Религии, нации, етноси, общности – стига вече!

Превод на статия, публикувана през 2004 г. на френския сайт mondialisme.org.

Мари Л., авторката на „мита“ за железопътната линия D¹, е разбрала всичко отлично. Днес, ако искаш да бъдеш чут, трябва да говориш на езика на комунализма (вероятно не този на Букчин, а разделението на етнически/религиозни и др. общности — бел.прев.) или етницизма (а всъщност и на расизма). Ако човек иска да привлече вниманието към своята самота или лошо състояние или е жертва на истинска дискриминация, той трябва преди всичко да апелира към съчувствие, да си играе с добрите чувства на другите.

От Ширак² до бившия председател на Представителния съвет на еврейските институции във Франция Ален Якубович³, от Льо Пен до Дийодоне⁴, всички говорят на езика на етносите или религиите. Единствените думи, които звучат от устата на всички, са думи, които разделят хората, отделят ги едни от други: „черни“, „бели“, „араби“, „гали“ (?), „евреи“, „еврейска общност“, „мюсюлманска общност“, „християнски ценности“ и т.н. Всички тези думи насърчават всеки да се присъедини към една или друга въображаема идентичност, която се разглежда като радикално различна. И всъщност, независимо дали го искат или не, като превъзхождаща другите.

Това е резултатът от съгласуваната пропаганда, която се провежда от 30 години от Националния фронт и „SOS – расизъм“; от еврейски, християнски и мюсюлмански асоциации, които се стремят открито и недвусмислено да поставят под въпрос светските принципи; от буржоазни феминистки и кариеристки, които искат да заменят борбата на класите с борба на половете; всички онези интелектуалци, журналисти или политици, католици или протестанти, които заливат общественото пространство със своята религиозна пропаганда; всички онези привърженици на „новите религии“, които се представят в медиите със своите апокалиптични видения и псевдотеории, и т.н.

Преди тридесет години определянето на някого главно по цвета на кожата, пола, етническата принадлежност или религията му се смяташе за дискриминация сред истинските антирасисти или феминистки. Преди тридесет години радикалните или революционните движения си поставяха за цел да променят света и човечеството в името на универсални идеали: социализъм, комунизъм, край на експлоатацията и потисничеството на човек от човека, свят без класи, държава и пари.

Днес, преди да заяви принадлежността си към универсалното човечество, човек трябва преди всичко да се позове на определен цвят на кожата, етническа принадлежност (както в миналото раса), „полова принадлежност“ (както в миналото „пол“), сексуална ориентация (хетеро-, хомо-, транс-, бисексуална или – по последна мода – „куиър“) или определена религия.

Върнахме се много векове назад, в епохата преди Просвещението, в разгара на средновековното мракобесие, във времето на борба с варвари, неверници, хуни и прокламиране на всякакви други глупости, които от векове противопоставят едни народи и човешки същества на други.

Каквото и да са искали управляващите, Франция наистина се превърна в мултикултурна и комуналистическа страна, с помощта и съучастието на почти всички политически сили – от крайно десните до крайно левите.

Съвсем „естествено“ е, че този поток от идентичности прониква не само във фантазиите на Мари Л., но и в исканията на всички въображаеми общности: гейове, лесбийки, жени, имигранти, араби, мюсюлмани, евреи, африканци, антилци и т.н. Списъкът може да продължи до безкрайност: антилски лесбийки, хомосексуални мюсюлмани, хетеросексуални евреи, транссексуални католици, транссексуални протестанти и т.н. Всички микроидентичности изграждат идеологически крепости за себе си в името на „толерантността“ и „уважението“.

Логиката на този процес е добре позната, тъй като той преобладава – законно или не – в по-голямата част от страните на планетата. Всяка въображаема общност се защитава от всички останали: с мачете или автомат „Калашников“ в обществата, където централната държавна власт не успява да се наложи със сила над всички „граждани“, живеещи под нейна егида, а в така наречените „демократични“ държави – с лобита, които налагат закони, все повече ограничаващи свободата на изразяване, съвестта и всички свободи и които дават възможност на лидерите на общностите да поддържат деспотичен ред в тях, като установяват задушаващ климат в цялото общество.

В Англия например наскоро беше приет закон срещу богохулството; в Канада съществуват религиозни съдилища, чиито решения в областта на брачните конфликти или гражданското право имат силата на закон; във Франция е приет или се подготвя цял арсенал от закони, които под предлог за борба с расизма, антисемитизма, хомофобията, сексизма и т.н. само ще затвърдят идеята, че за да се защитиш, трябва да си част от това или онова лоби, от тази или онази общност, от тази или онази църква.

