Някои са по-равни

Когато цифрите говорят, БОГОПОМАЗАНИТЕ си правят оглушки

В броеве 9−11 на Свободна мисъл от 2016 г. представихме накратко Капиталът в XXI век на Тома Пикети. В началото на 2018 г. тази книга, настолна за всеки мислещ и четящ човек, излезе и на български. През следващата година Пикети публикува Капитал и идеология (2019, Париж; 2020, Харвард). Замислена като продължение на XXI, Идеологията е нещо много по-различно. Тя първо е доста по-голяма, дори по „стандартите“ на Пикети и неговия екип – XXI е 976 страници във френското издание, Идеологията е 1248 голям формат с твърди корици. Всички сурови данни са достъпни в интернет в Световната база данни за неравенството (http://WID.world). Това е най-голямата достъпна база данни за исторически изследвания на неравенството в доходите и богатството както в отделните страни, така и между тях – резултат на дългогодишни усилия на повече от сто изследователи в над осемдесет страни по цял свят.
Печатното издание съдържа много препратки към приложение със сурови данни, графики, видеоматериали, библиография и пр., което също е свободно достъпно в интернет на http://piketty.pse.ens.fr/ideology.
Какво обаче показват тези цифри? В няколко броя ще се опитаме да представим по-подробно най-интересните и значителни според нас части на Идеологията, особено тези, които развенчават най-упоритите бабини деветини за „прогреса“ през изминалите столетия.
Ще започнем с „факела“ на новата ера – Великата френска революция от 1789 г., защото тя е един от най-показателните примери за широко разтръбяваните „постижения“, „завоевания“ и „придобивки“, за „френския социализъм“, „егалитаризъм“ и за прикриваните много по-съществени факти за това какво всъщност докарва тя не само на Франция, но и на света. Следващият откъс е от четвърта глава на Капитал и идеология.

Обществата на собствеността: френският случай
Френската революция разкрива няколко възможни пътя напред, но в крайна сметка е избран онзи, който води до развитието на собственически режим с доведено до крайност неравенство, просъществувал от 1800 до 1914 г. За този резултат спомага много данъчната система, създадена от Революцията, която остава практически непроменена до Първата световна война по причини, които ще се опитаме да разберем. Сравненията с курса, следван от други европейски страни като Обединеното кралство и Швеция, ще ни помогне да разберем както приликите, така и разликите в европейските собственически режими през 19 и началото на 20 век.

Френската революция и развитието на собственическо общество
Какво можем да кажем за еволюцията и концентрацията на собствеността през столетието след Френската революция? Можем да се възползваме от изобилието от източници, защото въпреки че Революцията не успява да установи социална справедливост, тя ни завещава несравним архив за изследването на богатството, а именно актовете за наследство, в които е описано всякакво имущество и се използва класификация, която сама по себе си е отражение на собственическата идеология. Благодарение на дигитализирането на стотици хиляди актове за наследство от тези невероятно богати архиви, става възможно да се проучи подробно движението на разпределението на богатството от всякакъв вид (земя, сгради, инструменти и оборудване, акции, облигации, дялове от дружества и други финансови инвестиции) от времето на Революцията до днес. Представените тук резултати са плод на съвместни усилия, предимно в парижките архиви. Използвани са и национални данъчни документи от различни периоди, както и документи от архивите на френските департаменти от началото на 19 век досега.
Най-поразителното заключение е следното: концентрацията на частна собственост, която е изключително висока още през 1800−1810 г., съвсем малко по-ниска от тази в навечерието на Революцията, стабилно се засилва през целия 19 век чак до навечерието на Първата световна война. По-конкретно, общо за Франция, констатираме, че най-богатият 1% притежава близо 45% от цялата частна собственост през периода 1800−1810 г.; към 1900−1910 г. тази цифра вече е около 55%. Случаят с Париж е особено показателен: там най-богатият 1% притежава близо 50% от цялата собственост през 1800−1810 г. и повече от 65% в навечерието на Първата световна война.
Неравенството в богатството се задълбочава още по-бързо през Хубавото време (Бел Епок, 1880−1914). През десетилетията до Първата световна война стремителната концентрация на богатствата изглежда неудържима. Като гледаме графиките, не може да не се запитаме докъде би могла да стигне концентрацията на частната собственост, ако ги нямаше двете световни войни и кръвопролитните политически катаклизми през 20 век. Добре е също така да се запитаме дали самите катаклизми не са последици – поне отчасти – от социалните напрежения, доведени до крайност от задълбочаващото се неравенство.
Следва да се подчертаят няколко неща. Първо, важно е да се има предвид, че концентрацията на богатството винаги е била изключително висока в страни като Франция, не само през 19, но и през 20 и 21 век. Въпреки че делът на най-богатия процент намалява значително през 20 век (от 55−65% от цялото богатство във Франция и Париж в навечерието на 1914 г. до 20−30% след 1980 г.), делът на най-бедните 50% винаги е бил много нисък: около 2% през 19 век и малко над 5% днес. С други думи най-бедната половина от населението – огромна социална група, петдесет пъти по-голяма от горния един процент по дефиниция – притежава около една тридесета част от богатството на най-богатия 1% през 19 век. Това ще рече, че средното имотно състояние на най-богатия 1% е около 1500 пъти по-голямо от средното състояние на най-бедните 50%. През 20 век и в момента най-бедната половина притежава около една пета от богатството на най-богатия 1% (сиреч средно всеки „еднопроцентен“ богаташ вече е „само“ 250 пъти по-богат от средния французин от долната половина на разпределението). Още по-важно е, че и през двата периода такова крайно неравенство се наблюдава във всички възрастови групи – от най-младите до най-старите. Тези пропорции са важни, защото показват, че не трябва да надценяваме промените в разпределението на собствеността през последните два века: общество с равно разпределение на собствеността – или дори, по-скромно, общество, в което най-бедната половина от населението притежава повече от символична част от богатството – никога не е съществувало.

