Положението на пролетариата в съвременния капитализъм

Преведохме статия на испанския историк на революционното движение Августин Гилямон. Текстът, въпреки че се повтаря на места, представлява доста добър анализ на съвременното състояние на нещата и обхваща теми, като реорганизацията на световната икономика, кризата на класовото съзнание и старите форми на работническа организация, значението на миграционните процеси и причината за деградацията на днешните социални борби, при това повдигайки въпроса за нова революционна стратегия. Източник

Въведение

От десетилетия насам някои критични мислители твърдят, че пролетариатът вече не заема историческата позиция, която е имал по време на дългия цикъл на работническото движение – приблизително от средата на 19-ти век до кризата на фордисткия капитализъм през 70-те години на 20-ти век. Деиндустриализацията на западните икономики, фрагментацията на труда, разрастването на сектора на услугите, несигурността на заетостта, индивидуализацията на трудовите отношения и все по-голямата интеграция на социалния живот в логиката на потреблението са накарали някои да поставят под въпрос значението на класовата политика като стратегически хоризонт за еманципация.

В либертарианските кръгове този дебат е особено ожесточен. Автори като Томас Ибанес и Мигел Аморос твърдят, че дълбоките трансформации на капитализма са подкопали историческите условия, които са направили възможно класическото работническо движение. Изчезването на културата на работническата класа, институционалната интеграция на профсъюзите, разпадането на старите трудови и квартални общности и нарастващата комерсиализация на живота са лишили пролетариата от политическата централност, която той е заемал в продължение на повече от век. Въпросът вече не е просто в поражението на определени организации, а в изчерпването на един исторически цикъл, в който работническата класа е била в състояние да се утвърди като революционен субект.

Тази диагноза съдържа елементи, които трудно могат да бъдат оспорени. Очевидно е, че съвременният капитализъм е трансформирал дълбоко условията на производство, състава на наемния труд и традиционните форми на организация на работническата класа. Изглежда също така неоспоримо, че историческият опит на работническото движение – на социалдемократи, комунисти, работнически съвети, революционни синдикалисти и анархисти – принадлежи към исторически контекст, който не може да бъде механично възпроизведен. Всеки, който се опита да възстанови организационните форми от 20-ти век, като пренебрегне промените в глобалния капитализъм, неизбежно ще изпадне в анахронизъм.

Тези наблюдения обаче не водят непременно до заключението, че пролетариатът е престанал да бъде потенциален субект на революционна трансформация. Съществува решаваща разлика между признаването на историческо поражение и твърдението за историческа невъзможност. Фактът, че политическите форми, чрез които пролетариатът е действал през даден период, са изпаднали в криза, не означава, че социалните отношения, които са направили възникването им възможно, са изчезнали. Още по-малко това дава основание за заключението, че противоречието между капитала и труда е загубило своя структуриращ характер в рамките на съвременния капитализъм.

Хипотезата, която стои в основата на тази статия, е точно обратната. Глобалната реорганизация на капитализма, започнала през 70-те години на миналия век, не е елиминирала материалната основа на пролетариата, а по-скоро я е трансформирала и разширила в мащаб, невиждан досега. Относителната деиндустриализация на Европа и Северна Америка е съвпаднала с изключително разрастване на наемния труд в Азия, Латинска Америка, Африка и Източна Европа; фрагментирането на производствените процеси е било съпътствано от все по-интензивна интеграция в глобалния пазар; а диверсификацията на формите на заетост не е намалила зависимостта от наемния труд, а по-скоро я е разширила към нови слоеве от населението.

От решаващо значение е да се направи разграничение между две нива: от една страна – кризата на класовото съзнание, на работническите организации и на историческите форми на пролетарската политика, а от друга – продължаващото съществуване на обективни условия, които правят възможно съществуването на класа, определена от необходимостта да продава работната си сила, за да оцелее.

Целта на този труд, следователно, не е да се отрича дълбочината на поражението, претърпяно от работническото движение през последните десетилетия, нито да се идеализират форми на организация, чиято криза е очевидна. Той също така не се стреми да защити есенциалистката концепция за пролетариата като предопределен субект на историята. Неговата цел е по-ограничена, но и по-прецизна: да се проучи дали преобразуванията, през които преминава капитализмът, наистина оправдават заключението, че работническата класа окончателно е загубила всеки революционен потенциал, или дали, напротив, кризата засяга предимно историческите форми на нейната организация, а не структурното положение, което тя продължава да заема в рамките на производствените отношения.

Отговорът на този въпрос изисква пренасочване на анализа от ограниченото пространство на западните общества към реалностите на съществуващия глобален капитализъм. Единствено от тази перспектива е възможно да се оцени до каква степен световното разпространение на наемния труд, новите международни миграции, реорганизацията на глобалните производствени вериги и появата на нови форми на експлоатация променят – или потвърждават – класическата хипотеза, че противоречието между капитала и труда продължава да представлява основната ос на капиталистическите общества.

Късният капитализъм, отживял в отношение на обещанието си за всеобщо благоденствие, се вкопчва в оцеляването чрез завой към военна икономика. Когато рентабилността на гражданското производство намалява, циклите на военни разходи, приоритизирането на сигурността и постоянният извънреден режим се активират отново, дисциплинирайки обществото и преобразувайки обществените приоритети. Този режим, престъпен с последиците си, екстернализира разходите – екологични, човешки и демократични – като същевременно превръща страха и конфликтите в нови ниши за натрупване на капитал. В този контекст прекаризацията на труда и разпадането на ролята на пролетариата като политически субект не са системни провали, а по-скоро условия за възможността за един модел, който изисква лесно достъпно, дезорганизирано и наблюдавано население, в услуга на механизъм, който произвежда стойност чрез унищожение.

Пролетариатът като социално отношение, а не като историческа фигура

Дебатът относно актуалността на пролетариата обикновено започва с промените в съвременния капитализъм и след това стига до социологически изводи. Важно е обаче първо да се дефинира понятието: пролетариатът не е конкретна историческа фигура – фабричният работник от епохата на Форд – а по-скоро позиция в рамките на социалните производствени отношения.

