„Свободата, Санчо, е велико нещо“

Втората част от книгата на Г. Константинов „Напред и ако пътят води към Голгота“

Спомени посветени

“На покойния български народ,

с дълбока скръб и мъка

от твоя вечно любящ те син”

Георги Константинов

ИЗОСТАВИХМЕ “РОДИНАТА”, ЗАЩОТО… ТЯ НИ ИЗМЕНИ

(ВМЕСТО ЕПИЛОГ)

Няколко думи за заглавието: “СВОБОДАТА САНЧО...”, което дадох на втория том от трета част на спомените ми, в чийто край потеглям нелегално на Запад. Великият испански роман “Дон Кихот” е многопластов и противоречив. Подобно на библията, той позволява много и дори взаимно изключващи се интерпретации. Но независимо от това, какво е мислил и желал да изобрази Сервантес, когато е създавал “Рицаря на печалния образ”, за мен походите на Дон Кихот бяха и си остават олицетворение на вечния стремеж на човека към свобода и справедливост. В този смисъл към прекрачване на границата, ме подтикна и неспокойният дух на Дон Кихот. Дори мога да кажа, че от него дойде първоначалния тласък. “Разработките” и приготовленията на копоите за “неутрализирането” ми, бяха само допълнителен мотив към вземането на това решение. Приведох го в изпълнение, чак когато се убедих окончателно, че диктатурата е успяла да сломи за дълго бунтовния дух, който отличава човекът от другите гръбначни и безгръбначни. Защото моята съвест, мироглед и революционен дълг не можеха да ме помирят с живота в застоялото блато на “така създалия се реал-социализъм”. (В последната му фаза, правецкият диуретик и класик го нарече… “недоносче”). Не ми даваше покой мартиролога и костите на безброй бойци дали живота си за Свободата и Хляба на цялото човечество.

Преминавайки в галоп по страниците от историята на анархизма в България, аз откроих няколко възлови момента, в които нашите предшественици бяха поставили своя печат върху съдбовни за народа събития. Пръв сред тях беше Христо Ботев. Патентованите “ботевоведи” винаги са избягвали сериозния анализ на идейното кредо в творчеството и делата му и са правили всичко възможно, за да заобиколят неговия анархизъм, служейки си с евфемизми като национал-революционер, революционен демократ или социалист-утопист. Дори един сравнително обективен изследовател, какъвто е Евгени Волков, като че ли се е страхувал да употреби “страшната” дума анархист в своето животоописание на поета-революционер. Без да упоменава “бащата на анархизма” – Прудон и влиянието му върху ботевата публицистика и поезия, Волков е изобретил една исторически несъстоятелна терминология, за да представи идейните връзки на Ботев с Бакунин и неговите западноевропейски и руски последователи от времето на Първия Интернационал. Въпреки това и от неговото изследване се вижда, че първият български анархист съвсем не е бил някакаъв самотник сред многобройната наша емиграция в Румъния през годините от 1868 до гибелта му през 1876 г. Изборът му за председател на БЦРК не е случайност и се дължи и на идейното влияние, което поетът-революционер е упражнявал върху хъшовете. С тях той е събирал средства за анархистическата пропаганда против “всяко правителство, което е заговор срещу народната свобода”, (а не само срещу Високата порта), против българските чорбаджии или срещу “византийската воня непорината”, както е наричал църквата на “православните скотове”. С другарите си Христо Ботев извършва “ексове” из Влашко за екипиране и въоръжаване на двестате четници, с които стига до лобното си място на Вола и загива в борбата срещу тиранията на султана в името на една балканска Социална революция от която трябва да потреперят “великите царе юдейски на капитала”.

Следващата епоха в историята на българския анархизъм обхваща годините 1897-1903 г. Те са свързани с борбите за национално и социално освобождение на Македония и Тракия, чийто връх е Илинденско- Прееображенското въстание. То е предшествано от саможертвата на анархистите-“гемиджии” в солунските атентати. А във въстанието заедно с Мишел Герджиков участват приятелите му от Женевския анархистически кръжок и още 64 наши съидейници войводи на чети. Както е известно, в резултат, макар и за кратко, са създадени Странджанската комуна и Крушовската република, смазани от аскера и баши-бозуците на кървавия султан Абдул Хамид. Смешно и нелепо е да се твърди, както го правят българските патриотари, че те щяли да се присъединят към княжеството на Фердинанд. Никога и никъде в световната история не е съществувала “федерация” между комуна, република и монархия.