Намаляване на неравенството: появата на „наследствена средна класа“
Когато разглеждаме промените в разпределението на богатството във Франция, е поразително, че през 19 век „висшите класи“ (тоест най-богатите 10%) притежават между 80% и 90% от цялото богатство, докато днес владеят между 50% и 60%, което пак е значителен дял. Концентрацията при доходите – както от капитал (които са също толкова концентрирани, колкото е собствеността върху капитала, даже малко повече), така и от труд (които са разпределени значително по-равномерно по скалата) – винаги е била по-слаба: най-богатите 10% получават около 50% от всички доходи през 19 век и 30−35% днес.
Факт е, че неравенството в богатството намалява през вековете. Този поврат обаче не облагодетелства „нисшите класи“ (най-бедните 50%), чийто дял остава съвсем малък. Ползите почти изцяло отиват при онези, които наричам „наследствена (или имотна) средна класа“, цифром 40-те процента в средата на разпределението, над най-бедните 50% и под най-богатите 10%. Техният дял от цялото богатство е по-малко от 15% през 19 век, но днес вече е близо 40%. Появата на тази „средна класа“ собственици, които поотделно не са много богати, но общо, в продължение на целия 20 век, натрупват състояние, което е по-голямо от това на най-богатия 1% (със съответното намаляване не неговия дял), е фундаментален социален, икономически и политически поврат. Както ще видим, той обяснява в най-голяма степен намаляването на неравенството в богатството през вековете във Франция и повечето останали европейски страни. Освен това разсейването на собствеността очевидно не се отразява неблагоприятно нито на иновациите, нито на икономическия растеж, а точно обратното – появата на „средната класа“ върви ръка за ръка с по-голяма социална мобилност, а растежът от средата на двадесети век е по-висок от всякога и особено по-висок от този преди 1914 г. За това ще говорим отново, но засега е важно да запомним, че това разсейване на богатството започва едва след Първата световна война. До 1914 г. неравенството в богатството е неудържимо във Франция, особено в Париж.