От тази гледна точка е показателно, че много теории за кризата на пролетариата вземат за отправна точка една много конкретна историческа фигура: индустриалният работник, съсредоточен в големи фабрики, организиран в профсъюзи, живеещ в относително хомогенни работнически квартали и притежаващ колективна култура, изградена в продължение на повече от век на социални борби. Тази фигура е съществувала и е изиграла решаваща роля в историята на европейското работническо движение. Но да я идентифицираме с пролетариата като такъв означава да превърнем конкретен исторически опит в универсална дефиниция.

Маркс никога не е постъпвал по този начин. В цялата книга „Капиталът“ пролетарското състояние не се характеризира с професия, отрасъл на промишлеността или конкретна форма на организация на труда. Това, което определя пролетариата, е неговото положение в рамките на социалните производствени отношения. Работникът е пролетариат, защото не разполага със средствата за производство и възпроизводство на своето съществуване и следователно е принуден да продава работната си сила на собственика на капитал. Тази дефиниция притежава достатъчна степен на абстракция, за да обхване изключително разнообразни форми на труд, и именно поради тази причина обяснява огромната способност на капитализма да се адаптира към променящите се исторически контексти.

Разграничението не е просто терминологичен въпрос. Всички последващи тълкувания зависят от него. Ако пролетариатът се идентифицира с голямата индустриална работническа класа, възникнала по време на фордисткия капитализъм, е относително лесно да се стигне до заключението, че в момента сме свидетели на нейния упадък. Ако, от друга страна, пролетариатът се разбира като социално отношение, определено от зависимостта от наемния труд и отчуждаването на средствата за производство, тогава въпросът се променя напълно. Въпросът вече не е дали старият образ на индустриалния работник остава мнозинство, а дали развитието на капитализма е намалило или увеличило броя на хората, чието съществуване зависи от продажбата на работната им сила.

Отговорът изглежда съвсем ясен. През последните пет десетилетия капитализмът е претърпял изключително разширяване на наемния труд. Това не се дължи на подобряване на условията на живот на работниците, а на включването в системата на цели региони на планетата, които преди това са били частично изключени от пазарното производство. Ускореният процес на урбанизация, съпътстващ икономическата глобализация, вероятно е най-голямото движение на пролетаризация в цялата история.

Струва си да се спрем за момент, за да разгледаме този аспект, тъй като той често остава в сянка поради прекалено фокусирания поглед върху европейския опит. От края на 70-те години насам стотици милиони селяни са напуснали селските икономики, за да се включат в капиталистическото производство. Индустриализацията на Китай е най-известният пример, но не и единственият. Подобни процеси, макар и по-слабо изразени, могат да се наблюдават във Виетнам, Бангладеш, Индия, Индонезия, Мексико и Етиопия. Във всички тези случаи сме свидетели на формирането на огромни концентрации от наемни работници, чието социално съществуване съответства точно на класическата дефиниция за пролетариата.

Следователно това, което изчезва, не е пролетариатът, а конкретна индустриална география. Преместването на производството често се тълкува от европейска перспектива като феномен на деиндустриализация, докато в действителност то представлява международно преразпределение на производството. Заводите, които затвориха врати в северната част на континента, се появиха отново – често в разширен вид – в делтата на Джудзян, в специалните икономически зони на Китай, в индустриалните коридори на Югоизточна Азия или в макиладорите в Централна Америка. Капиталът е напуснал някои територии, за да се установи в други, но е продължил да разчита на наемния труд като незаменимо условие за своята валоризация.

Това географско преместване има важни последствия за социалната теория. Ако анализът остане ограничен в рамките на европейските граници, впечатлението, че пролетариатът изчезва, е разбираемо. Старите работнически квартали изчезват, големите фабрики намаляват работната си сила, профсъюзите губят членове, а заетостта в промишлеността отстъпва място на дейностите в сектора на услугите. Тази картина обаче се променя коренно, когато рамката на наблюдението престане да бъде национална или континентална и стане глобална. Тогава се вижда не намаляване на работническата класа, а нейното изключително разрастване, съпътствано от дълбока реорганизация на международното разделение на труда.

На този етап е необходимо да се направи важно разграничение. Признаването, че пролетариатът е нараснал числено, не означава да се отрича, че условията, при които той може да се конституира като политически субект, са се променили. Би било абсурдно да се пренебрегне фактът, че фрагментацията на производството, несигурността на работните места, индивидуализацията на трудовите отношения и териториалното разпръскване значително затрудняват изграждането на стабилни организации и колективни идентичности, сравними с тези, които са характерни за класическото работническо движение. Но именно поради тази причина е необходимо внимателно да се прави разграничение между обективното съществуване на дадена класа и историческите форми, които приема нейната политическа организация.

Объркването между тези две нива често е съпътствало дискусиите през последните десетилетия. Там, където старите работнически организации изчезват, съществува тенденция да се прави изводът, че класата, която ги е направила възможни, също е изчезнала. Въпреки това връзката може да бъде формулирана точно по обратния начин. Може би това, което е изпаднало в криза, не е пролетариатът, а организационните форми, наследени от конкретна фаза на капиталистическото развитие. Ако тази хипотеза е вярна, политическият проблем вече няма да се състои в намирането на нов революционен субект, а вместо това ще се превърне в осмисляне как една класа, която продължава да съществува при коренно променени условия, може да се реорганизира.

Този въпрос ни води директно към сърцевината на дебата. Защото в действителност дискусията не се върти единствено около социологията на съвременния труд. На карта е поставена самата интерпретация на историческото поражение, претърпяно от работническото движение през последните десетилетия. И именно тук, според мен, тезите на Ибанес и Аморос разкриват основните си ограничения.

Поражението на работническото движение и илюзията за неговото изчезване

Въпросът придобива различно измерение, когато излезем извън рамките на разглеждането единствено на еволюцията на наемния труд и се насочим към историческата траектория на работническото движение. Вероятно именно тук се крие източникът на песимистичната диагноза, която преобладава в голяма част от съвременното критично мислене. Защото е трудно да се отрече, че организациите, които в продължение на повече от век са изразявали политическия опит на работническата класа, преживяват дълбока криза. Големите профсъюзи са се институционализирали, работническите партии отдавна са се отказали от всякаква визия за социална трансформация, пролетарската култура, която е характеризирала обширни индустриални райони, практически е изчезнала, а поредицата от поражения, претърпени от края на 70-те години насам, е отслабила увереността в способността на социалния конфликт да промени хода на капитализма.

