Упадъкът на труда

Публикуваме откъс от книгата на Раул Ванейгем „Революция на всекидневния живот“. В него се говори най-вече за принудителния труд – за неговата същност и последиците от него. Раул Ванейгем (Raoul Vaneigem, роден на 21 март 1934 г. в Лесин, провинция Хайно, Белгия) е белгийски писател и философ. Завършва романска филология в Свободния университет в Брюксел (1952-1956 г.). Най-известен е с участието си, заедно с Ги Дебор, в Ситуационисткия интернационал (1961-1970). Понастоящем живее в Белгия и е баща на четири деца.

Ванейгем и Ги Дебор са двама от основните теоретици на ситуационисткото движение. Лозунгите на Ванейгем често се появяват по стените на Париж по време на въстанията през май 1968 г. Най-известната му книга и тази, която съдържа най-известните лозунги, е „Революция на всекидневния живот“ (1967 г.). В нея той отправя предизвикателство към това, което нарича „пасивен нихилизъм“ – пасивното приемане на абсурдите на модернизма, който според него е „увертюра към конформизма“.

След като доброволно напуска СИ, Раул написва поредица от книги, в които защитава идеята за самоорганизиращо се и самоуправляващо се общество. Става и пропагандатор на нов вид стачка, при която работещите в сферата на услугите и транспорта предоставят услугите си безплатно. Това трябва да гарантира, че стачките няма да са „мързеливи“ и разрушителни, за което те са критикувани, а творчески и сплотяващи. Пътниците на летищата и гарите вече няма да мърморят на „непрестанните работници“, а ще станат съпричастни към положението на работниците.

. . .

В индустриалното общество, което смесва труда с производителността, необходимостта да произвеждаме винаги е била враг на творческата страст. Каква искра на човечност, а следователно и възможна креативност, може да е останала у същество, събудено в шест сутринта, бутащо се в крайградския влак, зашеметено от шумните машини, изтощено и изцедено от статистически контрол, от ритми и действия, лишени от смисъл, и изхвърлено в края на деня към портите на гарата? Гарата – този храм на преминаването ту в ада на ежедневието, ту в мизерния рай на уикенда, където тълпата се появява уморена и огорчена. От младостта до пенсията, дневните цикли като че ли са обречени да повтарят един еднообразен звук от разбиване на стъкло: напрежение от натовареното ежедневие, напрежение заради недостигащите средства, напрежение при изпълняване заповедите на шефа, напрежение поради скука или умора. От жизнената сила, брутално разкъсвана на парчета, до зейналите рани, нанасяни ни при старостта, животът се разпада под ударите на принудителния труд. Никоя цивилизация никога не е стигала до такова презрение към живота; никога нито едно поколение, давещо се в отвращение, не е проявявало такъв неистов вкус към живота. Тези, които бавно се убиват в механизираните кланици на работните места, също могат да обсъждат, да пеят, да пият, да танцуват, да целуват, да превземат улиците, да вземат оръжие и да измислят нова поезия. Вече е установен фронт срещу принудителния труд; действията на отрицание вече моделират съзнанието на бъдещето. Всеки призив за производителност при условията, които капиталистическата и съветската икономика изискват, е призив за робство.

Необходимостта от производство толкова лесно намира оправдания, че всеки Фурастие (Жак Фурастие е френски икономист, един от създателите на „теорията на индустриалното общество“ и един от предшествениците на „теорията на постиндустриалното общество“, което той нарича „общество на услугите“ — бел.рус.прев.) може лесно да запълни десет книги с тях. За съжалението на всички неоикономисти, тези оправдания принадлежат към век, епоха, в която бедността на работническите класи направи правото на труд в съответствие с правото на робство, към което в зората на човечеството са се позовавали чакащите екзекуция пленници. Проблемът тук е преди всичко да не изчезнеш физически, да оцелееш. Императивите за изпълнение са императиви за оцеляване; но сега хората искат да живеят, а не просто да оцеляват.