Париж, столицата на неравенството: от литературата до актовете за наследство
Промените в Париж от 1800 до 1914 г. са особено емблематични, защото столицата е седалището не само на най-големите богатства, но и епицентърът на най-жестокото неравенство. Тази реалност се набива на очи не само в литературата от 19 век, но и при изследването на цифрите от актовете за наследство.
В края на 19 век близо 5% от населението на Франция живее в Париж (2 милиона души от общо около 40 милиона), но столичаните притежават близо 25% от частната собственост в страната. Иначе казано, средният парижанин е пет пъти по-богат от средния френски гражданин. В Париж също така е най-голяма пропастта между най-бедните и най-богатите граждани. През 19 век половината починали във Франция не оставят нищо в наследство. В Париж процентът на починалите безимотни се движи между 69% и 75% от 1800 до 1914 г. с леко възходяща тенденция. Фактически в тази група са включени хората, чиито лични вещи (покъщнина, дрехи и пр.) имат толкова ниска пазарна стойност, че властите не виждат необходимост да вписват сумата. Когато мизерното имущество отива изцяло за разноските по погребението или изплащането на дълговете, наследниците може да се откажат от наследство и да не подават декларация. Въпреки това е поразително, че в много актове в архивите са вписани изключително малки имущества. Законът задължава както властите, така и наследниците да вписват дори съвсем малки имоти, защото иначе собствеността върху тях няма да бъде призната. Това може да има сериозни последици: например не можеш да извикаш полицай, ако някой задигне неописано имущество. Ако човек наследи къща, търговия или финансови активи, подаването на имотна декларация е задължително.
Един от тези 70% парижани, които отиват на оня свят безимотни през 19 век, е незабравимият герой на Балзак дядо Горио, който според писателя умира в крайна мизерия през 1821 г., забравен от дъщерите си Делфин и Анастаси. Неговата хазяйка мадам Вокер, настоява Растиняк да ѝ плати неплатените наеми на Горио, той плаща и погребението, което струва повече от всички вехтории на стареца. Горио обаче натрупва състояние от търговия със зърнени храни по време на Революцията и Наполеоновите войни, преди да го похарчи до стотинка, за да могат двете му дъщери да се задомят във висшето парижко общество. За разлика от него мнозина починали, без да оставят нищо в наследство, никога не са имали нищо и са умрели в нищета, както са и живели. Поразителното тук е, че процентът от парижаните, починали, без да оставят наследство, е също толкова голям цял век по-късно, през 1914 г., в навечерието на войната, независимо от значителния ръст на богатството и промишленото развитие на Франция от времето на Балзак и дядо Горио.
В другия край на скалата, в Париж от Бел Епок е концентрирано и най-голямото богатство: половината от общата стойност на всички завещания е само от най-богатия 1% през 1810-те, а век по-късно вече е почти две трети. Делът на най-богатите 10% е между 80% и 90% от цялото богатство за периода 1800−1914 г. и над 90% в Париж, като и двата случая върви нагоре.
Да обобщим – близо всички имоти са концентрирани в най-богатите 10%, най-вече в горния 1%, докато огромното мнозинство от населението не притежава нищо. За още по-ясна представа за неравенството в Париж по онова време ще отбележим, че според кадастъра почти никой в Париж не притежава едно жилище преди Първата световна война. Сиреч има собственици на цяла сграда (или няколко сгради) и други, които не притежават нищо и плащат наем.
Тази свръхконцентрация на богатството кара зловещия Вотрен да обясни на младия Растиняк, че е най-добре да не следва право, ако иска да преуспее. Единственият начин да се замогне човек е да докопа състояние без оглед на средствата. Наставленията на Вотрен, изпъстрени с бележки за доходите на адвокати, съдии и земевладелци, не са показателни само за обсебения от парите и богатството Балзак (самият затънал в дългове след редица провалени капиталовложения и пишещ постоянно с надеждата да се отър­ве от кредиторите). Дан­ните от архивите показват, че Балзак рисува доста точна картина на разпределението на доходите и богатствата през 1820 г. и целия период от 1800 до 1914 г. Наставленията на Вотрен обрисуват прекрасно собственическото общество, тоест общество, в което достъпът до удобствата, висшето общество, положението и политическото влияние почти изцяло се определя от размера на състоянието.

