Политиката на разделянето

Възражения срещу идентичностните политики

» » » продължава от миналия брой

Културният релативизъм и антирасисткото движение във Великобритания
Културният релативизъм е проникнал в антирасисткото движение във Великобритания и други страни. Сега в това, което минава за антирасизъм, се наблюдава тенденция, която изисква да се отнасяме към хората по различен начин. Според нея зачитането на различията означава, че културата, етническата принадлежност, религията и пр. на човека са толкова фундаментални за неговата същност, че трябва да се отнасяме към тях не според общочовешки принципи, а според вътрешните порядки на всяка отделна култура. Това доведе до неприятното усещане, че всяка критика на потисничеството, която може да се появи в определени слоеве на обществото, е задължително расистка. Антирасистите са станали толкова плахи пред реакционната политика на разделянето, че се притесняват да „не уважат“ културната идентичност, като оспорват или обиждат това, което се смята за ценности, вярвания или начини на съществуване на малцинствените групи. В много случаи имаме завръщане към расата или биологията. Расистите са известни с това, че приписват определени характеристики на хора с черна или кафява кожа. Някои антирасисти донякъде правят същото. Чернокожите, родени във Великобритания, са формирали своята култура под влиянието на своя живот в страната и тази история е много важна. Това няма нищо общо с биологичната им връзка с други черни хора. Преди известно време в телевизионна програма хора използваха ДНК маркери, за да проследят географския си произход. В един от епизодите чернокожи британци проследяваха генетичния си произход до определени райони на Африка. Преди това те не знаеха, че имат някаква връзка с тези райони и тяхната култура, но си тръгнаха от предаването убедени, че са научили нещо за културната си идентичност. Точно това имаме предвид, когато казваме, че има тенденция културната идентичност да се разглежда като биологично явление. Тези хора грешат, като си мислят че са открили нещо за своята културна идентичност. Възможно е да са разбрали нещо за историята си, откъде са дошли, но това е различно от културната идентичност, която се предава социално, а не чрез генетични маркери.
Така политиката на разделянето представя културното многообразие като резултат от биологията, а не от житейския опит и расизмът все по-трудно се различава от антирасизма.
Вместо да се търси общото между хората от британската работническа класа или дори от международната работническа класа, целта изглежда е да се търсят различия.

Лидерите на общността и спуснатият отгоре мултикултурализъм
Кенан Малик, един от най-последователните и проницателни критици на спуснатия отгоре мултикултурализъм, пише:

За мен е спорна азбучната истина, че плурализмът е нещо добро. Искам да покажа, че самото понятие плурализъм е логически сбъркано, политически опасно и че „мултикултурното“ общество се изгражда за сметка на по-прогресивното.

Малик прави ясно разграничение между многообразието на живота и политиката, която иска да го регламентира. Масовата имиграция намалява изолацията, внася многообразие и жизненост в обществото, а държавата се стреми да регламентира многообразието, като затвори хората в етнически кубчета, с които нарежда своята социална политика.
Проблемите на мултикултурализма проличават в това категоризиране на хората по техния етнически произход и религия. Има естествени причини имигрантите да се събират със свои земляци в един квартал. Това културно многообразие според Малик е една от най-хубавите черти на градския живот. Границите обаче правят хората уязвими за тактиката разделяй и владей, пречат им да избягат от своята култура, ако тя ги гнети, и да се обединяват за борба с общи проблеми на работното място или в квартала.
Мултикултурализмът е консервативен – държавата търси лидери на общността, които управляващата класа използва по модела на клиентелизма от Древния Рим. Лидерите се изтъкват като автентични представители на определена група хора. Самите понятия култура и общност са безкрайно мъгляви, разтегливи и се използват тенденциозно. Няма монолитна култура, както няма и монолитна общност. Лидерите са дори по-консервативни от общността, която би трябвало да представляват в този клиентелизъм, а неговите взаимоотношения обслужват интересите на капитала. Хората от работническата класа често имат очевадно общи проблеми – по-бедните наематели или собственици се принуждават всячески да напуснат своите жилища, за да „разчистят терена“ за оскъпяването на станалия вече „по-престижен“ квартал; пожарът в облицования с евтини некачествени материали многоетажен блок Гренфел Тауър отнема живота на 70 души и безброй други примери за реални проблеми, които засягат еднакво много хора. Вместо обаче да се обединят в съвместни кампании за съпротива срещу всичко това, се създават различни групи по религиозен и етнически признак, оглавени от съответния лидер на общността или официално призната организация. Започва боричкане и дърпане на чергата между хора, които много често са на един хал. В най-добрия случай различните групи може да сключат временен съюз, но техните лидери зорко бдят да няма много единство, защото то ще отслаби позициите им. Това е спуснатият отгоре мултикултурализъм – хората се разделят, за да не могат да намерят общ език.