Трипалиумът е инструмент за изтезания. Труд означава „наказание“. В това, че забравяме произхода на думите „работа“ (travail) и „труд“ (labeur), има известна лекомисленост (сред френските анархисти още от XIX в. широко разпространено е „обяснението“, че думата „работа“ уж произлиза от лат. trîpalium – иго, което са поставяли на роба като знак за наказание, а думата „труд“ се връща към лат. labor – пропуск, падение, грешка — бел.рус.прев.) (в славянските езици се наблюдава, че „работя“ и „работа“ произлизат от думата „роб“, с правилна българска форма – „раб“; кодификаторите на официалната за държавата норма са взели „роб“ от западнославянските езици, в които пък „работа“ е „робота“, може би умишлено за да разграничат думата от корена ѝ — бел.прев.). Аристократите поне винаги са помнели какво ги отличава от робите. Аристократичното презрение към труда отразява презрението на господаря към по-ниските класи; трудът бил изкупление, на което Божественото провидение ги обричало завинаги, по неизвестни причини желаейки те да бъдат по-нисши същества. Работата е записана, наред с други санкции свише, като наказание за бедните, но тъй като това наказание било и ключът към неземното благосъстояние, то можело да предизвиква и радост. В основата си работата означава не повече от подчинение.

Буржоазията не господства, тя експлоатира. Тя не иска да заповядва, а предпочита да използва. Как стана така, че никой не забеляза, че принципът на производителния труд просто замени принципа на феодалната власт? Защо никой не иска да разбере това?

Може би това е така, защото трудът подобрява условията на живот на човека и, поне илюзорно, спасява бедните от вечното проклятие? Това е несъмнено, но днес се оказва, че шантажът, обещаващ че утрешният ден ще е по-добър, незабелязано е заменил шантажа, обещаващ благоденствие в отвъдното. И в двата случая настоящето винаги е под гнет.

Може би това е така, защото трудът преобразува природата? Да, но какво да правя аз с природата, разглеждана през призмата на печалбата, в ситуация, в която техническата инфлация крие дефлацията на потребителските разходи за живот (тука е малко неясно написано, ама аз си го обяснявам тъй: с труд строим градове и пътища, рудници и язовири, прекарваме тунели и канали, използваме мощността на водата и вятъра, в миналото са разчиствали местностите от гори и блата, за да може там да заживеят хора; като цяло преобразуваме земната повърхност и природата, за да служат те на нуждите на човека, обаче за какво ни е всичкото туй, когато в крайна сметка животът продължава да е тежък, а печелят само определен брой капиталисти, получаващи пари от тези начинания — бел.прев.)? Освен това, точно както половият акт се осъществява не заради функцията на възпроизводство, а твърде случайно ражда деца, организираният труд преобразува повърхността на континентите в името на себепродължаването, а не изхождайки от каквито и да било мотиви. Да работим за преустройството на света? Разбира се! Но в настоящо време преустройването на света се случва в същия смисъл, в който съществува и принудителния труд, и затова светът се променя в толкова лоша посока.

Може би човек се самореализира в принудителния труд? В XIX век концепцията за труд все още запазва в себе си едва забележима следа от съзнателност. Зола описва конкурс за производство на гвоздеи, в който работниците се състезават в усъвършенстването на своите мънички шедьоври. Любовта към занаята и търсенето на още по-голяма креативност неизменно са позволявали на човек да издържи десет до петнадесет часа работа, която никой не би издържал, ако не изпитваше от нея поне малко удоволствие. Занаятчийската концепция все още е позволявала на работника да поддържа крехкото усещане за комфорт в подземния свят на работилницата. Тейлоризмът нанася фатален удар върху манталитета, който архаичният капитализъм внимателно поддържа. Безполезно е да се надяваме дори на карикатура на творчеството в конвейерната работа. Любовта към добре свършената работа и вкусът към кариерата днес са само незаличимият печат на поражението и най-тъпото подчинение. Ето защо там, където се изисква подчинение, ясно се усеща старата идеологическа воня – от Arbeit Macht Frei („трудът те прави свободен“ – надпис на портите на Аушвиц — бел.рус.прев.) до речите на Хенри Форд и Мао Дзедун.

Каква обаче е функцията на принудителния труд? Митът за властта, упражняван съвместно от господаря и от Бога, е черпил сила да принуждава от единството на феодалната система. Отхвърляйки единния мит, фрагментарната власт на буржоазията отваря под знака на кризата царството на идеологиите, които никога няма да постигнат ефективността на мита поне частично, поотделно или заедно. Диктатурата на производителния труд се възползва от възможността да извърши подмяна. Нейната мисия е да отслаби физически възможно най-голям брой хора, да ги кастрира колективно и да ги притъпи до такава степен, че да станат податливи и на най-неплодотворните, най-незрелите и най-отпадналите идеологии, съществували някога в историята на лъжата.