Разнообразяване на капиталовложенията и формите на собственост
Важно е да се отбележи, че тази крайна концентрация на богатство, която още повече се задълбочава през дългите години на 19 век, протича в условия на модернизация и дълбоки преобразувания в самите форми на притежаване на богатствата. Икономическите и финансовите институции се преобразяват, когато капиталовложенията започват все повече да прекосяват държавните граници. Изненадващо подробните актове за наследство, които успяхме да обработим, показват, че състоянията на парижани се разнообразяват все повече до края на периода. През 1912 г. 35% от богатството им е в недвижими имоти (24% парижки и 11% провинциални); 62% във финансови активи; и едва 3% в покъщнина, ценности и други лични вещи. Преобладаващият дял на финансовите активи отразява ръста на промишлеността и значението на капиталовите пазари, като инвестициите са не само във фабриките (където текстилът е на път да бъде изместен от стоманата и въглищата в края на 19-и, а после от химията и автомобилите през 20 век), но и в хранителната промишленост, железниците и банките, като банковият сектор се радва на особен разцвет.
При най-богатия 1% от парижани, които притежават повече от две трети от цялото богатство през 1912 г., недвижимите имоти са едва 22% от техните активи и само 10% са в провинцията, докато акциите са 25%, частните облигации – 19%, а държавните облигации и други финансови активи – 22%. Преобладаващият дял на акции, облигации, банкови влогове и други парични активи спрямо недвижимите имоти показва една очевидна реалност: собственическият елит през Бел Епок е предимно финансов, капиталистически и индустриален елит.
Огромен е ръстът и на чуждите инвестиции, чийто дял се увеличава повече от трикратно за 40 години и включва всякакви инструменти – чужд държавен дълг – прочутите Руски заеми, но също така дългове на Аржентина, Османската империя, Китай, Мароко и пр., – инвестиции в Суецкия и Панамския канал; в руски, аржентински и американски железници; в индокитайски каучук и в безброй други компании по цял свят.