Политиката на разделянето подкопава борбите на работническата класа срещу капитализма, потисничеството и йерархията
Идентичността несъмнено има своите положителни страни – помага ни да вникваме в разнообразието и вътрешните конфликти в работническата класа, да се вслушваме във всички гласове, да приемаме хората с различен начин на живот. Като политика обаче тя води до разделение и създава сериозни пречки за революционните промени в обществото.

Странни заключения
В днешните „радикални“ среди и особено в мисленето на постмодерната левица битува схващането – къде по-явно, къде не дотам, – че идентичността и политиката са неделимо цяло. Идентичността е политика и политиката е идентичност. Идентичността задължително тегли едни към „радикалното“, а други – към „реакционното“. Всяка група хора има определени същностни атрибути, които формират нейната идентичност. Откъде идват тези заключения?
Идват от неолиберализма и неговата програма за общество от масово произвеждани потребители на масово произвеждани стоки. Тя естествено не премахва класите в производството и разделението на труда, но разяжда политическия потенциал на работническата класа, като я раздробява на индивиди. Днешната левица още не може да се отърси от историческия разгром на нейния властови проект през 20 век и търси някакъв илюзорен реванш – или просто утеха – в идеологията и стратегиите на крайната десница – акцентът върху кръвта и земята, романтиката на „народопсихологията“ и „културата“. С тези проядени конци тя иска да замени опасните връзки – на човека с класата. Класовите интереси на пролетариата не са движещата сила на днешната казионна лява политика – той вече е просто една от многото идентичности и то не от готините. Затова за нас политиката на идентичността не е революционна – макар да тръгва от благородни подбуди – и дори не е социалистическа. Тя не се бори със структурите на потисничеството и се нарежда до възгледите на реакционната десница, които ни разделят по биологични и какви ли не други измислени признаци, за да обслужват целите на управляващата класа. Този модел за съжаление вече е толкова широко разпространен, че се прокарва като единствен начин за солидарност с борбите на маргинализираните хора. Той се е превърнал в синоним на антирасизъм, феминизъм, противопоставяне на хомофобията, трансфобията и пр. Наложен е като азбучна истина, също като спуснатия отгоре мултикултурализъм, който минава за зачитане на многообразието и приобщаването. Мнозина вече първосигнално реагират на всяка критика на политиката на разделението и я обявяват за критика срещу антирасизма, феминизма и пр. Важно е да се запитаме не само дали тази безалтернативност е оправдана, но дали наистина върши работа.
Въпросът не е в това дали класата е по-важна от расата, сексуалността, пола и пр. Това са различни категории и така не може да се води спор, но такова изкривяване неизбежно се появява, защото нашите опоненти са дотолкова свикнали да отъждествяват идентичността с политиката, че търсят единствено противопоставяне между идентичности.
В нашия класов анализ ние не формираме работническата класа (камо ли бялата работническа класа) като идентичност. Тя няма такива същностни характеристики. Наложена е от социални структури – днес това е капитализмът, – които ни пречат да постигнем социална справедливост и в крайна сметка самоуправление. Когато искаме да сложим край на капитализма, искаме да премахнем всички класи. Искаме да ги премахнем, защото те ни разделят, но осъзнаването като класа може да ни обедини, за да го направим – в революционно движение за анархокомунистическо общество. Повечето от нас сме работническа класа, не притежаваме средствата за производство и сме принудени да продаваме труда си, за да живеем. Управляващата класа ни потиска и ние трябва да я унищожим, независимо от нейния пол, народност, възраст или сексуална ориентация. Тази икономическа система определя и много други измерения на потисничеството. Държавата действа в интерес на капитала. Полицията, образованието и медиите укрепват капитализма. Всеки човек от работническата класа има много повече общи черти с хората от същата класа, отколкото с някой от управляващата класа със същата „идентичност“.
Разбира се, че има реални разделения вътре в класата и борбата с тях е не по-маловажна и не по-лесна от борбата с експлоатацията на труда. Патриархатът е пуснал хилядолетни корени в обществените, семейните и личните отношения. Колониализмът е насадил куп предразсъдъци, които продължават да пораждат отвратителна дискриминация в работата и изобщо в живота. Основният враг обаче не е нито мъж, нито бял, макар най-често така да изглежда. Справянето с разделенията и потисничеството в рамките на класата и свалянето на управляващата класа са две различни задачи и едната не решава другата. Трябва да изградим стратегия за обединение – истинското единство иска още много работа в работническата класа.