Във военните години и особено след Първата световна, в условията на фактическа гражданска война, върху сцената на българския обществен живот се подвизаваха отново стотици наши революционери. Достатъчно е да упоменем Викенти поп Анастасов, ямболските анархисти, Васил Икономов, Георги Шейтанов, Гео Милев, Пано Василев и плеадата техни другари от четите, нелегалните дейци в бойните групи и синдикатите или неподкупните творци на изкуството и културата, които загинаха в борбата за ХЛЯБ, ИСТИНА И СВОБОДА срещу капитала, църквата и държавата. Те увиснаха на бесилото или паднаха от куршумите на българските властници, в борбата с деспотизма и великобългарския шовинизъм на първия Кобург, с “народовластието” на Александър Стамболийски и с фашизоидния режим на Александър Цанков, а след това и с тeхните псевдодемократични и авторитарни мутации, достигнали своя разцвет през царуването на втория Кобург.

Последното възраждане на анархистическото движение у нас, настъпило в годините “След 9-ти 1944 г.”, в условията на окупация на страната от червената армия и открита сталинистка диктатура, беше краткотрайно. С помощта на концлагерите и затворите, на шантажирането и корумпирането, болшевишката власт провеждаше своя кървав и безкръвен, безчовечен и безскрупулен, коварен и подъл, морален и битов полицейски терор и съдебен произвол. Нейната цел беше окончателното ни идейно, морално или физическо унищожение.

През тия сто години, наченали с Ботев и султанското “правосъдие”, властниците на Ш-то царство и Първата република изковаха не един закон срещу нас. Бяха гласувани и влязоха в сила: “Законът против анархистите” от 1907 г. по време на втория стамболовистки кабинет, “Законът против разбойниците” на Стамболийски от 1922 г., “Законът за защита на държавата” на цанковото правителство от 1924 г. и всички наказателни закони след установяването на болшевишката диктатура през 1944 г., започвайки със заповедта за откриване на концентрационните лагери и “Законът за защита на народната власт”.

Беглият поглед върху тези периоди в нашата история, подсказава че пряко терора и обезкръвяването, анархистическото движение е набирало сили и се е въстановявало след всеки погром за около две десетилетия. След 1953 г. обаче, очакваната цикличност не се състоя и обществения живот в блатото стана непоносимо смърдящ.

Причините не се коренят само в безмилостните удари, които понесохме в условията на “народна демокрация”. Без да навлизам в тяхния анализ (неговото място не е в мемоарите), наред с терора ще посоча още:

– цялата международна конюнктура по време на “Студената война” и очерталия се период на “мирно съвместно съществувание”, който завърши през 1989 г. с обратния преход – от държавен към частен капитализъм, с “конвергенция на елитите от Запада и Изтока” и с тяхния Свещен съюз срещу Социалната революция;

– разложителната роля на социалдемократическата и болшевишка измама, на която се подаде преобладаващата част от световната работническа класа;

– дезертирането на интелигенцията от нейния дълг пред “низшите класи”;

– новите феномени и тенденции в социалното, икономическо и политическо развитие на капитализма и пазарната демокрация;

– и не на последно място опортюнизма на мнозина “изморени анархисти” и най-вече – закъснялостта на нашите теоритически и практически отговори на предизвикателствата, които ни отправи съвременния свят.

Навсякъде, във всички среди, включително и сред тия, които чувствах идейно най-близки, вследствие настъпилата стагнация, се бе възцарил дух на безизходица и безнадеждност. Старите и млади поколения “падаха подло на колене”. Те се примириха с положението си и бяха склонни да вярват, че “законноустановеният порядък” на девети септември 1944 г. ще трае, ако не с векове, поне през живота на децата и внуците им. Поради това, все по-често и все по-масово,връх вземаше опортюнизма, приспособенството и предателството.

Особено тежки бяха пораженията сред интелигентите, които абдикираха от ролята си на будители в миналото. Тяхното битие, интереси, стремежи, мечти и “идеали” от епохата на “зрелия соц”, за разлика от Ботевските или Шейтановите времена, се характеризираха с “омекване на колената”, с капитулантство, кариеризъм и най-отвратителна еснафщина. Мнозина “интелектуалци” не се срамуваха да обявявят открито приспособяването към властта за белег на интелигентност, забравили, че единствената отлика между тях и себеподобните им шебеци беше бунта. Докато всичко живо – от червеите до човекоподобните – се приспособява към “условията”, единствено “чапкъните” въставаха срещу “най-добрия от всички възможни светове”, с убеждението, че той трябва да бъде сринат до основи, дори ако е резултат на “божията промисъл” или на “историческата необходимост” и стоящите зад тях шпицкоманди на царската или “народна” власти.

