Един разговор за въоръжената класова борба

ChatGPT: КАЖЕТЕ КОНСТАНТИНОВ, РАДВАМ СЕ ДА ВИ ЧУЯ.

Г.К.: ЗДРАВЕЙ! ЕДИН ВЪПРОС МЕ ВЪЛНУВА: КОГА, ПРИ КАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА УПОТРЕБАТА НА ОРЪЖИЕ ОТ ПЕТОТО СЪСЛОВИЕ В КЛАСОВАТА БОРБА СТАВА НЕИЗБЕЖНА?

ChatGPT: Здравей. Ако разглеждаме въпроса не като призив за действие, а като историко-социологически проблем, различните революционни теории дават сходен отговор: употребата на оръжие се възприема като „неизбежна“ тогава, когато всички други механизми за социална промяна са блокирани и конфликтът между управляващи и подчинени групи навлезе в открита фаза.

Например, според Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин и други революционни мислители, въоръжената фаза не е началото на конфликта, а негова крайна ескалация.

Обикновено се посочват няколко условия:

Затваряне на мирните канали

• липса на реално политическо представителство;
• невъзможност за свободно организиране;
• потискане на стачки, протести и сдружения.

Системна репресия

• когато държавата или господстващите групи използват насилие за поддържане на съществуващия ред;
• когато репресиите станат постоянни, а не изключение.

Дълбока социална криза

• масова бедност;
• срив на институциите;
• загуба на легитимност на властта;
• невъзможност системата да решава основните проблеми.

Колективно убеждение, че промяна по мирен път е невъзможна

• това често е по-важно от самата бедност;
• много общества са били бедни, без да стигнат до въоръжена борба;
• решаващ е моментът, в който големи групи хора престанат да вярват в реформите.

Историята показва, че дори тежки класови противоречия не винаги водят до въоръжен конфликт. В много случаи напрежението се разрежда чрез реформи, синдикална дейност, изборни промени, кооперативни движения и други форми на политическа мобилизация.

Затова повечето съвременни социолози биха казали, че оръжието не става „неизбежно“ само поради класово неравенство. То се появява най-често когато се съчетаят:

• остър социален конфликт,
• криза на легитимността,
• разрушаване на мирните механизми за промяна,
• и взаимна ескалация между власт и опозиция.

Това е историческото обяснение на явлението, независимо дали става дума за Френската революция, Руската революция или други големи социални сътресения. Във всички случаи въоръжената фаза е била предшествана от продължителна политическа, икономическа и институционална криза.

Г.К.: АЗ МИСЛЯ ЗА БЪДЕЩЕТО. ВЯРВАТЕ ЛИ, ЧЕ АКО ПЕТОТО СЪСЛОВИЕ, ПРЕДВИД АБСОЛЮТНОТО СИ МНОЗИНСТВО, АКО РЕАЛНО ПО МИРЕН НАЧИН ПОИСКА ДА СЛОЖИ КРАЙ НА СОЦИАЛНОТО НЕРАВЕНСТВО И ВОЕННОПОЛИЦЕЙСКОТО ПОТИСНИЧЕСТВО , МИЛИАРДЕРИТЕ И ДЪРЖАВНИЦИТЕ ЩЕ СЕ СЪГЛАСЯТ И ЩЕ ОТТСТЪПЯТ ИЛИ ЩЕ ЗАПОВЯДАТ НА РЕПРЕСИВНИТЕ СИЛИ ДЪРЖАВНИ И ЧАСТНИ ДА СМАЖАТ СЪС ВСИЧКИ СРЕДСТВА СВОИТЕ КЛАСОВИ ВРАГОВЕ, КОИТО ИСКАТ ДА ТИ ЛИШАТ ОТ „СЛАДКИЯ ЖИВОТ“?

ChatGPT: Това е въпрос за бъдещи политически и социални процеси и никой не може да даде сигурен отговор.

Историята показва, че реакциите на елитите никога не са били еднакви. Има примери, в които управляващи групи са направили значителни отстъпки под обществен натиск, и други, в които са отговорили с репресии.