Политиката на разделянето води до междукласови съюзи
Междукласовите съюзи са тактика на управляващата класа за потушаване на борбата. На хората се внушава, че имат повече общо с други като тях – чернокожи, жени, транссексуални, хора с увреждания и пр., – отколкото с другите членове на работническата класа. В протестите на Животът на чернокожите има значение (Black Lives Matter) например се включиха най-различни хора с противоположни политически възгледи. Докато едни призоваваха за разпускане на полицията, други искаха да има повече чернокожи полицаи. Така енергията или се разпилява в много посоки, или се губи във вътрешни прения.
Това върви и по линия на изборната политика. Лидерите на общности се кандидатират за държавни постове. Мнозина обявяват победата на вицепрезидента на САЩ Камала Харис като голяма крачка напред както за цветнокожите, така и за жените. Корпоративната политика не остава по-назад. Прайдовете на LGBTQ+ наистина имат нужда от средства и банки като Santander и HSBC любезно се притичат на помощ и получават безплатна реклама със своите плакати на празника. Използването на повече черни и азиатски лица в рекламата наистина продава. Колко азиатски жени обаче изпитват дълбока близост с министъра на вътрешните работи на Великобритания Прити Пател?
Капитализмът умело използва расизма и сексизма, когато и както му отърва. Някои места остават „запазени“ за определени полове и раси, но на други е по-изгодно да няма само бели мъже – за по-пълно оползотворяване на „достъпния контингент от способности“. Тогава се правят реформи, които гръмко се разтръбяват и в крайна сметка укрепват системата.
Нашата цел не е да направим няколко реформи, а да създадем напълно ново общество. Да, това е много по-трудно, както е трудно да се почувстваме другари с много расистки и сексистки настроени членове на работническата класа. Ако искаме да успеем обаче, трябва да осъзнаем, че въпреки всичко, колкото и да е трудно, трябва да работим с тях, а не с представителите на управляващата класа, пък били те и с „нашата“ идентичност. По-лесният път води до другаде, а често не води до никъде.

Засилване на разделенията с йерархия на привилегиите
Политиката на идентичността засилва разделенията в работническата класа и проваля борбите по различни начини. Един от тях е йерархията на привилегиите. Макар да не отрича социалните корени на определени идентичностни характеристики, тя отново впряга езика на крайната десница и измества тежестта към биологията. Често чуваме нещо от рода на: ти не можеш да разбереш какво изпитвам аз, защото имаш друг цвят на кожата, други хромозоми, химия на мозъка и пр. Разбира се, че мъжете и жените, белите и чернокожите изпитват капитализма на гърба си по различен начин и е възможно да не го разбират. За това обаче не е виновна биологията.
Академичните среди са разработили теория, разделяща хората на групи, които в общи линии се съревновават помежду си коя от тях е най-потисната. Така се получава своеобразна ранглиста – йерархия на потисничествата и в обратна посока – на привилегиите. Идентичността също е критерий за групирането. Ако си част от по-непривилегирована група (жени, транссексуални, хора с увреждания, чернокожи и пр.), имаш по-висок статут и съответно думата ти тежи повече. В групата по психично здраве например хората с по-малко видими увреждания са „по-привилегировани“ и следователно трябва повече да си мълчат. На пръв поглед това би следвало да балансира силите, но всъщност създава нова йерархия и практика води до затъване в безкрайни спорове чия „привилегия“ е по-малка и съответно трябва да бъде изслушван повече. Това става по-важно от решаването на общия проблем, за което всъщност хората са се събрали в такива групи. Характерното за академичните спорове преливане от пусто в празно създава изкуствен проблем, където не би следвало изобщо да има такъв – много ясно, че по-належащите проблеми трябва да се решават първи, но пък тогава кой ще пише теории?