Стигна се дотам, че систематично и сляпо за буржоазното правосъдие стотици съпрузи или учители, лъжливо обвинени от своите съпруги или ученици в педофилия и т.н., са изправени пред съда. Че всяка критика срещу Израел се обявява за антисемитизъм. Че вече не можеш да критикуваш исляма, освен ако не искаш да бъдеш обвинен в „ислямофобия“. В края на краищата, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйца, както биха ни казали привържениците на системата, която превръща всичко в обект на юридизиране и репресия.

Тази егоистична и репресивна динамика на лобита и общности, които по принцип са безчувствени към страданията на други общности, тези правни арсенали, всепроникващи и вездесъщи, не допринасят за сближаването на хората. Те могат само да отчуждават мъжете и жените, хванати в капана на измислените си идентичности, заети с неудържимото желание да запазят своята идентичност и интересите (чети: „чистотата“) на своята „раса“, етническа принадлежност, религия, „полова принадлежност“. Предполагаемото „уважение към различията“ е само уважение към стените, с които етносите, религиите, мъжете и жените ограждат себе си, за да се борят помежду си по-успешно.

Човечеството се нуждае не от повече закони, не от повече държавни репресии, а от повече солидарност, повече братство между потиснатите, независимо от техния пол, религия (или липса на такава) или етническа принадлежност.

Долу въображаемите общности! Да живее човечеството!

1. През 2004 г. 23-годишната Мари Л., пътуваща с 13-месечното си дете по линия D в северната част на Париж, твърди, че е била нападната от жители на предградията, уж защото са я помислили за еврейка. По-късно младата жена признава, че си е измислила всичко и просто е искала да привлече общественото внимание към проблемите си. ↩︎
2. Гнусната фраза на президента Ширак „Евреи, мюсюлмани… или просто французи“ е като продължение на известното изявление на тогавашния министър-председател Реймон Бар от 1980 г. във връзка с бомбения атентат срещу синагогата на улица „Коперник“ в Париж: „Този отвратителен опит за убийство, целящ да удари евреите, които са били на път към синагогата, удари невинните французи, които са вървели по улицата.“ ↩︎
3. „Най-драматичното е, че тази млада жена си е мислела, че ще ѝ повярват, когато каже, че е била объркана с еврейка и че нападателите ѝ са били черни и араби (beurs – може би обидно — бел.прев.). И най-лошото е, че те наистина са ѝ повярвали, защото това се случва всеки ден“, пише вестник Libération на 14 юли 2004 г. Кошмарно твърдение в буквалния смисъл на думата: от една страна, расова сегрегация на населението от африкански, антилски и арабски произход, като се използват термини като „черен“ и beur, които са заимствани от расистката лексика, въпреки че се използват от част от „заинтересованите“ лица и техните предполагаеми защитници (организацията „SOS – расизъм“, която декларира целта си да се бори с расизма). От друга страна, в него напълно се повтарят такива съвършени фантазии като „ежедневните“ нападения над млади жени от лица от африкански или арабски произход с ножове в ръце. И какво струва на този юрист, който обича да подхранва напрежението, на следващия ден в същия вестник да подчертае, че „нападателите в почти всички случаи са млади мъже от арабско-мюсюлмански имигрантски произход“? Нашият лицемерен Пилат Понтийски осъжда желанието за „заклеймяване на младите хора от предградията и мюсюлманската общност“, въпреки че самият той вече два пъти ги е „предавал“! Три реда по-късно той смята за уместно без никакви кавички или забележки да използва такива термини като feuj (евреин), beur (арабин) или черен“ и отново осъжда „антисемитизма на младежите от предградията“. Но нито дума срещу расизма, който действително убива хора във Франция вече повече от 30 години: расизмът на „злоупотребяващите с привилегиите си“ полицаи, на „погромите“, организирани от крайно десния Национален фронт, ръководен от Льо Пен, от неонацисти, подставени лица или местни банди или на смъртните случаи в кварталите, които отнемат живота на млади имигранти или на техните деца. ↩︎
4. Ако се беше задоволил със съмнителния си скеч по телевизията, въпросът със сигурност нямаше да стигне толкова далеч. Но хумористът и актьор Дийодоне с откровенo самодоволство като при Ширак („Жалко е, но няма за какво да съжалявам“, беше изявлението на Ширак по „делото с линия D“) многократно наливаше масло в огъня, като наричаше евреите „негри, преквалифицирани в банки“, а след това уточняваше: „Евреи, не казвам всички евреи, евреи са се възползвали от търговията с негри“. Дийодоне не само не познава историята (в действителност основните участници в търговията с негри в Африка са араби-мюсюлмани, а основните печалби на Запад са отишли при добрите християни от Юга). Нещо повече, той заимства един стар мит, разпространяван от американската мюсюлманска организация „Ислямска нация“ – чернокожи националисти и антисемити, ръководени от Луис Фарахан ↩︎