Пролетариатът от началото на XIX век в по-голямата си част е бил отслабен физически; хората систематично са били унищожавани от изтезанията на работилницата. Бунтовете идват от дребни занаятчии, от привилегировани категории или от безработни, но не и от работниците, смазани от петнадесетчасовия работен ден. Няма ли да ни смути констатацията на факта, че намаляването броя на работните часове се е случило точно в момента, когато спектакълът на идеологическото многообразие, представен от потребителското общество, започва естествено да замества феодалните митове, разрушени от младата буржоазия? (Хората наистина са работели за хладилник, за кола, за телевизор. Мнозина продължават да правят това под въздействие на внушението, че „трябва“ да произвеждат – за да изразходват пасивността и празното време.)

Публикувана през 1938 г. статистика показва, че използването на съвременни производствени технологии в работата може да намали необходимото работно време до три часа на ден. Не само ние, с нашите седем работни часа, сме далеч от това, но и всички измъчени поколения работници, на които им е обещавано благоденствие, продавано днес на кредит; сега буржоазията (и нейната съветска версия) се стреми да унищожи човека извън работилницата. Утре петте часа ежедневно износване в работилницата ще бъдат „компенсирани“ от времето за творчество, което ще расте до степен, в която буржоазията ще може да го запълни с невъзможност да се твори (знаменитото организиране на свободното време) (даже през „свободното„ време ние всъщност не можем да свършим нищо от туй, дето искаме: или трябва да се отправяме по ежедневни задачи, или сме толкоз изморени (в по-голямата степен умствено), че не сме способни на нищо, или просто не ни е под ръка необходимото за оползвотворяване на това време, а предлаганите ни от буржоазията възможности преди всичко целят да навредят на разсъдъка ни и да ни държат в подчинение и зависимост — бел.прев.).

Правилно е написано: „Китай е изправен пред гигантски икономически проблеми; за него производителността на труда се е превърнала във въпрос на живот и смърт“. Никой и не е мислел да отрече това. Нещото, което ми се струва важно, не са икономическите императиви, а начинът да се отговори на тях. Червената армия от 1917 г. е нов тип организация. Червената армия от 1960 г. е точно същата армия като армиите в капиталистическите страни. Обстоятелствата доказаха, че ефективността ѝ е много по-ниска от тази на революционната милиция. По същия начин планираната китайска икономика, отказвайки да позволи на комуните сами да планират работата си, се обрича на усъвършенствана форма на капитализъм, наречена социализъм. Дали някой си е направил труда да изучи трудовите модели на примитивните народи, значението на играта и творческия принцип, невероятните резултати, постигнати с помощта на методи, които с използването на съвременни технологии биха станали сто пъти по-ефективни? Не мисля така. Всеки призив за изпълнение идва отгоре. Само творчеството притежава спонтанно богатство. Богат живот не трябва да се очаква от производителността, нито от производителността трябва да се очаква колективен ентусиазъм в отговор на икономическите нужди. Но какво друго да кажа, когато е известно как се почита работата в Куба и Китай и колко успешно биха се вписали там в една първомайска реч добродетелните страници на Гизо (Франсоа Пиер Гийом Гизо (1787-1874) – изключителен френски историк от епохата на Реставрацията и основен политически деец на Орлеанската монархия, един от идеолозите на буржоазията; дораства до поста министър-председател при Луи-Филип; правителството на Гизо бива пометено от революцията през 1848 г. — бел.рус.прев.)?

В същата степен, в която автоматиката и кибернетиката предвиждат масово заместване на работниците с механични роби, принудителният труд демонстрира очевидната си принадлежност към варварските начини за поддържане на реда. По този начин властта създава дозата умора, необходима за пасивно подчинение към нейния телевизионен диктат. За какво си струва да работим тогава? Тази измама се е изчерпала: няма какво повече да се губи, не е останала нито една илюзия. Организацията на труда и организацията на свободното време са остриета на кастриращи ножици, предназначени да подобрят породата послушни кучета. Ще дойде ли някога ден, когато стачкуващите, изискващи автоматизация и десетчасова работна седмица, вместо да пикетират, ще предпочетат да правят любов в работилниците, офисите и читалищата? И никого, освен проектантите, мениджърите, шефовете и социолозите, това няма да изненада или притесни. Може би не без причина. В крайна сметка, освен всичко друго, кожата им ще бъде застрашена.