Бел Епок (1880−1914): една собственическа „модерност“ на неравенството
Ако разглеждаме този период от разстояние, през обектива на началото на 21 век с неговата цифрова икономика, никнещи като гъби след дъжд фирми и безкрайни иновации, ще получим един изкривен образ и вероятно ще се изкушим да кажем, че обществото на свръхнеравенство от навечерието на Първата световна война е кулминация на една отминала епоха, застинал свят на заспали имения, който няма нищо общо с днешните уж по-динамични общества на „знаещите и можещите“, и ще бъдем много далеч от истината. Всъщност богатството от Бел Епок няма нищо общо с това от времената на монархията и даже от времето на дядо Горио, Сезар Бирото и парижките банкери от 1820−те години, които Балзак описва така добре (и които във всеки случай също са достатъчно напористи).
В действителност капиталът никога не спи, не спи и през 18 век – време на бързи промени в демографията, земеделието и търговията и повсеместно подновяване на елитите. Светът на Балзак също не е заспал, точно обратното. Горио успява да натрупа състояние от зърнени храни, именно защото няма равен при намирането на най-доброто жито, усъвършенстването на технологиите на производството и изграждането на складове и мрежи за разпространение, така че стоките му да се доставят на точното място в точното време. На смъртния одър през 1821 г. той продължава да крои планове за тлъсти печалби от инвестиции в Одеса на черноморското крайбрежие. Независимо дали собствеността е във фабрики и складове през 1800‑те, или тежка промишленост и сложни финансови операции през 1900‑те, най-същественият факт е, че тя винаги е в постоянно движение, дори когато става все по-концентрирана. Сезар Бирото, друг герой на Балзак, емблематичен за собственическото общество от онова време, е блестящ изобретател на парфюми и козметика, за които Балзак ни казва, че са били последният писък на модата в Париж през 1818 г. Писателят не предполага, че близо век по-късно, през 1907 г. друг парижанин, аптекарят Йожен Шюлер ще усъвършенства много полезна боя за коса (кръстена в началото L’Auréale, по името на модна дамска прическа от онова време, която приличала на ореол). Серията продукти на Шюлер силно напомня за Бирото. Както и да е, през 1936 г. Шюлер основава компания, наречена L’Oréal, която през 2019 г. продължава да бъде световният лидер в козметиката. Бирото поема по друг път. Съпругата му се опитва да го убеди да реинвестира печалбите от фабриката за парфюми в тихи селски имения и сигурни държавни облигации, както прави Горио, когато продава своята търговия и тръгва да жени щерките. Бирото обаче не ще и да чуе: решава да утрои състоянието си, като инвестира в недвижими имоти в квартала Мадлен, който през 1820‑те тепърва започва да се разраства. В крайна сметка се разорява, което ни показва, че няма нищо безметежно в инвестициите в недвижими имоти. Други напористи предприемачи стигат по-далеч, включително Доналд Тръмп, който след като си наплеска фамилията по небостъргачите в Ню Йорк и Чикаго, накрая успя да се намърда и в Белия дом през 2016 г.
От 1880 до 1914 г. светът е в непрестанен вихър. Автомобилът, електрическата крушка, презокеанските параходи, телеграфът и радиото са изобретени в рамките на няколко десетилетия. Икономическите и социалните последици от тези изобретения едва ли са по-маловажни от тези на Фейсбук, Амазон и Юбър. Това е изключително важно да се подчертае, защото показва, че свръхнеравенството от времето преди войните не е последствие от някаква отминала епоха, която по нищо не прилича на днешния свят. Бел Епок прилича по много неща на съвремието въпреки съществените разлики. Тя също е „модерна“ в своята инфраструктура и форми на собственост. Едва в самия край на 20 век ще видим нива на борсова капитализация, достигащи тези в Париж и Лондон през 1914 г. (спрямо националния продукт или доход). Чуждите инвестиции от френски и британски собственици от онова време остават ненадминати (отново спрямо годишния продукт или доход, което е най-смисленият начин за подобни исторически сравнения). Бел Епок, особено в Париж, олицетворява модерността на първата велика финансова и търговска глобализация, невиждана дотогава в света – цял век преди глобализацията от края на 20 век – и въпреки това обществото тъне в жестоко неравенство. 70% от населението не притежават нищо, когато поемат към оня свят, а 1% от покойниците притежават близо 70% от всичко, което може да се притежава. Концентрацията на собствеността в Париж през 1900−1914 г. е значително по-висока от тази през 1800−1820 – времето на дядо Горио и Сезар Бирото – и още по-висока от 1780‑те, в навечерието на Революцията. Трудно е да преценим точно как е било разпределено богатството преди 1789 г., защото нямаме сравними актове за наследство, но най-вече защото самото понятие за собственост се променя (благородническите привилегии изчезват и разграниченията между правата на суверена и правата на собственика се изострят). По достъпните приблизителни сведения за преразпределението по време на Революцията можем обаче да твърдим, че делът на собствеността от всякакъв вид на най-богатия 1% в навечерието на Революцията е бил съвсем малко по-голям от този през 1800−1810 г. и значително по-малък от този през Бел Епок. Във всеки случай, предвид чудовищната концентрация на богатството през 1900−1914, когато най-богатите 10% в Париж притежават повече от 90%, а най-богатият 1% – близо 70%, е трудно да си представим по-високи нива по времето на монархията въпреки ограничените данни. Фактът, че богатството може да се концентрира толкова бързо и да достигне такива нива през периода 1880−1914 г., един век след отмяната на привилегиите през 1789 г., е стъписващ. Той поражда въпроси за бъдещето и за анализа на събитията от 1980 г. досега. Това откритие ме порази както като изследовател, така и като гражданин. С колегите не очаквахме да установим такова голямо и рязко повишение, когато започнахме да работим в архивите със завещанията, най-вече защото много съвременници изобщо не описват обществото на Бел Епок по този начин. Политическите и икономическите елити на Третата република обичат да говорят за Франция като страна на „дребни собственици“, които Френската революция веднъж завинаги е превърнала в заклети привърженици на равенството. Данъчните и поземлени привилегии на аристокрацията и църквата наистина са премахнати от Революцията безвъзвратно (дори Реставрацията от 1815 г. продължава да разчита на данъчната система, наследена от Революцията, с едни и същи правила за всички). Това обаче не успява да попречи концентрацията на собствеността и икономическата власт да достигнат в началото на 20 век ниво, което е по-високо дори от времето на монархията – нищо общо с очакванията на хората, които продължават да бъдат обхванати от някакъв просвещенски оптимизъм. Да вземем например думите на Кондорсе, който през 1795 г. заявява, че богатствата естествено се стремят към равенство, след като бъдат премахнати изкуствените начини за тяхното увековечаване и бъде установена свобода на търговията и занаятите. От 1880 до 1914 г., въпреки множеството признаци, че дългият поход към повече равенство отдавна е спрял, републиканските елити продължават да вярват в прогреса. ◼

(следва)