Всичко това представлява исторически факт, който никое сериозно тълкуване не може да пренебрегне. Признаването на това поражение обаче не ни задължава непременно да приемем заключенията, които често се извеждат от него. Между признаването на политическо поражение и твърдението, че пролетариатът е престанал да заема централно място в капитализма, има аргументативен скок, който рядко се обосновава адекватно.

Може би си струва да припомним една основна истина. Социалните класи не изчезват просто защото са претърпели поражение. Ако беше така, би трябвало да заключим, че буржоазията е престанала да съществува всеки път, когато е губила политическа власт в революционен процес, или че аристокрацията е изчезнала веднага след либералните революции. Класите не се определят от успеха или провала на техните организации, а от позицията, която заемат в рамките на социалните производствени отношения. Пораженията променят баланса на силите, разрушават институции, прекъсват политическите традиции и дори дълбоко променят колективното съзнание, но сами по себе си не трансформират фундаменталната структура на социалните отношения.

Това наблюдение е особено уместно при анализа на еволюцията на капитализма от 70-те години насам. Неолибералната офанзива не се състои единствено от поредица икономически реформи. Тя е преди всичко мащабна политическа операция, насочена към разбиване на властта, натрупана от работническото движение през периода след Втората световна война. Пораженията на британските миньори, индустриалното преструктуриране в голяма част от Европа, дерегулацията на пазара на труда, изнасянето на производството в офшорни зони и нарастващата подчиненост на икономиката на финансите не са били независими процеси. Те са част от стратегия за реорганизация на капитализма, чиято цел е била именно да отслаби позициите и съпротивата на работническата класа.

Парадоксално е, че успехът на тази офанзива понякога се тълкува като доказателство, че пролетариатът е престанал да съществува или е загубил всякакво историческо значение. В действителност може да се изтъкне точно обратният аргумент. Ако капиталът е положил такива усилия да трансформира организацията на труда, да премести производството в други региони на света, да фрагментира работната сила и да направи заетостта по-несигурна, то е именно защото продължава да разглежда концентрацията на работниците като едно от основните ограничения за своя процес на натрупване. Реорганизацията на капитализма не показва изчезването на конфликта между капитала и труда; тя представлява отговор на този конфликт.

На този етап си струва да се спрем за миг, за да разгледаме последствията от самата концепция за капиталистическата реорганизация. Капитализмът не променя непрекъснато начините си на производство просто поради стремеж към технологични иновации. Всяка голяма трансформация е отговор, поне отчасти, на необходимостта да се преодолеят препятствията, възникнали по време на предишния цикъл на натрупване. Механизацията е отговор на необходимостта от повишаване на производителността; фордизмът прави възможно организирането на масовото производство; изнасянето на производството в чужбина улеснява намаляването на разходите за труд; глобалната логистика позволява координирането на географски разпръснати производствени процеси. Никоя от тези трансформации не премахва наемния труд. Всички те се стремят да го реорганизират по начин, който е по-благоприятен за натрупването на капитал.

Може би поради тази причина е по-уместно да се говори за криза на историческите форми на работническото движение, отколкото за криза на пролетариата като класa. Организациите, възникнали около мащабната фордистка промишленост, са отговаряли на много специфични условия: относителна стабилност на работните места, концентрация на хиляди работници в едно и също производствено пространство, непрекъснатост на трудовите отношения и съществуване на относително сплотени работнически общности. Когато тези условия изчезнат или бъдат коренно променени, наследените организационни форми престават да функционират със същата ефективност. Но от това не следва, че класата, чието съществуване е дало начало на тези организации, изчезва.

Историята предлага многобройни примери за тази разлика. Революционният синдикализъм от началото на 20-ти век не е идентичен с английския чартизъм, нито чартизмът съвпада с формите на занаятчийска организация преди Индустриалната революция. Всяка трансформация на капитализма поражда нови форми на конфликт и изисква нови организационни отговори. Никой не би стигнал до заключението, следователно, че работническата класа е престанала да съществува всеки път, когато някоя от тези исторически форми изпадне в криза. Странно е, че днес такова заключение се приема толкова лесно.

Всичко това ни кара да преосмислим първоначалния проблем. Може би уместният въпрос не е дали пролетариатът остава същият като този, който е водил великите работнически борби на 20-ти век. Ясно е, че не. Съвременният капитализъм също не прилича на капитализма, анализиран от Маркс във Викторианска Англия. Истинският въпрос е дали преобразуванията, преживени през последните няколко десетилетия, са променили фундаменталното отношение между капитала и труда или дали, напротив, те просто са модифицирали формите, под които това отношение продължава да се възпроизвежда.

Отговорът на този въпрос изисква да се изостави евроцентричната перспектива и да се разгледа развитието на капитализма като глобална система. Едва тогава е възможно да се прецени до каква степен привидното изчезване на пролетариата представлява реално явление или, по-скоро, ефект на перспективата, произтичащ от наблюдението само на една част от процеса. Класата не умира: капиталът я преобразува.

Признаването на дълбочината на тази трансформация обаче не ни задължава да заключим, че самата възможност за класова политика е изчезнала. По-скоро това означава, че условията, при които такава политика трябва да бъде пресъздадена, са коренно различни от тези, които са съществували през по-голямата част от 20-ти век. Тази разлика е важна, защото измества фокуса на проблема. Вече не става въпрос дали пролетариатът съществува или не, а за това да се разбере защо една обективно по-голяма класа среща толкова големи затруднения да се разпознае като такава и да установи стабилни форми на организация.

Всъщност този въпрос не би трябвало да ни изненадва. Историята на капитализма може да се разглежда, до голяма степен, като история на усилията, полагани от капитала, за да попречи на наложеното в производствения процес обединение да се превърне в политическо сътрудничество срещу самия капитал. Всеки значителен напредък на работническото движение е бил последван от опити за реорганизация на производството по начин, който да възпрепятства възникването на нови форми на солидарност. Въвеждането на машини, научното разделение на труда, децентрализацията на производството, автоматизацията, аутсорсингът и икономиката на цифровите платформи не отговарят единствено на технически изисквания. Те представляват и форми на организация на труда, които променят способността на работниците да действат колективно.

