, критиката не означава, че съм против организирането на работното място. Просто смятам, че фокусът трябва да бъде върху създаването на събрания на работното място и след това върху създаването на мрежи от тези събрания на различни работни места, като по този начин се заобикалят профсъюзите. Така че това отличава моята критика от категоричното отхвърляне на анархо-синдикализма на Мъри Букчин, който на практика елиминира всякаква роля на организирането на работното място. Позицията ми също така ме поставя в противоречие с групи като Движението за работническа солидарност в Ирландия и със стратегията на IWW, които се концентрират върху изграждането на революционни профсъюзи. — Дж.Х.]

1. Анархо-синдикализмът грешно възлага вземането на решения изключително на работниците, а не на хората като цяло в техните автономни общности.
2. Той затваря революцията в капиталистическото разделение на труда. Работниците в дадено предприятие няма как да решат да спрат дейност, тъй като препитанието им е свързано с нея. Те нямат начин да живеят без този доход. Анархо-синдикализмът не осигурява изход от това – т.е. не създава други източници на поддръжка за тези работници. Това може да стане само чрез общността.
3. Той не отчита как се е променило съдържанието на труда през последния половин век. Огромни милиони хора днес се занимават с абсолютно безполезна работа. Това е работа, която трябва да бъде изоставена, а не завзета.
4. Той няма как да се справи с новата, мащабна промяна в капиталистическия пазар на труда – временната работа. Тези работници не са обвързани с конкретно работно място, а се движат често между много други. По този начин те не са в състояние да завземат нищо, нито пък биха искали да го направят.
5. Той не може да избяга от капиталистическия стоков пазар. Дори и да бъдат превзети всички работни места в цялата страна, всяко предприятие все още ще зависи от продажбите на пазара, за да оцелее. Единственото, което бихме имали, е нация, пълна с работнически капиталистически фирми. Те не биха имали нито възможност, нито стимул да започнат и осъществят програма за декомодификация на цялото общество, включително декомодификация на труда и преминаване от наемен към кооперативен труд, което може да се осъществи само на общностно ниво.
6. Той не отчита подобреното ни разбиране за капитализма, а именно, че през последните векове капиталистите са успели да превърнат цялото общество в средство за производство, в социална фабрика, с цел натрупване на повече капитал. По този начин завземането на конкретни работни места всъщност не е равносилно на завземане на средствата за производство. (Оттук идва и появата на кампанията „Заплати за домашната работа“).
7. Той греши в това, което трябва да се завземе, като си мисли, че това са средствата за производство, докато всъщност това е цялото вземане на решения, което трябва да се отнеме от управляващата класа и да се премести в нашите общности.
8. Той насърчава наемните роби да се определят като работници. По този начин се запазва и всъщност се насърчава тази фалшива идентичност. Той се опитва да породи класово съзнание, основано на труда, съзнание на работническата класа. Това е необходимо, за да се завземат работните места, смятат синдикалистите. Но първоначалната цел на комунистическата революция е да премахне наемното робство, да премахне работниците като работници, да премахне пролетариата, да премахне цялата тази класа. Това означава, че наемните роби би трябвало да спрат да бъдат такива. Както и стана, вече почти никой не се идентифицира с труда си. Нито пък би трябвало. Те знаят, че са нещо повече от работници. Тяхната личност се крие другаде – в семейството, приятелите, изискванията, свободното време (т.е. играта) и общността. Те са човешки същества с много интереси и характери. Те са се отказали от идентичността на работник (ако някога са я имали), но все пак трябва да продължат да работят, за да живеят. Но това е всичко, което тя е – просто начин да си изкарват прехраната. Наемното робство може да бъде премахнато само чрез преминаване към кооперативен труд. Опитите да се втълпи „съзнание на работническата класа“ не са начин да се постигне това. Това може да стане само в общностите.
9. Той държи революцията погрешно фокусирана върху борбата между стоковия труд и капитала, като по този начин блокира борбата за възстановяване на нестоковия труд, труда с потребителна стойност в противовес на труда с разменна стойност. Връщането към полезния труд не може да се осъществи в рамките на анархо-синдикализма, а само в рамките на анархо-комунизма.
10. Той пропуска огромни маси от хора – безработните, старите, болните, младите, студентите, домакините. Тези хора могат да служат само като помощни войски в една революция, определяна като завземане на средствата за производство, което на свой ред се определя като завземане на фабрики, офиси, магазини или ферми. Идеята, че само хората с работа могат да играят пряка роля в революцията, е сериозно погрешна.
11. Той има погрешно отношение към селяните и дребната буржоазия (дребни бизнесмени, дребни земеделци, самостоятелно заети професионалисти и търговци). Тези категории хора са склонни да бъдат разглеждани по-скоро като врагове, отколкото като потенциални съюзници. И наистина, в анархо-синдикалисткия модел за тях няма роля в революцията.
12. Основава се на форма на представителна демокрация (федерация, т.е. делегати в регионалните и националните събрания), а не на пряка демокрация. По този начин той никъде не е преодолял тази буржоазна йерархична структура/процедура.
13. Често е тясно свързан със синдикатите, които са организирани извън работните места. Тези профсъюзи могат да предадат и често са предавали работническата класа, когато настъпи криза. Два значими случая са Националната конфедерация на труда по време на испанската революция и профсъюз „Солидарност“ по време на полската революция от 1980-81 г.
14. Двойната структура на властта, която анархо-синдикалистите установяват, е статична по отношение на капиталистическата държава. Как точно е възможно някога да се премине от двойна структура на властта към единна структура на властта, т.е. към елиминиране на държавата? Стратегията не е подготвена да направи това и затова мълчи по въпроса. (И никога не е било правено.)
15. Той не разполага с начин да се справи с контрареволюционните партии, които са организирани извън структурата на федеративните работнически съвети. По този начин болшевиките успяват да унищожат съветите, Франко успява да унищожи колективизирана Испания, а социалдемократите успяват да унищожат работническите и войнишки съвети в немската революция от 1918-1919 г. Той би могъл да се опита да организира собствена армия, но това не би могло да стане в рамките на структурата на федеративните работнически съвети.
16. Анархо-синдикализмът възпрепятства за повече от век първоначалната цел на всички антикапиталистически радикали от XIX в., независимо дали са комунисти, социалисти или анархисти, да възстановят властта на местните общности и да създадат комуна на комуните, без пазари, пари, наемно робство или държави. Той оставя настрана анархо-комунизма. Вместо това, представлявайки артефакт на самия капитализъм и капиталистическото работно място, бива възприет като основна организационна арена на антикапиталистическата борба. Тази стратегия се проваля в продължение на повече от век.