Проблемът на демокрацията от гледна точка на анархизма

Статия на Джеф Шантц.

Тази статия е кратък принос към анархистките критики на представителната и избирателната демокрация. Тя е публикувана за първи път като част от симпозиума „Още ли е значима демокрацията?“ във Free Inquiry (октомври/ноември 2008 г.).

Една популярна сред анархистките среди поговорка гласи, че „изборите са начинът да изберем с какъв сос ще ни сготвят“. Анархистите имат дълбок проблем с претенциите за представителство, предявявани от политическите лидери. Просто никой не може да представлява истински никого, освен себе си, и освен ако не става дума за някакво „най-добро предположение“ за интересите на другите хора. Ограничаването на достъпа до политиката, към което се стремят много социални движения, независимо дали чрез реформи в представителството или в политиката, за много анархисти е в основата си потвърждение на съгласието на човека да бъде управляван, да му бъдат налагани нечии решения.

Преминаването отвъд статуквото и осъществяването на истинска социална промяна изисква отчасти отказ от участие в господстващите социални отношения. Анархистите призовават да се откажем от отстъпването на нашата колективната власт на политиците или на шефовете. Вместо това те се стремят да реорганизират социалните институции по такъв начин, че да си възвърнат социалната и икономическата власт и да я упражняват от свое име в полза на собствените си колективни интереси. Те се стремят към алтернативна социална инфраструктура, която да отговаря на нуждите на хората, тъй като се разработва и контролира пряко от тях. Това е социална рамка, в която решенията относно социалните и икономическите отношения се вземат от хората, засегнати от тях.

Подобен подход е твърдо противоположен на властта, предоставена на политиците и техните корпоративни господари. Той също така се противопоставя на йерархичните порядки, които са типични за основни институции като работните места, училищата, църквите и дори семейството.

Да създадем истинска демокрация

Преосмислянето на демокрацията и на значението на демократичните практики е основна задача на съвременните антиглобализационни движения. Експериментите с форми на демокрация на участието дават живи примери за хора, които управляват живота си, без да разчитат на представители на държавата.

Като един от многото примери може да се посочат пряките действия на улични демонстрации от Сиатъл до Прага, които привлякоха толкова много внимание към съвременния анархизъм. Известният лозунг „Ето как изглежда демокрацията“, който завладя общественото въображение по време на големите антиглобалистки акции и оттогава се превърна в редовен, дори прекалено използван елемент на почти всяка акция, винаги е имал двоен смисъл. От една страна, това е публично осъждане на това, което се приема за демокрация в капиталистическата либерална демокрация, в която фундаментални решения, засягащи милиарди жители на света, могат да бъдат вземани от шепа богати мъже в луксозни хотели, обградени с бодлива тел и охранявани от паравоенни сили. От друга страна, това е израз на разбирането на активистите, че средствата, с които се противопоставят и възпрепятстват тези недемократични процеси, трябва да се основават на прякодемократичен и равен принцип. Демокрацията не е това, което се случва в луксозните апартаменти, парламентите и мраморните конферентни зали. Тя е много по-хаотичен, дори по-мръсен процес, който се случва сред канавките и дупките по улиците навън. Както предполага Грейбър (2004: 84) в противовес на пренебрежителния тон на критиците на анархизма: „Ето защо всички снизходителни коментари, че движението е доминирано от група глупави деца без ясна идеология, са напълно неадекватни. Разнообразието е функция на децентрализираната форма на организация, а тази организация е идеологията на движението.“

Вместо да отхвърлят „демокрацията“, анархистите предлагат визии за демокрация на участието, която прониква във всички сфери на живота (включително работното място, училището, семейството). В духа на „анархистките трансферни култури“ на Хауърд Ерлих, съвременните анархисти призовават за разпространение на „свободни“ пространства, места и практики, които отказват да бъдат обхванати от строго очертаните територии на държавите и правната власт. Тези „автономни“ сфери на мисълта и действието наблягат на приобщаването, отвореността и променливостта, в противовес на времевото и пространствено ограничение на държавите.

Съвременните анархисти също са добре запознати с опасностите, които представлява принципът мнозинството при поддържането на потиснически отношения. Мажоритарната демокрация всъщност в своите корени е военна институция. Всъщност, ние получаваме някои важни прозрения за военния характер на представителната демокрация, ако разгледаме произхода на самия термин „демокрация”. Създадена като обидно наименование от елитарните ѝ опоненти, думата всъщност означава „сила“ или дори „насилие“ на народа: кратос, а не архос (Грейбър, 2004: 91). Това е тревожната визия за въоръжено население. Граебер отбелязва, че Макиавели се е върнал към този смисъл на демокрацията в своето „модерно“ понятие за демократична република.

Мажоритарната демокрация възниква само когато съвпадат два фактора. Тези фактори са, първо, убеждението, че хората трябва да имат равен глас при вземането на групови решения, и, второ, наличието на принудителен апарат, чрез който тези решения могат да бъдат наложени. Грейбър (2004: 89) отбелязва, че в човешката история е било доста необичайно да се срещат и двете едновременно: „Където съществуват егалитарни общества, обикновено се счита за погрешно да се налага систематична принуда. Където е съществувал апарат за принуда, на онези, които го упражняват, дори не им е хрумвало да налагат някаква форма на народна воля.“ Наличните антропологични данни сочат, че всяка известна човешка общност е използвала някаква форма на консенсусна практика, за да стигне до групови решения. С едно изключение: „всяка, която по някакъв начин не се опира на традицията на древна Гърция. Мажоритарната демокрация в официалния си смисъл – като този в „Правилата за ред на Робърт“ – рядко възниква от само себе си“ (Грейбър 2004: 86-87).

Човек може да се запита защо в целия свят относително егалитарните общности са предпочели да практикуват някаква форма на вземане на решения чрез консенсус. Най-простият отговор е, че в една общност, в която членовете си общуват лице в лице, е много по-лесно да се разбере как биха предпочели да действат повечето от тях, отколкото да се измислят начини да се убедят или принудят онези, които не искат да се съгласят.

Участието в демокрацията, разбира се, може да бъде хаотично, бавно и нестабилно. Анархистите не се страхуват от нито един от тези резултати и всъщност изглежда ги приемат като приемливи компромиси за възможността да участват и да вземат фундаментални решения, които засягат живота им. Те със сигурност са за предпочитане пред може би по-удобната, но и по-опасна алтернатива да им се казва какво да правят.

Всъщност представителната демокрация, особено когато е ограничена до двупартийна система, както в САЩ, е отчасти отражение на монотонното съобразяване с потребителския капитализъм, който ограничава желанията в разрешената сфера на пазарните кръгове. Като творчески отговор анархистите защитават плурализма и разнообразието в социалните отношения, насърчавайки експериментирането в живота и пренебрегвайки цензурата. Не вярвайки в възможността за един-единствен „правилен” отговор на въпросите за властта и силата, анархистите насърчават хората да разработват множество алтернативи, като вземат предвид конкретните условия, с които се сблъскват.

Въпросът не е да се направи демокрацията „по-представителна”: проблемът е по-скоро, че тя е прекалено „представителна”.

Библиография

Грейбър, Дейвид. 2004. Фрагменти от една анархистка антропология. Чикаго: Prickly Paradigm Press