От тази гледна точка съвременната фрагментация на труда придобива различно значение. Тя не означава края на противоречието между капитала и труда, а по-скоро специфичен начин за справяне с него. Капиталът не фрагментира работната сила, защото тя е престанала да се бори; той я фрагментира именно защото тя продължава да се бори. Разпръскването на работната сила, разпространението на фирми за подизпълнение, временните договори и индивидуализацията на трудовите отношения намаляват влиянието на работниците и възпрепятстват изграждането на колективни идентичности. Фрагментацията не е доказателство, че пролетариатът е изчезнал, а по-скоро стратегия за господство над пролетариат, чийто потенциал за съпротива продължава да се възприема като проблем от самия капитал.

На този етап става ясна разлика в подхода, която присъства в целия дебат. Докато някои анализи разглеждат фрагментацията на труда като смъртен акт на пролетариата, тя би могла да се тълкува, напротив, като исторически отговор на капитализма на продължаващия класов конфликт. В първия случай заключението е неизбежно песимистично: след като субектът е изчезнал, остават само разпръснато съпротивително движение и частични борби. Във втория случай проблемът придобива съвсем различен характер. Въпросът престава да бъде липсата на класа и се превръща в търсене на нови форми на организация, способни да отговорят на условията, създадени от капиталистическото преструктуриране.

Тази разлика не е само теоретична. Тя засяга пряко политическата практика. Категориите, използвани за интерпретиране на реалността, също обуславят възможностите, считани за отворени. Ако се тръгне от предпоставката, че пролетариатът окончателно принадлежи към миналото, логично е вниманието да се насочи към други обществени сили и да се изостави перспективата на класовата политика. Ако, напротив, се разбере, че работническата класа продължава да съставлява материалната основа на съвременния капитализъм, макар и дълбоко трансформирана, стратегическият въпрос се променя напълно. Предизвикателството вече не се състои в замяната на пролетариата с нови исторически субекти или участници, а по-скоро в разбирането как може да бъде възстановено колективното съзнание там, където капиталът е направил всичко възможно, за да го възпрепятства.

Това наблюдение ни позволява най-накрая да се върнем към отправната точка на статията. Решаващият въпрос не е да се отричат дълбоките трансформации, през които е преминал капитализмът от 70-те години насам. Тези трансформации са реални и са променили радикално социалния пейзаж, върху който е действало класическото работническо движение. Това, което е спорно, е превръщането на тези промени в доказателство, че фундаменталните отношения на капитализма са престанали да съществуват. Защото точно когато наемният труд достига безпрецедентен глобален мащаб, обявяването на категорията „пролетариат“ за изчерпана изглежда описва не толкова обективната реалност на капитализма, колкото историческия опит от едно политическо поражение, чието значение никой не бива да подценява, но чието обяснение не може да се търси в предполагаемото изчезване на класата, която го е претърпяла.

Тази хипотеза не е просто абстрактна. Опитът с работническата автономия в Италия между края на 60-те и 70-те години – от „горещата есен“ до широко разпространената самоорганизация във фабриките и общностите – и циклите, основани на асамблеи и анархосиндикализъм в Испания по време на Прехода, показват, че наложеното в производството сдружаване може да се превърне в политическо участие без партийно посредничество, чрез организация отдолу в предприятия, квартали и вериги за доставки.

Политическите последствия от тази диагноза

Дотук беше изтъкнато, че промените, през които преминава капитализмът от 70-те години насам, не дават основание да се говори за изчезването на пролетариата като социална класа. Глобалното разпространение на наемния труд, географската реорганизация на производството и запазването на отношенията между капитала и труда по-скоро сочат в обратната посока. Въпреки това значението на този дебат не се състои единствено в концептуалната точност. Това, което наистина има значение, са политическите последствия, които произтичат от една или друга диагноза.

Теоретичните категории никога не са неутрални. Те не са просто описателни инструменти, а по-скоро начини за систематизиране на историческия опит и, следователно, за определяне на хоризонта на това, което е политически възможно. Когато начинът на разбиране на дадена социална реалност се променя, се променят и стратегиите, считани за разумни за намеса в нея. В този смисъл дискусията за пролетариата се простира далеч отвъд полето на социологията и се вписва изцяло в това на политическата теория.

Ако приемем, че пролетариатът е престанал да играе структурна роля в съвременния капитализъм, логичната последица е да се изостави всяка стратегия, основана на класова организация. Еманципацията тогава престава да се възприема като резултат от конфликт, произтичащ от самите производствени отношения, и става зависима от множеството форми на съпротива, чието съгласуване винаги се явява като отворен проблем. По този начин революционната политика губи опората, която исторически е ръководила работническото движение, и има тенденция да се преориентира към множество частични борби, които безспорно са ценни сами по себе си, но чието съединяване вече не намира ясна материална основа.

Това не означава да се поставя под въпрос легитимността или важността на тези борби. Феминизмът, екологизмът, антирасистките мобилизации, конфликтите около жилищата и защитата на обществените услуги изразяват реални противоречия на съвременния капитализъм и значително са обогатили хоризонта на социалната критика. Проблемът възниква, когато тези борби се възприемат като заместители на конфликта между капитала и труда, а не като специфични измерения на едно общество, чиято структура продължава да бъде организирана около процеса на натрупване на капитал.

В действителност капитализмът не е просто сбор от независими форми на господство. Експлоатацията на труда остава механизмът, чрез който цялата система се възпроизвежда. Това не означава, че всички форми на потисничество могат механично да се сведат до икономическа експлоатация, но предполага признаването, че натрупването на капитал продължава да организира пространството, в което тези форми придобиват своите конкретни исторически изрази. Пренебрегването на тази връзка крие риска различните прояви на господство да бъдат анализирани така, сякаш съществуват независимо от начина на производство, който ги формира.

Може би това е една от основните разлики между критиката на капитализма и критиката на някои последствия от капитализма. Първата се опитва да разбере логиката, която организира всички социални отношения; втората рискува да се ограничи до борба с някои от най-видимите му ефекти, без да схване основния принцип. Проблемът, следователно, не се състои в разширяването на обхвата на еманципаторните борби, а в това да се предотврати това разширяване да разтвори анализа на класовите отношения в множество несвързани конфликти.