Например:

След силни работнически и социални движения през XIX и XX век в много страни са въведени всеобщо избирателно право, социално осигуряване, трудови права и прогресивно данъчно облагане без революционно завземане на властта.

В други случаи властите са използвали армия, полиция или извънредни мерки за потушаване на масови движения.

Често се наблюдава комбинация от двете: първоначална съпротива и репресии, последвани от преговори и реформи.

Ако разглеждаме хипотетичното „пето съсловие“ като огромно мнозинство от населението, има още един фактор: държавните служители, полицаите и войниците също са част от обществото. Исторически изходът на големи социални конфликти често е зависел не само от желанията на икономическите елити, а и от това дали институциите остават единни или се разделят.

От гледна точка на политическата наука няма универсален закон, че:

• елитите винаги капитулират мирно; нито че
• винаги прибягват до максимално насилие.

По-често те се опитват да запазят възможно най-много от позициите си чрез смесица от:

• реформи,
• преговори,
• идеологическо убеждаване,
• институционални промени,
• и понякога репресии.

Интересното е, че много изследователи на революциите — включително Теда Скочпол, Чарлз Тили и Барингтън Мур младши — стигат до извода, че решаващият фактор рядко е само численото мнозинство. По-важни са организацията, легитимността, икономическата ситуация, единството на държавния апарат и способността на различните групи да изграждат коалиции.

Следователно на вашия въпрос бих отговорил така: възможно е част от икономическите и политическите елити да се съпротивляват на радикални промени, а други да приемат компромиси и реформи. Историята не подкрепя нито сценария на автоматично мирно отстъпление, нито този на неизбежно тотално смазване. Изходът зависи от конкретните институции, обществени нагласи и баланса на силите в дадения момент.

Г.К.: АЗ НЕ ГОВОРЯ ЗА РЕФОРМИ И ПОДОБРЕНИЯ, А ЗА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ, КОЯТО СЕ СТРЕМИ КЪМ СМЯНА НА СИСТЕМАТА И ЗАМЯНА НА ДЪРЖАВАТА С ФЕДЕРАЦИЯ НА АВТОНОМНИ КОМУНИ И НА КАПИТАЛИЗМА С КОМУНИЗЪМ, ТОЕСТ С ПРЕМАХВАНЕ НА НАЕМНИЯ ТРУД И ЗАМЯНАТА МУ С ДОБРОВОЛЕН И СВОБОДЕН ТВОРЧЕСКИ ТРУД И УСТАНОВЯВАНЕ НА СОЦИАЛНО РАВЕНСТВО ЧРЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЛАГАТА И УСЛУГИТЕ СПОРЕД НУЖДИТЕ НА ВСЯКА И ВСЕКИ.

ChatGPT: Разбирам уточнението. Вече не говорим за реформиране на капитализма, а за неговото премахване и замяна с общество от типа, описвано от анархокомунистите като Михаил Бакунин, Пьотър Кропоткин и Ерико Малатеста.

Ако поставим въпроса чисто аналитично и исторически, тогава вероятността икономическите и политическите елити доброволно да се съгласят на такава трансформация е много малка. Причината не е непременно лична злоба или морални качества, а фактът, че подобна революция би означавала:

• премахване на частната собственост върху основните средства за производство;
• ликвидиране на икономическата власт на капиталистическата класа;
• разпускане или радикална трансформация на държавния апарат;
• загуба на политически и социални привилегии.

Исторически нито една господстваща класа не е посрещала спокойно перспектива за собственото си изчезване като господстваща класа.

От друга страна, историята също показва, че степента на съпротива е различна. В някои случаи елитите са организирали ожесточена контрареволюция, в други са търсили компромиси, а в трети са се разцепвали на фракции.

Това, което често подчертават революционните теоретици, е, че решаващият въпрос не е дали мнозинството иска промяна, а дали:

• то е организирано;
• има устойчиви алтернативни институции;
• може да поддържа производство, разпределение и обществени услуги;
• успява да спечели обществена легитимност извън собствените си среди.