Дирижираната от диктатурата инволюция създаде “новия човек” с неговия нов “морал”. Той стана доминиращ тип и приспособенците ни казваха безочливо: “Какво от това, че се бунтувате?” Възкръснаха мъдростите от вековете на робството за главата и стената, за ритането срещу ръжена, за острата сабя и преклонената главичка, формулирани по-“изтънчено” и аргументирани по-велзевулски. Продали се за паница леща, те ни питаха нагло и с чувство за превъзходство: “И какво постигнахте като въстанахте? Не стана ли още по-зле?” Или се гавреха с дръзналите да се изправят срещу тиранията, защото те бяха живото изобличение на тяхния духовен банкрут, нравствен цинизъм, идейна нищета, колаборационизъм с властта, корумпираност и открито предателство.

Резултатът беше скъсване на връзките между поколенията, липсата на приемственост между тях и изолацията ни от младите. Дори “възпроизводството” на излезлите от строя витално или морално наши идейни приятели стана невъзможно и “неформалната ФАКБ” все повече заприличваше на “селище със затихващи функции”. Това беше застрашително за бъдещето на народа и на човечеството, защото ние сме солта, която може да попречи на живота да се вмирише…

*

Бяха изминали десет години, откакто бях “на свобода”, съжителствах с екземпляри от “новата” човешка порода и наблюдавах извършващите се пред очите ми промени в тях. Понеже оставах верен на младостта си, ние се отдалечавахме със скоростта на разбягващи се във вселената констелации. В началото се опитвах да ги убеждавам или да споря. Отговарях им, че за да бъде резултатна борбата, съпротивляващите се и въставащите трябва да са стократно повече. Че в решенията на собствените ни проблеми трябва да участваме всички, вместо “авангарда” и “елитите”, независимо от това, дали те са се само-възпрогласили или “електората” им е дал доверието си и че в борбата с тях ще има и жертви. Те отказваха да проумеят, че на дълго труповете при опитите им да се спасят поединично ще бъдат неизмеримо повече, отколкото би взела и най-кървавата революция. Постепенно разбрах, че имам работа със същества, чиито мозъци и воля са парализирани от животински страх и отчаяние, които бяха изместили всичко човешко, оставяйки място само за тяхното его, маскирано в одеждите на “най- прогресивното учение” или попските добродетели и показната филантропия.

В това душевно състояние посрещнах новата 1973 г. Изпитвах отвращение, неудовлетвореност и алергия от начина ми на съществувание, от работата си, от компаниите, от филистерството, което ме заобикаляше. Чувството на ненавист към “законно установената народна власт” беше достигнало своя праг на поносимост, а безсилието ни ме вбесяваше.

В светлината на тия разсъждения преценявах и инвентаризирах преживяното и постигнатото през изтеклия четвърт век. Балансът не беше радостен. На път бяха да изчезнат и последните илюзии, че блеещото стадо скоро ще завие по вълчи. Никакви симптоми на духовен и морален ренесанс в “средновековието” на ХХ век не се усещаха, прословутата международна обстановка приличаше повече на гробища, а аз превалих “на попрището жизнено средата”. Мисля, че всичко, което бях сторил до сега, беше за свободата на ближните и далечните. За да може народът да създаде необходимите и достатъчни условия за своята интегрална еманципация и максимално развитие на заложбите у всеки свой индивид. Със скръб трябваше да призная, че резултатът не беше окуражаващ и което бе още по-отчайващо, не виждах какво може да се направи с милионите “Лазаровци”. Те се вмирисваха все повече, докато чакаха някой отвън да ги изрови от гроба. Затова “посвещението” ми в този том прилича по-скоро на некролог…

*

Беше крайно време да взема решения и предприема стъпки, които да променят коренно посоката и осмислят живота ми. Практичните приспособленци наричаха такива търсения на пътища и стремеж към интегрална свобода и справедливост за цялото човечество донкихотщина. А аз бях дълбоко убеден, че борбата за тях е морално задължение на всеки от нас и е невъзможна без създаването на една организация от действителни революционери. Главните бариери пред такъв основополагащ акт бяха страха и безперспективността. Те трябваше да бъдат преодоляни, но как? – Това беше въпросът, занимавал ме през многобройните безсънни нощи. Може би разковничето, което търсех, беше в едно обединение на усилията на анархистите отвън и вътре в страната? Но от нашата анархистическа емиграция и от Интернационала до нас не пристигаха никакви ободряващи признаци за работа в това направление. Трябваше да се създаде едно координиращо звено на общите усилия и заедно с него – на бойни групи за протекция отвън на онези, които ще се съгласят да действат вътре, в условията на диктатура. Питах се, не би ли било по-логично да отида там откъдето гласът ми щеше да се чуе по-силно, по-надалече, от повече хора?

Не бях манияк и си давах сметка, че щом досега нито един народ не бе съумял да отстрани надгробната плоча, с която са го затиснали, моите усилия едва ли щяха да променят съществено нещата. Но и така да беше, имах ли право “да скръстя ненужни ръце на празни гърди”? Съществуваше ли друг изход? И друг път, който да поема? На къде? Как? Към какво? Връщане назад? Можех ли да заживея в мир със сплотените в “морално-полититическо единство” властващи шебеци,приспособленци и подлеци? Нали точно това даваше сили на “всичко що душа мрази”. Моите идеи, преживяното, премисленото и свободно, и доброволно избраният житейски път ми отнемаха правото на такъв “избор”. Капитулацията пред “така създалото се положение” беше противопоказна на моята човешка същност и мироглед. Тя би била равносилна на предателство и към самия себе си, а то беше много по-страшно от смъртта.

След като бях “преоткрил” идеята на плеадата революционери от миналото за създаване на огнища за пропаганда и акции в чужбина, с цел импулсиране и подпомагане на организационната ни дейност във вътрешността, си струваше да опитам реализацията й. Решението ми да напусна страната, беше резултат от пресичането на линията на постоянно търсене на хора, форми, начини и средства за продължение на борбата за ХЛЯБ И СВОБОДА, със слово и дела, с провежданата от диктатурата на “номенклатурата” и от нейните копои и доносници линия на физическа, духовна или морална “неутрализация” и ликвидация на враговете им. Определяща беше първата линия. Когато прекрачвах границата, аз имах ако не точен план, ясна цел за това към което се стремях: създаване на революционна идейна интернационална организация, без която считах, считам и сега, всеки спонтанен бунт и пряка акция на масите са обречени на неуспех. Затова на 14 юли 1973 г. ПОЕХ ПО ПЪТЯ НА ИЗГНАНИЕТО. Тръгвайки на Запад, обещах да се завърна, защото знам от историята, че мъртвилото не е вечно. За разлика от нас, при определени обстоятелства народите “възкръсват”. В изпълнение на обещанието, желаейки да акуширам на раждането на един нов Велик ден, аз се завърнах след 18-годишна емиграция. За нея става дума в IV-та част на моя “Фантастично-документален роман”.

*

Когато се завърнах, видях в архивите на Сигуранцата, че ние изгнанниците сме наричани от копоите… “Изменници на родината” (ИР). Не зная дали заптиетата на султана са се сетили да лепнат тоя етикет на Ботева и хъшовете в Румъния? Патриотите и идиотите от епохата на социЯлизЪма ще възразят, че родината им не е била на султана и агите. Да, но “нотариалния акт” за нея винаги е принадлежал на тия, които са имали властта и парите било те султани или “вождове на цялото прогресивно човечество” с техните “органи”, песове и прочее атрибути на държавността.

Независимо от това, определението “изменници на родината” (“ИР”) е смешно за хора, като нас анархистите, които и според полицейския жаргон са без-отечественици. Ние се стремим към унищожението на всяка власт, на парите и пазара, на който всичко се купува и продава… Ние се борим срещу тях навсякъде и на първо място ТАМ КЪДЕТО СМЕ РОДЕНИ и в това е същността на нашия ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ. Ето защо ние нямаме и не искаме да имаме “отечество”, тоест власт, капитал и господство над наемните роби в “родината” или където и да е другаде.Тяхното премахване е първата ни и непосредствена цел – без каквито и да са “преходни периоди”, “отмирания” и други диалектически шмекерии. Когато експлоатацията и властта над “ближни” и далечни няма да ги има, родина ще ни бъде цялия Свят.

Но да се върна към “ИР” и “вражеската емиграция”. Да, ние бяхме и си оставаме антипатриоти и смъртни врагове на властта на човек над човека, била тя диктаторска или пазарнодемократична. Колкото до измяната, аз твърдя, че родината ни измени. Ние искахме и се борихме тя да стане част от един свят на свободни братя. От поколения ние жертвахме всичко, включително и живота си за постигането на тая цел. За съжаление, не бяхме разбрани. Печално е, че мнозинството от събратята ни не можаха да почувстват копнежа по свободата и затова не я пожелаха. За себе си и за всички останали, защото тя е неделима. И понеже ни изоставиха в един критично-драматичен момент сами да се борим срещу тиранията, защото народът не можа да изтръгне от утробата си няколко хиляди мъже готови да я сринат или да загинат, аз твърдя, че, поставяйки ни пред избора между смъртта и напускането й, родината ни измени.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е Н А ТОМ II, Ч А С Т III

ГЛАВА XXIX КУРС ПО ПРОГРАМИРАНЕ НА ФАСП

И “РАЗРАБОТВАНЕ НА КОНЦЕПЦИИ”

ГЛАВА XXX В КОЯТО ДИМОВ МЕ НАЗНАЧАВА ЗА НАЧАЛНИК

ОТДЕЛ “ПРОГРАМИРАНЕ И ИЗСЛЕДВАНЕ

НА ОПЕРАЦИИТЕ”

ГЛАВА XXXI ЕДИН ГЕРГЬОВДЕН

ГЛАВА XXXII НАЧАЛНИЧЕСКИ И ДРУГИ ПРЕМЕЖДИЯ

ГЛАВА XXXIII ЩЕ “ЗАXРАНВАМЕ МАШИНАТА”

С… XЛЕБОЗАВОДА

ГЛАВА XXXIV МЕЖДУНАРОДНО СЪТРУДНИЧЕСТВО

В РАМКИТЕ НА СИВ (I)

ГЛАВА XXXV ПРЕМЕСТВАНЕ В АПАРТАМЕНТА

НА УЛ. “БИСТРИЦА” № 7

ДО КОЖНОВЕНЕРИЧЕСКИЯ ДИСПАНСЕР

ГЛАВА XXXVI НА «НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ» ВЪВ ВАРНА

ГЛАВА XXXVII СТИЛЪТ НА «РАБОТА» В АПАРТАМЕНТА

И НА «ЖИВОТА» ВЪН ОТ НЕГО. КРИЗАТА НА ДУXА

ГЛАВАXXX III МЕЖДУНАРОДНО СЪТРУДНИЧЕСТВО

В РАМКИТЕ НА СИВ( II)

ГЛАВА XXXIX ЕДИН РАЗГОВОР С ПРИЯТЕЛИ

ГЛАВА XL АЛЕРГИЯТА МИ КЪМ «ЗАОБИКАЛЯЩАТА НИ

РЕАЛНОСТ» И СНИМКИТЕ ЗА ФАЛШИВИ ПАСПОРТИ

ГЛАВА XLI “СЪВЕЩАНИЯТА” И МЕЧТАНИЯТА НА “ХАЛАТА”

ЗА АСУ-КОМЕРС

ГЛАВА XLII УВОЛНЕН ПО § 29, буква «б» от К.Т. (кодекса на труда)

ГЛАВА XLIII МЕЖДУНАРОДНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО С

ГЕДЕРЕЙСКИТЕ АВТОМАТИЗАТОРИ (III).

МОНОЛОГ ЗА БОТЕВ

ГЛАВА XLIV В «КОМАНДИРОВКА» ПРИ ГАЧЕВ

ГЛАВА XLV ЗА ДА СЪХРАНИШ НРАВСТВЕНИЯ СИ И

ПСИХИЧЕСКИ ИНТЕГРИТЕТ, Е НУЖНА… КОЖА НА

НОСОРОГ

ГЛАВА XLVI РАЗГОВОР С БЕЛЯКОВСКИ ЗА БИТОВИТЕ

ПРОБЛЕМИ И ЗА ПИСМОТО НА АБЕЛ

ГЛАВА XLVII ПРЕДИ ДА ИЗЛЕТЯ ОТ СЕМЕЙНАТА КЛЕТКА

И ДА ЗАРЕЖА СТРОИТЕЛСТВОТО НА СОЦИЯЛИЗЪМА

ГЛАВА XLVIII ПРИМКАТА СЕ ЗАТЯГА

ГЛАВА XLIX НОВИ «ДИСИДЕНТСКИ» ИСТОРИИ И РАЗГОВОРИ

ГЛАВА L ALEA IACTA EST

ГЛАВА LI АТАКАТА СРЕЩУ “СЛОНА”. РАЗГОВОР

С ЛАЗАР, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА «ВЪЗКРЪСНЕ»

ГЛАВА LII ВЕЧЕ МЕ ВИЖДАТ КЪДЕ ДРАГОМАН…

ГЛАВА LIII ПОСЛЕДНИ ДНИ В “РОДИНАТА”

ГЛАВА LIV НА СЪБОР КРАЙ СМОЛЧА

ГЛАВА LV НЕЛЕГАЛНО ПРЕЗ ЮГОСЛАВИЯ НА ТИТО

ГЛАВА LVI СКОК НАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА И ПОПАДАМЕ В…

ЛАГЕРА ЗА ПРОФУГИ В ПАДРИЧАНО

ЕПИЛОГ