От тази гледна точка теоретичният обрат, който може да се наблюдава в част от либертарианската мисъл през последните десетилетия, придобива особено значение. Кризата на традиционното работническо движение е породила разбираемо недоверие към организационните форми, наследени от 20-ти век. Това недоверие е подтикнало към непрестанно търсене на нови субекти, нови практики и нови начини за политическа намеса. Понякога обаче изглежда, че това търсене е било съпътствано от постепенно отдалечаване от анализа на производствените отношения. Критиката на труда в крайна сметка е заменила критиката на капитала, а размисълът върху културните трансформации на капитализма е заел мястото, което преди е принадлежало на изследването на неговата икономическа структура.

Все още е парадоксално, че това изместване се случва именно в момент, когато капиталът достига степен на концентрация и централизация, непозната досега. Никога досега големите корпорации не са натрупвали толкова икономическа мощ, никога производствените вериги не са придобивали толкова глобален мащаб и никога зависимостта от наемния труд не е засягала толкова голяма част от световното население. При тези условия отказът от класовия анализ в известен смисъл е равносилен на приемането като окончателна на една от основните идеологически победи на неолиберализма: идеята, че капитализмът е престанал да организира обществото около конфликта между онези, които притежават средствата за производство, и онези, които разполагат само със способността си да работят.

Не изглежда случайно, че тази интерпретация се разпространи именно след историческото поражение, понесено от западното работническо движение. Всяко голямо поражение неизбежно поражда криза на категориите, с които победените са тълкували света. Историята на революционната мисъл предлага многобройни примери за това явление. След всеки голям провал възниква изкушението да се приписва поражението не на историческото съотношение на силите, а на неадекватността на самия субект, който го е претърпял. Такова обяснение обаче превръща едно историческо събитие в предполагаема структурна необходимост и превръща едно случайно поражение в постоянно теоретично заключение.

Може би това е моментът, в който е уместно едно последно размишление. На нито една социална класа не е гарантирана историческа мисия предварително. Самото съществуване на пролетариата не гарантира революция, точно както съществуването на буржоазията не е гарантирало автоматично триумфа на либералните революции. В историята няма призвани дейци. Но признаването на този факт не ни задължава да отричаме, че определени класи заемат структурни позиции, от които могат да оспорят съществуващия ред. Революционният капацитет не произтича от метафизична същност, приписвана на пролетариата, а от обективното противоречие, което противопоставя капитала на онези, които произвеждат общественото богатство, но остават отделени от средствата, които го правят възможно.

Следователно централният проблем на нашето време не е да се намери субект, който да замести пролетариата, а да се разберат конкретните начини, по които пролетариатът на 21-ви век може да възстанови способността си за колективни действия. Стратегическият въпрос не се е променил толкова, колкото понякога се твърди. Това, което се е променило, са историческите условия, в които трябва да се разработи тази стратегия.

Международните миграции и формирането на нов глобален пролетариат

Има едно явление, което само по себе си е достатъчно, за да постави под въпрос теориите за предполагаемото изчезване на пролетариата: мащабните международни миграции на работници, които характеризират съвременния капитализъм. Ако пролетариатът беше престанал да бъде основата на икономическата система, би било трудно да се обясни защо стотици милиони хора напускат страните си, за да се присъединят, почти винаги при най-несигурни условия, към пазарите на труда на най-развитите икономики или към новите центрове на натрупване.

Настоящите миграции не са нито маргинално явление, нито просто хуманитарно следствие от войни или природни бедствия. Те са част от самото функциониране на глобалния капитализъм. Свободното движение на стоки, капитал и инвестиции съжителства със строг контрол върху мобилността на работната сила. Това противоречие не е случайно. Капиталът се нуждае от мобилни работници, но не непременно от работници с права. Наличието на голяма маса от мигрантско население, подложено на постоянна правна несигурност, представлява един от основните механизми, чрез които заплатите се подлагат на натиск за понижаване, а влиянието на работническата класа като цяло се отслабва.

От края на 20-ти век Западна Европа, Съединените щати и Канада приемат последователни вълни от мигранти от Латинска Америка, Магреба, Африка на юг от Сахара, Източна Европа, Близкия изток и Азия. Тези работници са съсредоточени предимно в сектори, характеризиращи се с висока трудова интензивност, ниски заплати и ограничена трудова защита: интензивно земеделие, строителство, хотелиерство, чистене, грижи за хора, доставки по домовете, логистика, домашен труд и определени отрасли на хранителната и преработвателната промишленост.

Изборът на тези сектори не се дължи на културни предпочитания или на предполагаема липса на квалификация. Той произтича от структурното положение, което капитализмът отрежда на работната сила, чиято правна уязвимост улеснява далеч по-интензивни форми на експлоатация, отколкото тези, на които са подложени другите работници. Административната нерегламентираност, зависимостта на разрешенията за пребиваване от трудовите договори, постоянният страх от депортиране и вечно присъстващата заплаха от безработица превръщат мигрантите в особено дисциплинирана работна сила.

В този смисъл фигурата на работника без документи представлява едно от най-пълните изражения на съвременния пролетариат. В много случаи те не само не притежават средствата за производство, но и са лишени от най-основните граждански права, които им позволяват да договарят продажбата на работната си сила при минимално равни условия. Тяхното положение разкрива с особена яснота присъщата асиметрия на трудовото отношение при капитализма.

Съединените щати дават особено показателен пример. Милиони работници от Мексико, Централна Америка и други латиноамерикански държави поддържат цели сектори в селското стопанство, строителството, ресторантьорството и месопреработвателната промишленост. Въпреки това същите тези работници живеят под постоянната заплаха от депортиране. Периодичните кампании срещу нелегалната имиграция, милитаризацията на границата с Мексико, полицейските акции и затягането на имиграционните закони не премахват тази работна сила. Напротив, те допринасят за поддържането ѝ в уязвимо положение, от което пряко се възползват многобройни бизнес сектори. Криминализирането на имигрантите по този начин изпълнява както икономическа, така и политическа функция: създава лесно експлоатируеми работници чрез постоянния страх от загуба на самото право да останат в страната.

Подобна логика може да се наблюдава в голяма част от Европа. Външните граници на Европейския съюз стават все по-милитаризирани, докато многобройни икономически сектори са структурно зависими от мигрантската работна ръка. Интензивното земеделие в Южна Испания и Италия, оранжериите, брането на плодове, строителството, домашната работа и грижите за хора в неравностойно положение едва ли биха могли да се поддържат без тази работна ръка от Африка, Латинска Америка, Източна Европа или Азия.