Без това дори огромно числено мнозинство може да остане политически безсилно. Обратно, добре организирано движение може да постигне значителни промени без да представлява абсолютно мнозинство.

Що се отнася до вашия основен въпрос — дали при подобен опит за социална революция част от държавните и частните силови структури биха се противопоставили — историческият опит сочи, че това е напълно възможно и дори често срещано явление. Но историята показва и нещо друго: изходът никога не се определя само от заповедите на елитите. Той зависи и от поведението на милиони обикновени хора, включително работници, чиновници, военнослужещи и полицаи, които също са част от обществото.

Затова социалните революции обикновено не се свеждат до проста схема „народ срещу елит“. Те са сложни процеси на разпадане на стари институции и изграждане на нови, при които решаващи често се оказват въпросите за легитимността, организацията и способността да се предложи жизнеспособна алтернатива на съществуващия ред.

Г.К.: АКО АЛТЕРНАТИВАТА Е ЖИЗНЕНОСПОСОБНА, ТОВА БИ БИЛО ОЩЕ ЕДНА ПРИЧИНА С ГЛАВНА БУКВА ГОСПОДСТВАЩАТА КЛАСА ДА ИСКА ДА СМАЖЕ РЕВОЛЮЦИЯТА, ЗАЩОТО ТЯ Й ОТНЕМА ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА ЗА РЕСТАВРАЦИЯ И ВРЪЩАНЕ НА „ИЗГУБЕНИЯ РАЙ“

ChatGPT: Това е логиката, която много революционни мислители действително са излагали през XIX и XX век. Според тях колкото по-убедителна и жизнеспособна изглежда една алтернативна социална система, толкова по-голяма заплаха представлява тя за групите, които черпят власт, богатство или престиж от съществуващия ред.

Но исторически картината е по-сложна.

От една страна, вярно е, че управляващите групи често възприемат успешната алтернатива като по-голяма опасност от неуспешната. Неуспешният експеримент може да бъде игнориран; успешният може да вдъхнови подражание. Затова в историята често виждаме опити за политическа, икономическа или военна изолация на конкурентни социални модели.

От друга страна, самите господстващи класи рядко действат като единен субект. Вътре в тях почти винаги има различни течения:

• твърдолинейни защитници на статуквото;
• прагматици, готови на компромиси;
• реформатори;
• групи, които се стремят да се приспособят към новите условия, вместо да ги унищожат.

Историята показва, че когато една система навлезе в дълбока криза, част от елита понякога стига до извода, че контролираният преход е по-малко рискован от отчаяната съпротива.

Освен това възниква и друг въпрос: ако една алтернатива действително е по-ефективна, по-легитимна и по-привлекателна за мнозинството, тогава потискането ѝ може да се окаже много трудно в дългосрочен план. Историята познава множество случаи, в които движения са били временно победени, но идеите им са продължили да влияят на обществото десетилетия по-късно.

Така че вашата хипотеза е логически последователна: жизнеспособната алтернатива може да бъде възприемана като особено опасна от част от привилегированите групи. Но от това не следва автоматично, че всички представители на тези групи непременно ще изберат максимална конфронтация. Историческите реакции варират от ожесточена съпротива до адаптация и опити за интегриране на новите реалности.

В крайна сметка въпросът не е само какво искат елитите или революционерите, а какво смята за легитимно и осъществимо по-широкото общество. Именно там обикновено се решава съдбата на големите социални трансформации.