Вината и моралното превъзходство
По хълма в мочурливата гориста местност Епинг Форест се изкачват групички, водени от млада чернокожа жена. Зад нея вървят петима възрастни бели мъже и едно 15-годишно момче, оковани с верига. На врата на единия 60-годишен мъж и на момчето има импровизиран дървен хомот. Всички бели – включително няколко деца, които подтичват около тях – носят тениски с надпис Много съжалявам.
Андрю Уинтър, дизайнер от Лондон, напуска работата си, за да се включи в последната обиколка. Съпругата му Вонета, родом от Барбадос, крачи до него, но без тениска Много съжалявам. Техният 10-годишен син Джош – от смесена раса – понякога носи такава, понякога не.
Търговията с африкански роби е една от най-жестоките и безчовечни страници в световната история. Хората трябва да знаят всички тези ужаси – робството, геноцидът срещу евреите, игото на жените през вековете, – но трябва ли да държим отговорни всички, които имат същия пол и цвят на кожата като техните истински извършители?
Политиката на идентичността вкарва всички в кюпа – бели, мъже и пр. С това се доближава до „биологичните“ подходи от мрачното уж минало. Разбира се, че хората трябва да отговарят за действията си, но не и за наложената им от някого идентичност, с която те дори не искат да бъдат свързвани. Човек заслужава да бъде държан отговорен, ако отрича холокоста или твърди, че робството е положителна част от европейската история. Всички сме отговорни да продължим да се борим с расизма и сексизма днес, но не и да изпитваме вина за миналото. Ако твоите родители, баби, дядовци, прабаби и прадядовци са извършили някакво престъпление – дори най-тежко, изнасилване, убийство, побой, каквото и да било, – ти не носиш отговорност. Ни най-малко.
Това вманиачаване във вината и личната отговорност е задънената улица на съвременния индивидуализъм. Според него колективът няма значение, поправянето на грешките е въпрос на вътрешен личен морал, а не на съвместни усилия на дело. За нас от ACG е важно как поуките водят до действия. В противен случай те не са поуки и обществото няма да се промени. Това е нашето дело. Ако твоето е да се белосаш, начервиш и зографисаш две черни сълзици като тъжен френски мим, излязъл от нафталина и очакващ някой да му каже браво, това не ни вълнува. Ще си намериш друга публика.
По този шаблон хората от потиснати групи по начало са по-добри от другите. Ако си жена или цветнокож, е по-малко вероятно да станеш потисник. Това важи и за работническата класа. Налага се схващането, че хората имат по-правилни убеждения само защото са от определена група. Да, ако си изпитал потисничеството на гърба си, е по-вероятно да имаш по-правилни убеждения, но това е резултат от житейския опит, а не от отличителните черти на групата. Обратното също е проблем – белите не са расисти и мъжете не са сексисти по природа. Шаблонът обаче дава на всеки член на потиснатата група усещане за морално превъзходство. Да, но той може да бъде член и на управляващата класа. Принадлежността – било към работническата класа, чернокожите, или жените – не прави от никого автоматично добър човек с правилни убеждения. Жестокости има във всички култури по света. Никой етнос или пол не може да претендира за съвършенство.
Натрапването на чувство за покаяние и вина не помага за борбата с потисничеството. Проблемите наистина имат системен произход, но това нито освобождава хората от отговорност за поведението им, нито им вменява вина за система, която не са създали и от която се борят да се отърват.
Показните сълзи и срам не само не помагат, но са и вид самоизтъкване. Вижте ме, мен с власеницата, колко съм прав и ме уважавайте. Ти не даваш глас, пространство за изява и свобода на действие на другите хора, а просто завземаш сцената със своето самобичуване.
Това направиха белите хора на протестите на Животът на чернокожите има значение през лятото на 2020 г., когато се наредиха на сцените и парковете по цял свят да ронят сълзи от срам за своите привилегии. Няма какво да рониш сълзи за това, че чернокожият човек е по-често тормозен от ченгетата, по-често живее в отвратителни условия, работи за по-малко пари и изобщо е тормозен по безброй начини от расизма. Трябва действителна солидарност и борба, обединяваща всички експлоатирани и потискани от управляващата класа. Добър пример е обединението на различни групи срещу законопроектите за полицейщината и съдебния произвол. Те осъзнаха, че от тях страда цялата работническа класа, а не се препираха кого ченгетата бият най-много.
Проблемът за вината е грешно поставен и това е резултат от една крайно изкривена представа за света. Вината има друг адрес. Това не помага на поробените народи от историята на капитализма, не помага на борещите се срещу съвременното робство и в крайна сметка оставя самата капиталистическа система непокътната.

Ние искаме да дадем отпор на расизма на дело, със свобода на действие, класова солидарност и защита на общите интереси, а не с тъжни размишления за морала, вината и срама. ◼

(следва)
ACG
Публикувано в kon-flikt.org