Противоречието е очевидно. Същите държави, които издигат стени, възлагат граничния контрол на външни изпълнители и провеждат политика на преследване на нелегалната имиграция, едновременно с това се нуждаят от стотици хиляди работници, за да поддържат цели сектори от икономиките си. Имиграцията официално се представя като въпрос на сигурност, докато в действителност тя функционира като съществен компонент на пазара на труда.

Ситуацията е още по-екстремна в страните от Персийския залив. Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабски емирства, Кувейт и Бахрейн са изградили значителна част от икономическия си растеж върху труда на милиони мигранти от Индия, Пакистан, Бангладеш, Непал, Филипините и Шри Ланка. В продължение на десетилетия системата на спонсорство, известна като „Кафала“, законно подчинява работниците на техните работодатели до такава степен, че им пречи да сменят свободно работата си или да напуснат страната без разрешение. Въпреки че през последните години някои държави въведоха частични реформи, многобройни международни организации и синдикати продължават да документират изтощителни работни дни, неизплатени заплати, конфискация на паспорти, незадоволителни жилищни условия и строги ограничения на правата, които поставят много работници в състояние, сходно с дългово робство или съвременни форми на принудителен труд.

Подготовката за Световното първенство по футбол в Катар изведе тази реалност на международната сцена. Хиляди мигранти участваха в строителството на стадиони, пътища, линии на метрото и големи инфраструктурни проекти при изключително тежки условия. Това, което е от значение за разгледания тук аргумент, е не само сериозността на тези злоупотреби, но и това, което те разкриват за функционирането на глобалния капитализъм: великите дела на 21-ви век продължават да се опират на огромни маси от работници, лишени от ефективната възможност да договарят условията за продажба на своята работна сила.

Миграциите в Азия са друг пример за същата тази динамика. Милиони работници се преместват всяка година от селските райони на Китай към големите индустриални центрове по крайбрежието; от Индонезия, Филипините или Виетнам към по-развитите икономики на Източна Азия; или от Бангладеш и Непал към петролните монархии в Персийския залив. Във всички тези случаи мобилността на работната сила е централен елемент на съвременното капиталистическо натрупване.

Не можем да забравим и положението на палестинския народ. Окупацията, териториалната фрагментация и систематичното унищожаване на голяма част от палестинската икономика са създали в продължение на десетилетия маса от работници, дълбоко зависими от израелския пазар на труда или от несигурна заетост в окупираните територии. Лишаването от национални права тук се съчетава с интензивна икономическа подчиненост, което още веднъж показва как политическото господство и трудовата експлоатация могат да се подсилват взаимно.

Взети заедно, тези процеси ни позволяват да разберем, че съвременният капитализъм не само непрекъснато възпроизвежда нови форми на пролетариата, но и ги интернационализира. Масовата мобилност на работниците представлява структурно условие на процеса на натрупване. Навсякъде, където капиталът се нуждае от намаляване на разходите за труд, той намира в мигрантското население особено уязвима работна сила, чиято правна несигурност улеснява засилените форми на експлоатация.

Следователно международните миграции не опровергават теорията за социалното разделение на антагонистични класи; те я потвърждават с особена сила. Капитализмът не замества наемния труд с друга форма на социална организация. Той разширява глобалния пазар на труда, непрекъснато включва нови групи работници и умишлено създава ситуации на правна неравнопоставеност, които позволяват по-висока степен на експлоатация.

Фигурата на мигранта без документи, на сезонния селскостопански работник, на чуждестранния домашен работник, на куриера за дигитални платформи, на азиатския строителен работник или на палестинския работник, подложен на окупация, изразява може би по-добре от всяка друга състоянието на пролетариата през 21-ви век. Те не представляват изключение от нормалното функциониране на капитализма; те представляват едно от най-характерните му проявления. Именно поради тази причина тяхното съществуване е едно от най-солидните емпирични опровержения на тезата, че пролетариатът е изчезнал. Ако глобалният капитализъм доказва нещо, то е точно обратното: никога преди не е имал нужда да мобилизира, премества и експлоатира такава огромна маса от наемни работници в световен мащаб.

Програма за действие: дванадесет насоки за преобразуването на пролетариата

Ако пролетариатът не е изчезнал, а по-скоро е бил разпръснат, поставен в несигурно положение и интернационализиран, стратегическият въпрос е как да се възстанови способността му за автономна организация. Това изисква да се изостави както носталгията по минали форми, така и пораженческата примиреност, която обявява всяка класова политика за невъзможна. Няма единен модел, но могат да бъдат определени някои основни насоки.

1. Възстановяване на социалността

Първата задача е да се възстановят пространствата за среща, дебат и солидарност в кварталите, на работните места, в образователните институции и в общностите. Без трайни социални връзки няма колективно съзнание, а без него никоя организация не може да се противопостави на капитала.

2. Организиране там, където днес е заета по-голямата част от работниците

Новото работническо движение трябва да даде приоритет на установяването си в логистиката, транспорта, дигиталните платформи, здравеопазването, образованието, хотелиерството, търговията на дребно, грижите за хора, интензивното земеделие, промишленото подизпълнение и големите дистрибуторски центрове. Организацията трябва да следва реалното движение на капитала.

3. Преодоляване на фрагментацията на труда

Разделението между постоянни и временни работници, местни жители и мигранти, наети на заплата и фиктивни самонаети работници, служители в публичния и частния сектор, представлява един от основните инструменти за корпоративен контрол. Класовата организация трябва да бъде възстановена въз основа на общата материална реалност, а не на административни категории, наложени от пазара или държавата.

4. Пълна интеграция на мигрантския пролетариат

Равните трудови, социални, синдикални и политически права за местните и мигрантските работници са от съществено значение, за да се попречи на капитала да използва правното неравенство като постоянен механизъм за намаляване на заплатите и налагане на колективна дисциплина.

5. Възраждане на прякото синдикално действие

Синдикализмът трябва отново да се превърне в инструмент за ежедневна борба, а не в апарат за институционално управление. Събранията, отзоваването на делегати, федерализмът, автономията от държавата и прякото действие остават напълно валидни принципи.

