Фашизмът не е противоположност на демокрацията

ФАШИЗМЪТ НЕ Е ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА, а е нейна еволюция по време на криза

Когато всички желани форми на реалността се сриват, светът се оказва най-отвратителен, но и най-нагъл: истинските структури, които ни управляват в наши дни, стават все по-видими и ясни. Когато маските паднат, виждаме изхабената кожа на устните, там, където се раждат думите, слюнката, която се образува след тях, и смисъла, сведен до храчки, хвърлени върху нас.

Какво се крие между миналото и настоящето? Между миналото и настоящето се намира всичко, което се е провалило. Оттук и илюзията, че е достатъчно да погледнем какво е било, за да разберем какво е сега. Разбира се, в тези мрачни времена, за да видим по-добре къде се намираме, ние се изкушаваме да пренасочим проблясъците на настоящето към миналото и го молим да ни отговори. Но ние сме осъдени да бъдем днес и това е достатъчно, за да ни подскаже, че най-важното е да се измъкнем от него. Миналото никога не е пречело на настоящето да се случи и то се случва безразлично от уроците, които са ни били дадени. Не! Вглеждането в миналото не ни помага да разберем настоящето, а точно обратното: само настоящето ни позволява да разберем миналото. Днешните фашисти не са същите, каквито са били в миналото: на тяхна страна е буржоазният блок, който се кълне в „демократичния“ ред. Те са разбрали, че прибягването до война е безполезно, че единствената война, която трябва да се води, е войната срещу собствения им народ, а не между един и друг народ. Те водят война срещу паметта и това им е достатъчно: всички, които не са част от тази памет, ще бъдат заподозрени, за да бъдат затворени и депортирани и забравени. За останалите остава само да продължат великото либерално дело, коет проправя пътя на фашизма.

Буржоазията винаги избира фашизма, когато усеща, че губи почва под краката си. Фашизмът не е противоположност на демокрацията, а нейна еволюция по време на криза. Разбира се, между консервативните сили и реакционерите съществува упорита омраза, но също и естествена, паразитна симбиоза, като между бактериите в червата на животните. Никой от тях не би преживял смъртта на другия, а всеки живее за сметка на другия. На власт консерваторите практикуват “всекиму според нуждите” за малък брой доминиращи и строги икономии за всички останали – и с това укрепват реакционерите, които демагогстват с обещанията си към недоволните. Този танц на двама е брутално ускорен от силата на обстоятелствата: скоро фашистите ще бъдат представени като „по-малкото зло“ и всичко ще бъде изпълнено.

Трябва да се поучим от това, че борбата срещу фашизма няма да мине без борба срещу самата демокрация, която не само позволи той да се случи, но го подхранваше и дори го оправдаваше като средство за защита. Уверяват ни, че гласовете се подават с единствената цел да се противопоставят на фашизма. Но, фактът, че тази идея се е превърнала в основна движеща сила на всеки вот, в целия политически спектър, би трябвало да е достатъчен, за да ни убеди, че ако губим (на) всички избори, то е защото играта е създадена точно за това. И че в крайна сметка не обратът на съдбата води до това фашистите да вземат властта чрез урните, а фатален механизъм.

Какво можем да направим дотогава? Въпросът е изпълнен с капани, сякаш разполагаме с лукса да чакаме; тогава, когато „правенето“ се свежда до избор, се приема, че не можем да направим нищо повече или че няма какво да правим. Но тъй като ситуацията го изисква, трябва да запълним това „правене“ с нещо, доколкото можем. Между двама противници, единият от които е на път да ни заколи, а другият бавно ни трови, ще трябва да видим сметката първо на този, който държи кинжала. След това ще се справим с онези, които ни обещават, че щастливите дни зависят от институцията, която е направила фашизма възможен, подхранвала го е и го прави неизбежен, че именно тази институция прави възможно предпазването от него, докато именно тя го облагодетелства.

Лошите дни няма да свършат, ако не сложим край на тази отрова, вливана по капки, вливането на представителна демокрация, която не имунизира, а анестезира. Това, което трябва да се премахне, е повече от слабите актьори, посредствения драматург, декорите и костюмите с вратовръзките, това е самата пиеса, идеята за пиесата. Нека от трибуните и сцената не остане нищо. И да се роди нещо друго, което все още не съществува.

Казват, че трагедиите в Атина се играели при настъпването на нощта, защото театърът на Дионисий бил обърнат към залязващото слънце и зрителите не виждали нищо от чудото, което се случвало пред очите им, и че това чудот бил спектакълът: привидно невидим, но чиято невидимост имала ефект, спектакъл, който ги карал да плачат от ужас, от съжаление, от самото заслепяване, което ги карало да бъркат плячката със сянката. Когато всичко свършило, било нощ. Върнали се у дома, щастливи, че са били тъжни, без да знаят какво наистина са видели и дали изобщо са видели нещо. Хората все още живеят с идеята, с фантазията, че Атина е измислила театъра и демокрацията с един замах, като с магия. По-рядко се говори, че трагедията е била разиграна със слънце в очите и че тази демокрация е била основана на робството и войната. Въпросът е да се обърне театърът с главата надолу или да се обърне посоката на движение на слънцето.