Приватизацията на ВМЗ Сопот…

…изглежда вече е решена. Никак не е изненадващо. Медиите дори твърдят, че самите работници настоявали това да се случи.
Принципно погледнато, частният капитализъм с нищо не е по-добър от държавното чиновничество. И в двата случая медът на печалбата не е за паницата на работниците. Каквито и „добри заплати“ да им обещаят, дори и да им ги дадат, то няма да е задълго и няма да е за всички. Системата на конкурентната пазарна икономика всякога обрича работниците да отнасят жилото, даже ако е малко намазано с мед и восък: съкращения, удряне в осигуровките, отпуските, продължителността на работния ден, условията на труд, забавянето на заплатите. И накрая – фалит, закриване, безработица. Пресният пример – ОЦК Кърджали. Собственикът му не се превърна в клошар, докато измамените металурзи са на ръба да станат бездомници заради ипотечни дългове към банките.
Разумният, но и комай твърде смелият изход се крие не в преговори с работодателите, не в молби към държавниците, а в окупация на предприятието и установяване на работническо самоуправление, макар и това да е само половин стъпка – законите на пазарното стопанство ще опорочат начинанието. Ефективно самоуправление на производството, което да позволява справедливо разпределение на доходите, е възможно единствено в условията на солидарна планова икономика, т.е. действителен социализъм – нищо общо с държавния капитализъм, пробутван ни като „реален социализъм“ по времето на монополната власт на БКП.
Другият момент е, че откриване на нови работни места не се предвижда. Това е световна тенденция, а България не се намира на друга планета. От десетилетия насам човечеството живее в небивала в цялата му предишна история ситуация – малцинството заети в производството хранят мнозинството, заето с други дейности. Част от дейностите на непроизводствено заетите са паразитни – лесно ги разпознаваме по това, че представителите им консумират блага и контролират ресурси, в пъти превишаващи личните им потребности. Получава се парадокс: науката и техниката са създали всички условия за материално изобилие, но системата за неравенство се запазва. Запазва и съхранява чрез държавата.
В същото време автоматизирането на производството ползва все по-малко и по-малко човешки труд. Временният износ на предприятия в развиващите се страни с евтина работна ръка наистина е временно явление. Бунтовете на нископлатените ще зачестят и в един момент ще смажат репресивната машина, която охранява привилегиите на паразитите. Затова и там доходите ще растат, за да няма бунтове. Трудът ще се оскъпява, машинното производство ще става по-изгодно. Резултатът ще е съкращаване на работни места. Логично би било да се намали работното време при запазване на възнаграждението – бунтовете на безработните са още по-отчаяни и крайни. Но тогава ще намалее печалбата на собствениците на предприятията и на търговците на продукцията. Затова се уволняват работници… и се увеличава пенсионната възраст. Как бизнесът и политиците възнамеряват да се справят с тази ситуация – повод за отделна, голяма и доста мрачна за обикновените хора тема.
В случая с ВМЗ Сопот важното е едно: работните места там не зависят от това кой ще е собственик. Те ще намаляват.
Допълнителен проблем, този път етичен, е самото производство във ВМЗ – продукцията е предназначена да убива, да подхранва множество войни, обявени и не, известни и премълчавани. ВМЗ прави оръжия, които не са предназначени за самоотбрана на обикновените хора. Необходимо е самите оръжейници от Сопот да се замислят: с парите от какво хранят и отглеждат децата си?
Но каквито и да са изводите от това замисляне, приватизацията не е решение. Капитализмът не е решение. Държавността не е решение. А част от големия проблем как да живеем, вместо да се мъчим да оцеляваме.