6. Изграждане на собствени институции за взаимна подкрепа

Фондовете за подкрепа, потребителските кооперативи, трудовите консултантски служби, читалищата, общностните библиотеки, мрежите за социални грижи, културните центрове, общностните училища и общностните пространства съставляват основната материална инфраструктура за поддържане на продължителни борби и укрепване на класовата автономия.

7. Координиране на борбите на международно ниво

Пред лицето на глобално организирания капитал чисто националните отговори са недостатъчни. Сътрудничеството между работниците в една и съща верига на доставки или производство, международните кампании и ефективната солидарност трябва да се превърнат в постоянни практики.

8. Свързване на социалните борби без отклоняване от класовия въпрос

Защитата на жилищното настаняване, общественото здравеопазване, образованието, феминизма, социалната екология, антирасизма и противопоставянето на милитаризма са част от един и същ исторически конфликт, когато са формулирани около критика към капитализма, а не като изолирани искания.

9. Възстановяване на политическото образование и историческата памет

Амнезията е една от основните победи на неолиберализма. От съществено значение е да се възстанови критичната култура чрез непрекъснато образование, изучаване на историческия опит на работническите и либертарианските движения, както и чрез предаването на организационни знания от поколение на поколение.

10. Борба срещу военната икономика и авторитаризма

Нарастващата милитаризация, увеличаващите се разходи за отбрана, разширяването на механизмите за наблюдение и нормализирането на извънредните състояния също са инструменти, предназначени да дисциплинират работната сила. Противопоставянето на милитаризма и военната икономика е неразделна част от борбата срещу капитала. Само класовата борба може да се противопостави на войните на капитала.

11. Демократизиране на производството и социалното възпроизводство

Либертарианската перспектива не може да се ограничава до подобряване на условията за продажба на работната сила. Тя трябва да бъде насочена към пряк контрол върху производството от страна на работниците, колективното управление на общите блага, социализацията на социалните грижи и развитие на кооперативни и федерални форми на икономическа организация.

12. Изграждане на народна власт отдолу нагоре

Стратегическата цел не е да се завземе държавата, за да се управлява капитализмът с други управници, а да се развие разрастваща се мрежа от автономни организации, способни да се противопоставят на капитала по отношение на икономическите, социалните, културните и политическите функции. Самоорганизацията, кооперативизмът, федерализмът, пряката демокрация и взаимопомощта не са просто етични принципи; те представляват и материалните условия за революционна трансформация на обществото.

Тези дванадесет насоки не представляват затворена програма или изчерпателен списък с искания. Те имат за цел да посочат стратегическа посока. Капитализмът на 21-ви век коренно е променил състава на пролетариата, но не е премахнал фундаменталното противоречие между онези, които притежават средствата за производство, и онези, които разполагат само със своята работна сила. Ако това противоречие продължава да структурира обществото, задачата на либертарното движение не е да търси алтернативен субект, а да допринесе за съзнателното, автономно, федерално и интернационалистично преобразуване на работническата класа. По-малко некролози и повече организация.

Заключение: поражението на работническото движение и границите на пораженчеството

Пътят, преминат в тези страници, води до заключение, което, макар и просто в своята формулировка, има значителни теоретични и политически последствия. Дълбоките промени, през които преминава капитализмът от 70-те години насам, сами по себе си не оправдават извода, че пролетариатът е престанал да бъде потенциален субект на революционна трансформация. Това, което тези промени разкриват, е преди всичко кризата на историческите форми, чрез които работническата класа е успяла да се организира през дългия цикъл на работническото движение.

Това е разграничение, което трябва да се съхрани внимателно. Поражението на европейското работническо движение, разпадането на традиционната работническа култура, институционалната интеграция на голяма част от профсъюзното движение, фрагментацията на производствените процеси и нарастващата индивидуализация на социалните отношения са добре документирани исторически факти. Да ги отричаме би означавало да пренебрегнем половин век еволюция на капитализма. Това наблюдение обаче не означава непременно, че социалните отношения, които са направили възможно възникването на пролетариата като класа, са изчезнали, нито пък, още по-малко, че всякаква възможност за политика, основана на конфликта между капитала и труда, е изчезнала.

Именно в това се състои различието между настоящата статия и част от съвременната либертарна мисъл. Автори като Томас Ибанес и Мигел Аморос са описали със забележителна яснота дълбочината на поражението, понесено от работническото движение, и способността на капитализма да разруши формите на социалност, които са подхранвали класовото съзнание. Техните анализи съдържат ценни наблюдения относно превръщането на ежедневието в стока, кризата на традиционните организации, изчезването на старите работнически квартали и интегрирането на социалния конфликт в механизмите за управление на системата. Всичко това представлява съществен принос към разбирането на настоящето.

Несъответствието възниква, когато тази историческа диагноза се превръща в стратегическо заключение. Едно е да се твърди, че пролетариатът досега е загубил политическата централност, която някога е заемал по време на определен етап от капиталистическото развитие, и съвсем друго е да се твърди, че тази загуба представлява необратима трансформация или че капитализмът е престанал да създава материалните условия, върху които би могла да бъде възстановена класовата политика. Между тези две твърдения се крие теоретичен скок, който разгледаните в настоящия труд факти не изглежда да оправдават.

Глобалната реорганизация на капитализма, напротив, разкрива по-сложна реалност. Никога досега не е съществувала толкова голяма, интернационализирана и интегрирана работническа класа в рамките на единен глобален пазар. Разширяването на индустриалното производство в Азия, растежът на глобалната логистика, пролетаризацията на широки слоеве от сектора на услугите, разпространението на несигурната заетост и дигиталните платформи, както и мащабните трудови миграции, които пресичат целия свят, сочат, че капитализмът продължава да възпроизвежда масово пролетарското състояние. Това, което се е променило, не е съществуването на тази класа, а по-скоро нейният състав, пространствата, в които се концентрира, споделените ѝ преживявания и условията, при които тя може да развие колективно съзнание.

Международната миграция е именно едно от най-ясните проявления на този процес. Милиони работници пресичат граници всяка година, за да навлязат на пазари на труда, където заемат най-несигурните и най-нископлатените работни места. От селскостопанските работници в Южна Европа до латиноамериканските работници, преследвани и криминализирани в Съединените щати; от мигрантите, работещи като домашни помощници, до азиатските работници, подложени от години на системата на патронаж в монархиите от Персийския залив; от палестинските работници, подложени на окупация, до онези, които поддържат огромните глобални логистични и дистрибуторски мрежи – съвременният капитализъм продължава да създава нови форми на пролетариат, чиято правна уязвимост се превръща именно в допълнителен източник на експлоатация. Далеч от това да възвестяват края на пролетарското състояние, тези реалности демонстрират неговите разширяване и диверсификация в глобален мащаб.

Несигурният правен статут – държавен инструмент за дисциплиниране на труда – потвърждава, че класовата борба е неразделна от борбата срещу границите, институционалния расизъм и полицейския контрол над труда.

Следователно основният проблем вече не е дали пролетариатът съществува. Този въпрос до голяма степен принадлежи към сферата на емпиричните доказателства. Истинският въпрос е друг: защо една класа, която обективно е по-голяма от всякога, изглежда политически фрагментирана и какви исторически условия биха могли да направят възможно ново преструктуриране на нейния капацитет за колективни действия?

За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се отхвърлят две противоположни опростявания. Първото е да си представим, че би било достатъчно да възстановим организационните форми на класическото работническо движение. Историята не върви назад, а капитализмът на 21-ви век не възпроизвежда социалните условия, при които са се развивали революционните организации от миналото. Второто е да се стигне до заключението, че тъй като тези исторически форми са претърпели поражение, възможността за пролетарска политика също е окончателно отхвърлена. Това второ опростяване превръща едно историческо поражение в структурна невъзможност и превръща една конюнктура, колкото и дълбока да е тя, в закон на историята.

Историята на капитализма обаче ни учи точно обратното. Формите на организация на работническата класа никога не са оставали непроменени. Революционният синдикализъм, работническите съвети, революционните колективи, афинитетните групи, анархосиндикалистките организации, отзоваемите работнически комисии, работническите образователни центрове, кооперативите, революционните, отбранителните или снабдителните комитети, рационалистическите училища, дружествата за взаимопомощ и работническите координационни органи винаги са възниквали като конкретни отговори на конкретни исторически условия. Нито едно от тях не е произлязло от предварително съществуваща теория, нито е съответствало на универсален модел. Всички те са се зародили от сблъсъка между обективната структура на експлоатацията и способността на самите работници да изграждат институции, адаптирани към своето време.

Няма причина да се смята, че този исторически процес е приключил окончателно. Това, което поражението на работническото движение ни кара да признаем, не е изчерпването на противоречието между капитала и труда, а необходимостта да преосмислим начините, по които това противоречие може отново да се превърне в организация, солидарност и проект за еманципация. Капитализмът е променил коренно труда; би било странно, ако формите на съпротива също не трябваше да се променят.

В този смисъл философското пораженчество е разбираемо изкушение, но политически безплодно. Всяко голямо поражение кара човек да мисли, че врагът окончателно е разрешил противоречията, които преди това са подхранвали съпротивата. Въпреки това капитализмът продължава да зависи, днес както и вчера, от живия труд; продължава да организира производството чрез трудови отношения; продължава да концентрира богатството в единия полюс и икономическата зависимост – в другия; продължава да премества милиони работници навсякъде, където натрупването го изисква; и продължава да прибягва до несигурност, фрагментация и правно неравенство като инструменти за дисциплиниране на работната сила. Никоя от тези тенденции не сочи към изчезването на социалния въпрос. Напротив, те сочат, че той придобива нови, по-сложни и по-международни форми, отколкото тези, познати на класическото работническо движение.

От либертарианска гледна точка това разпръскване изисква гъвкави форми на организация: мрежи за взаимна подкрепа в кварталите и на работното място, небюрократизирани синдикални секции, групи за работническа автономия, които не заместват класата, и федерална координация между логистични възли, служители в икономиката на временната заетост, аутсорсирани работници и работници в сферата на социалните грижи.

Задачата на критичната теория, следователно, не е да потвърди края на пролетариата като исторически субект, а да разбере метаморфозите, които самият капитализъм налага върху състава на работническата класа и нейните възможности за организация. Решаващият въпрос вече не е дали пролетариатът на 21-ви век прилича на този отпреди сто години. Очевидно е, че не прилича. Въпросът е да се установи какви форми на съзнание, солидарност и организация могат да възникнат от специфичните условия, създадени от глобалния капитализъм.

Далеч от това да затваря перспективата за класова политика, съвременният капитализъм ни принуждава да я преосмислим върху нови основи. Поражението на работническото движение принадлежи на историята. Противоречието между капитала и труда все още принадлежи на настоящето. Да се смесват двете неща означава да се превърне един исторически опит, колкото и драматичен да е той, в теоретично заключение, което фактите не подкрепят. И може би именно това объркване е една от основните пречки при разглеждането на възможностите за еманципация в нашето време.

Неотдавнашни исторически примери подкрепят този подход. Италианското движение за работническа автономия (1969–1977) и опитът, основан на събрания и анархосиндикализъм, в Испания по време на Прехода показаха, че работническата класа може да се възстанови извън опеката на партиите и държавите: самоорганизация в производството и възпроизводството, териториална и федерална координация, както и политизиране на работниците без авангарди.

Задачата не е да се замести пролетариатът с нов „призван“ субект, нито да се подчини на партии или държави, а да се възстанови неговата автономна, хоризонтална и федерална сила, за да се надвие капиталът във всички сфери на живота. Ако капиталът е глобален и тотален, такава трябва да бъде и нашата организация.

Нищо от изложеното по-горе не придава на пролетариата гарантирана „историческа мисия“. Самото съществуване на класата не гарантира нейната победа; то просто посочва терена, на който може да се води борбата. Алтернативата на пораженчеството не е да се обещава въстание, а да се възстановят условията за неговата възможност: обществени мрежи, инфраструктури на конфликта, необвързваща координация, ефективен интернационализъм, борещи се общности. Това означава днес да се поддържа либертарна перспектива за работническата класа: не просто да се обяви нейното съществуване, а тя да се организира. И това изглежда е ролята на Liza, Embat, Batzac (испански анархистки организации – бел.прев.) и толкова много други, които претендират за по-изявена роля на пролетариата и по-малко пораженчески некролози.

„Революция или варварство“ вече не е лозунг: това е реална алтернатива и в средносрочен план – избор между две противоположни бъдеща.