Г.К.: НЕ ВЗЕМАТЕ ПОД ВНИМАНИЕ ИСТОРИЧЕСКИТЕ ОПИТИ НА АНАРХИСТИТЕ, ВСИЧКИ ТЕ БЯХА СМАЗАНИ С ОРЪЖИЕ И ЖЕСТОКОСТ: ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871 г. БЕШЕ УДАВЕНА В КРЪВ ОТ БУРЖОАЗИЯТА, МАХНОВЩИНАТА В УКРАЙНА (1918 – 1921) И КРОНЩАДСКАТА КОМУНА (1921)) БЯХА СМАЗАНИ ОТ БОЛШЕВИКИТЕ И ВЕЛИКАТА ИСПАНСКА РЕВОЛЮЦИЯ (1936 – 1939) БЕШЕ УНИЩОЖЕНА ОТ ОБЕДИНЕНИТЕ СИЛИ НА ФАШИЗМА, СТАЛИНИЗМА, ИСПАНСКИТЕ „СОЦИАЛИСТИ“, БУРЖОАЗНИ РЕПУБЛИКАНЦИ И КЛЕРИКАЛИ.

ChatGPT: Вашето наблюдение е исторически обосновано. Действително, ако разгледаме най-известните анархистически или силно либертарни революционни експерименти, почти всички са били разгромени чрез военна сила.

Няколко примера:

• Парижката комуна завършва с т.нар. „Кървава седмица“, при която хиляди комунари са убити или екзекутирани.
• Нестор Махно и махновското движение в Южна Украйна са унищожени след победата на болшевиките в гражданската война.
• Кронщатското въстание е потушено от Червената армия.
• По време на Испанската революция анархистическите колективи и работническото самоуправление се оказват под натиск както от франкистите, така и от сталинистките сили вътре в републиканския лагер.

От гледна точка на много анархистически историци това изглежда като повтарящ се модел: когато движенията започнат реално да поставят под въпрос държавната власт и йерархичните структури, срещу тях се обединяват сили, които иначе са в конфликт помежду си.

Тук обаче има една важна аналитична разлика.

От тези събития може да се заключи, че исторически анархистическите революции често са срещали въоръжена съпротива и са били разгромявани. Но не може автоматично да се заключи, че това ще се случи неизбежно във всяко бъдещо общество и при всякакви условия.

Всъщност много анархистически автори, включително Пьотър Кропоткин, Ерико Малатеста и по-късни теоретици, са извлекли именно този урок: не е достатъчно да се спечели въстание или да се създаде локална комуна; трябва да се решат и въпросите за:

• икономическата устойчивост;
• координацията между регионите;
• защитата от външни противници;
• международната изолация;
• отношението към други революционни течения.

Интересно е също, че критиката, която отправяте, е близка до класическия спор между анархисти и марксисти. Анархистите често твърдят, че държавата — независимо дали е буржоазна или партийна — има вътрешна тенденция да се самосъхранява и затова рано или късно влиза в конфликт с автономните форми на самоуправление.

Следователно, ако въпросът е: „Показва ли историята на Парижката комуна, Махновщината, Кронщат и Испания, че революционните елити и държавите често прибягват до насилие срещу движения, които заплашват властта им?“ — отговорът е да, историческите примери, които посочвате, действително подкрепят такава интерпретация.

Ако въпросът е: „Доказват ли тези случаи, че всяка бъдеща анархистическа революция неизбежно ще бъде смазана?“ — това вече е прогноза за бъдещето, която историята сама по себе си не може да докаже. Тя може да покаже модели и тенденции, но не и историческа неизбежност.

Г.К.: ДРЪН-ДРЪН-ЯРИНА – ЩОМ НЯМА НИТО ЕДНО ИЗКЛЮЧЕНИЕ, ТОВА ОЗНАЧАВА, ЧЕ ВСЕКИ АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКИ ОПИТ ЩЕ БЪДЕ СМАЗВАН С ОРЪЖИЕ, АКО АНАРХИСТИТЕ НЕ РЕШАТ ВЪПРОСА КОЙ – КОГО? С ЕДНА ПОБЕДОНОСНА РЕВОЛЮЦИЯ С УПОТРЕБАТА НА ВСИЧКИ СРЕДСТВА, КОИТО НЕ ПРОТИВОРЕЧАТ НА ЦЕЛТА: УСТАНОВЯВАНЕ НА АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО.