„Демокрация“ или анархия

Преведохме няколко публикации на канала в Телеграм „Голос Анархистов“ и статия на Ерико Малатеста, които могат да се свържат с настоящите събития в Грузия.

Трябва ли анархистите да се борят за демокрация?

(Разбира се, става дума за буржоазната/либерална демокрация — бел.)

Това, че демокрацията като цяло е по-малко зло от автокрацията, е безспорно вярно. И е вярно, че анархистките борби обикновено се водят по-лесно в рамките на демокрацията.

Но при всичко това ние все пак сме изправени пред въпроса: трябва ли либертарианците да се борят именно за тази демокрация като за план-минимум (позиция, която самият Кропоткин заема след 1897 г.), или не?

Както знаем, много анархисти са били крайно скептични към реформаторския завой в теорията на Кропоткин: например харковските анархисти дори издават подигравателен „некролог“ след речта на му на държавното заседание на Временното правителство, в който заявяват, че за тях той е умрял като анархист.

В края на краищата, нека помислим за момент: именно демокрацията залива Парижката комуна с кръвта на десетки хиляди хора; именно демокрацията осъжда на смърт чикагските мъченици; и накрая, именно ръководителят на една демократична държава – Теодор Рузвелт – свиква междудържавно сдружение срещу анархистите, което, между другото, става прототип на Интерпол.

Разбира се, анархистите могат да имат криза в движението, временна загуба на субективност и т.н, но в същото време възниква един основателен въпрос: защо вместо да преодоляваме всички трудности със солидарност и всеотдайност, бавно, но сигурно да популяризираме позицията си и да защитаваме идеалите си, трябва да се влачим след някой друг, надявайки се да спечелим част от публиката „за добро поведение“, при условие че (нека бъдем честни) либералите имат свои собствени модели за подражание и много малко се интересуват от анархизма.

Не ме разбирайте погрешно: в никакъв случай не подкрепям сектантството или отказа от каквото и да е сътрудничество. По същия начин не смятам, че не трябва да се борим за основни права, преди да настъпи анархията. Подкрепям разумното сътрудничество с либералите и демократичните социалисти по въпроси с предимно хуманитарен характер, като например защитата на правата на затворниците на съвестта (затворените заради своите възгледи — бел.), свободата на словото, движението срещу несправедливата война и т.н. Противно на демагози като Ленин, анархистите, както сочи Рудолф Рокер, никога не са се противопоставяли на подобни политически борби. Но в същото време ние трябва последователно да отхвърляме методите за защита на тези права чрез парламентарна борба и по никакъв начин не трябва да подкрепяме издигането на когото и да било на власт.

И според мен има много убедителни аргументи за това:

Първо, въпреки че демокрациите са за предпочитане пред автокрациите, в отделни случаи това не винаги е така: при демократа Уилсън, който дори използва лозунга на тази демокрация, за да оправдае войната, са хвърлени в затвора повече политически затворници, отколкото при диктатора Мусолини, а прословутият закон Льо Шапелие, който забранява стачките на работниците, спокойно съществува и по време на Първата, и на Втората република, но е отменен при режима на Наполеон III.

Второ, какво ни кара да мислим, че демокрацията ще бъде гарантирана, след като дойдат демократите.

Кой може да ни каже с увереност какво ще се случи след една демократична революция срещу Мубарак, Салех, Кадафи, шах Пахлави или Абдул-Гамид Втори?

Вече цитирах аргумента на Жил Дове за отсъствието на действителен избор в системата на властта, тъй като властта е свързана със самоопределение и избори, но и с отчуждение с различна степен на дълбочина.

Ето защо, връщайки се към предишната си теза, трябва да развиваме групи за солидарност на местно ниво, а не да помагаме на някого да се бори за власт. В скандинавските страни сравнително високото благосъстояние на населението е постигнато не благодарение на „добрата държава“ и „добрите капиталисти“, а на широко разпространената мрежа от правозащитни организации, на членството на преобладаващия брой работници в синдикати, на силното гражданско общество, способно да защитава правата им.

И именно примерът за такава хоризонтална солидарност и сдружаване на гражданите (в различни сфери – от екологията до трудовите права) трябва да бъде в основата на едно бъдещо либертарианско общество, а не боричкането за власт на „по-малкото зло“.

Нито демократи, нито диктатори

Във връзка с настоящите събития в Грузия бихме искали да публикуваме една много актуална статия на Ерико Малатеста – „Нито демократи, нито диктатори“ (по-долу — бел.), която съдържа анархистка критика както на авторитарните, така и на демократичните системи на управление.

И преди сме коментирали тази тема, но поради факта, че тя пак стана актуална, можем да се върнем към нея.

Неотдавна в Грузия се проведоха парламентарни избори, които бяха спечелени от управляващата партия „Грузинска мечта“, която през последния си мандат се отличаваше с изключително реакционна вътрешна политика (въвеждане на закона за т.нар. чуждестранни агенти, приемане на хомофобски инициативи и т.н.). Според наблюдателите на ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа — бел.) изборите, въпреки широкия достъп на различни кандидати, са били белязани от неравнопоставени условия за партиите, натиск, както и от случаи на подкупи и заплахи.

В този контекст парламентарната опозиция в Грузия, която отказа да признае резултатите от изборите, организира масови протести в страната, които напоследък стават все по-широко разпространени и радикализирани.

Заслужава да се отбележи, че преди около 21 години в Грузия също се проведоха масови протести и така наречената „революция на розите“ в отговор на изборни измами, извършени от Шеварднадзе, който по това време управляваше от около десетилетие. „Революцията на розите“, която доведе на власт Саакашвили, който, както писахме по-рано в този канал, провеждаше още по-реакционна и репресивна политика от самия Шеварднадзе, въвеждайки неолиберални мерки, ограничавайки правата на работниците и разгръщайки замразената от 90-те години на миналия век война с Южна Осетия, която се превърна в катастрофа за самата Грузия.

И това е същността на буржоазната представителна демокрация: когато избираш „по-малкото зло“, ти просто не си в състояние да контролираш това „зло“ в условията на системата на държавата, властта и отчуждението.

Тогава струва ли си изобщо да се застъпваме за това „по-малко зло“?

Заслужава да се отбележи също така, че сред другите искания, които опозицията поставя, е възобновяването на процеса на интеграция на Грузия в ЕС, т.е. държавната федерация, чиято политическа структура, както ви казахме по-рано, е стъпка назад дори в сравнение с класическата представителна демокрация, която активно се използва от управляващите класи в тези страни, насърчавайки чрез тези механизми непопулярни антисоциални мерки.

Защо анархистите се противопоставят на ЕС?

Във връзка с факта, че Грузия наскоро получи статут на кандидат за членство в ЕС и хиляди хора излязоха по улиците на Тбилиси, искрено радвайки се на това събитие заедно с руските либерали и дори някои леви, бих искал да напиша кратка статия.

В същото време няма да повтарям общоизвестната истина, че всички държави и обединения на държави (особено империалистическите) са зло. Това, както се казва, е само половината от проблема.

Проблемът е, че цялата архитектура на Европейския съюз дава предимство на изпълнителната и технократската власт пред законодателната и представлява деградация на политическата система и огромна крачка назад дори в сравнение с обикновената буржоазна либерална демокрация (с всичките ѝ очевидни несъвършенства).

За разлика от националните парламенти, Парламентът на ЕС не разполага с пълен суверенитет. Той дори не може да инициира законопроекти, а има право само да приема или отхвърля предложенията на Европейската комисия – изпълнителен орган, който не се избира пряко, а се назначава от Съвета на държавните глави на ЕС. Когато гласовете в Съвета се вземат с мнозинство, връзката между националните парламенти и министър-председателите е безвъзвратно прекъсната. Всъщност става дума за едни безотчетни органи, които, макар формално да представляват избирателите, де факто не са отговорни пред тях. Нещо повече, самото изготвяне и одобряване на проектите се извършва без публично обсъждане, публично достъпни протоколи и отразяване в пресата, а се решава „при закрити врата“. Един от най-влиятелните законодателни органи в Европа де факто е „черна кутия“.

Всичко това е много удобна вратичка за прокарване на непопулярни неолиберални и откровено репресивни инициативи. Например така нареченият „Пакет за защита на демокрацията“, който представлява европейски вариант на закона за чуждестранните агенти, или законът за защита на така наречените „авторски права“ в интернет.

Освен това страните от ЕС нямат финансова независимост, а всички национални банки са просто клонове на ЕЦБ, така че Брюксел може да изнудва отделни държави, заплашвайки ги да ги откъсне от финансовите потоци.

Така например след кризата от 2008 г. медиите се фокусираха върху „европейската тройка“ – група експерти от ЕЦБ, Европейската комисия и МВФ, които под формата на „препоръки“ отправиха ултиматуми към страни длъжници като Гърция и Португалия, изисквайки неолиберални политики на „строги икономии“, което доведе до една от най-дългите рецесии в еврозоната.

ЕЦБ е известна и с това, че провежда финансови политики в полза на големите частни банки, заинтересовани от стабилността на цените и лихвените проценти, за да улесни инвестирането и „играта“ на фондовите пазари, като същевременно жертва проблема с безработицата (който е особено болезнен за страни като Италия и Испания).

Между другото, интересно е, че бившият председател на ЕЦБ Марио Драге беше член и на неофициалната група „Г-30“ – затворено общество от 30 изпълнителни директори на големи банки. Тоест ЕЦБ, която според устава си уж е независима от политиката… се ръководеше от представител на финансовото лоби.

А сегашният председател на ЕЦБ Кристин Лагард е известна със скандала от времето, когато беше министър на икономиката на Франция и каза „Ако бензинът е твърде скъп, французите трябва да преминат на велосипеди“. Очаквано, след това тя започна да бъде сравнявана в медиите с Мария Антоанета.

Ерико Малатеста. Нито демократи, нито диктатори, а анархисти

Малатеста пише за демокрацията и за това, че истинската демокрация е невъзможна, ако класовото общество продължава да съществува. Той също така описва демокрацията като система на управление на мнозинството или на малцинството, като показва разликите между тази система и обществения идеал на социалните анархисти.

На теория демокрацията предполага управление на народа, т.е. управление на всички, насочено към постигането на универсални цели. Следователно при реалната демокрация народът трябва да знае какво иска, да може компетентно да назначава изпълнители на поставените цели, както и умело да контролира дейността на изпълнителите, като ги сменя по свое усмотрение.

На практика самият демократичен режим гарантира единствено правото на индивида да формира и изразява собствената си гледна точка по един или друг въпрос. Това означава, че всеки човек е политически и икономически свободен и не е длъжен да се подчинява на волята на други хора.

Ако обаче се запазят класите и в резултат на това зависимото положение на едни хора от други, които упражняват монопол върху средствата за производство, демокрацията не може да бъде нищо повече от ярък параван, прокламиращ всеобща независимост само на думи, но в действителност обслужващ интересите на върха на обществото и винаги ще бъде благоприятна за капитала, дори ако тази демокрация се казва конституционна монархия или т.нар. система на „пряко управление“.

Очевидно е, че истинската демокрация може да съществува само в социалистическо общество, в което оръдията и средствата за производство са публична собственост, а всеобщото право да се влияе върху процесите, протичащи в обществото, се основава на икономическата независимост на всеки индивид. В такъв случай демократичната система е идеална за постигане на справедлив социален ред и разумно хармонизиране на индивидуалните свободи и социалните задължения на човека, живеещ в обществото. Това в по-голяма или по-малка степен е ясно на онези, които в епохата на деспотизма се борят, страдат и умират в името на свободата.

Но ако погледнем реално на нещата, едно управление, което включва цялата човешка маса, изглежда неосъществима утопия, тъй като хората, които съставляват народа, имат различни мнения и са водени от различни желания, а никога няма да има проблем, по който всички, абсолютно всички хора да са единодушни. Така че едно „правителство на народа“, ако наистина няма как хората да се справят без върховна власт, в най-добрия случай ще бъде само правителство на мнозинството. Демократите, независимо дали са социалисти или не, с готовност се съгласяват с това. Разбира се, те твърдят, че правата на малцинствата в едно демократично общество също ще бъдат напълно зачитани, но това всъщност означава, че малцинствата ще имат само правата, които самото мнозинство им предоставя, и единственият възпиращ фактор за мнозинството ще бъде съпротивата, която малцинството е в състояние да окаже. Това означава, че в обществото винаги ще има вътрешна борба, в която мнозинството от хората ще може да диктува волята си над другите и да насочва усилията на всички към своите лични цели.

И тук ще се отклоня, за да покажа, че въз основа на минали и настоящи събития преценката, че правителството, т.е. властта, действа в интерес на мнозинството, е невярна и всяка подобна „демокрация“ всъщност е олигархия, т.е. диктатура на ограничен брой хора. Все пак, за да не отстъпвам от основната тема на настоящата статия, ще предпочета да не осъждам демократите и да си представя, че идеята за истинско правителство на мнозинството е наистина осъществима.

Властта предполага изключителното право да се създават закони и да се налагат чрез насилие, т.е. никоя власт не може да съществува без полицейски апарат.

Може ли тогава обществото да живее и да се развива мирно в полза на всички; може ли то постепенно да се адаптира към постоянно променящите се обстоятелства, ако мнозинството има правото и възможността да налага волята си със сила на непокорните малцинства?

Мнозинството по дефиниция е изостанало, консервативно, враг на новото, пасивно в мисленето и действията си и същевременно импулсивно, невъздържано, податливо на внушения, лесно увличащо се по ентусиазма и подвластно на ирационални страхове. Всяка нова идея на един или повече индивиди се приема, ако е жизнеспособна, от повече или по-малко значимо малцинство и успява да се наложи пред мнозинството, ако изобщо успее, едва след като е била изместена от нови идеи и нови потребности, и по този начин вече е остаряла и е по-скоро пречка, отколкото стимул за прогреса.

От това следва ли, че искаме управление на малцинствата? Разбира се, че не. Ако е несправедливо и вредно от страна на мнозинството да потиска малцинствата и да пречи на развитието, още по-несправедливо и вредно е от страна на малцинството да потиска цялото население или да налага със сила своите идеи, защото дори и да са добри, те ще бъдат отхвърлени поради самия факт на налагането им.

Не бива да забравяме, че има най-различни видове малцинства. Има малцинства от егоисти и мошеници, както и от фанатици, които вярват, че са разбрали абсолютната истина, и които съвсем искрено се стремят да наложат на другите това, което смятат, че е единственият път към спасението, дори ако е обикновена глупост. Съществуват и малцинства от реакционери, които се стремят да върнат времето назад, но не са съгласни единствено с начините и границите на реакцията. Има и малцинства от революционери, които също са разделени по отношение на средствата и целите на революцията и посоката, в която трябва да се осъществява социалният прогрес.

Кое малцинство ще дойде на власт?

Това е въпрос на груба сила и способност за интриги, но вероятността успехът да падне върху главите на онези, които са най-искрени и отдадени на идеята за общото благо, не е голяма. За завземането на властта са необходими качества, далеч по-различни от тези, които са необходими, за да се осигури триумфът на справедливостта и благоденствието в света.

Но в този случай ще допусна, че тези хора са добросъвестни и ще приема, че ще спечели малцинството, което сред другите, стремящи се към властта, смятам за най-добро с оглед на неговите идеи и предложения. Готов съм да приема, че социалистите са дошли на власт, и ще добавя и анархистите, като не взема предвид противоречието в термините.

Какво най-лошо може да стане?

Да, за да завземеш властта, легитимна или не, трябва да оставиш на заден план по-голямата част от идеологическия си багаж и да се отървеш от всичките си морални скрупули. И след това, веднъж попаднал на власт, големият проблем е как да се задържиш. Необходимо е да се намери общ интерес в новите обстоятелства и да се привлече новата привилегирована в рамките на властта класа, да се потисне всякакъв вид опозиция с всички възможни средства. Може би в национален интерес, но винаги с тежки последици за свободата.

Едно установено правителство, основано на пасивното съгласие на мнозинството и подкрепено със сила, свикнало да има истината на своя страна, а понякога и съвсем искрено вярващо в нея, може да остави известно пространство на свободата, поне докато привилегированите класи не се почувстват застрашени. Но едно ново правителство, често подкрепяно само от много малко малцинство, е изправено пред необходимостта да бъде тиранично.

Достатъчно е да си спомним какво направиха социалистите и комунистите, когато дойдоха на власт, като предадоха принципите и другарите си, докато превъзнасяха идеите на социализма и комунизма.

Ето защо ние не сме нито за управление на мнозинството, нито за управление на малцинството; нито за демокрация, нито за диктатура. Ние сме за унищожаване на жандармерията. Ние сме за всеобща свобода и свободно споразумяване, което ще съществува за всички и където никой няма да може да принуждава другите и всички ще участват в плодотворното развитие на обществото. Ние сме за анархия.