Нашата, истинската революция
Ще си въобразяваме, че сме избрали спокойния живот, а ще бъдем лесно за „развъждане“ стадо
Здравей, приятелю!
И ти ли си от хората, които искат нещо да се промени? Много са такива като нас – търсещите промяна. Малцина обаче търсят промяна към социално равенство. Още по-малко правят нещо по въпроса. На пръсти се броят онези от тях, които го правят по начин, който наистина може да бъде наречен революционен.
От малки сме моделирани така, че борбата ни за промяна да бъде обречена. „Знаем“ какво е обществото и как да го „променим“. Няма измислено нищо по-добро от демокрацията, да работи ѝ пречи корупцията, а с корупцията можем да се борим, като дойдем на власт. Трябва да бъдеш „лидер“, да „поведеш“ хората, да „оправиш нещата“. Лесно е да поемеш по този път и повечето хора с амбиции за промяна го правят. Така се превръщат в част от Машината, тя постепенно ги смачква и, ако са достатъчно принципни, ги изхвърля по отделителните си пътища или – ако са по-склонни към компромиси, – ги превръща в свои полезни слуги и понякога дори в поредното разочарование на избирателите.
Други хора изпитват вродено отвращение от „лидерството“. Гледат отстрани, мърморят, пишат писма до институциите, после се отдръпват и псуват разочаровани. Понякога дори се опитват да направят нещо извън рамките на системата и дори около рамките на закона. Отново остават разочаровани. Всяко действие, което не е „по правилата“, попада пряко под ударите на държавата. Тя подкупва „лидери“, потиска „екстремни елементи“, манипулира „общественото мнение“, докато не превърне наченките на самоорганизация в „активни мероприятия“. Схемата е добре разработена, а ние оставаме без нужните умения, дори без самочувствието, че можем да организираме живота си, ако я няма държавата.
Нямаме и избор. Ако не се съпротивляваме, ще ставаме все по-роботизирани човеци. Ще си въобразяваме, че сме избрали спокойния живот, а ще бъдем лесно за „развъждане“ стадо, водено все повече от първичните си нужди. Ако се научим да се организираме сами, автономно и все пак в сътрудничество помежду си, с времето ще дойдат и уменията, и надеждите.
Хвърлиш ли мислите си върху нещо друго, горните приказки ще останат кухи лозунги. Ако обаче премислиш и отговориш, ще търсим начини заедно. Самоорганизацията не е красива думичка от книгите, тя е начин на живот, който постепенно ни е отнет в течение на много поколения, „развъждани“ под „грижите“ на държавната власт. Ако искаме да си я върнем, трябва да заместим алчността и егоизма, върху които вирее властта, със загриженост и солидарност. Да съществуваме и да действаме с мисълта, че настоящето зависи от нас, и че сме отговорни за него. Да отговориш на приятелско писмо, да помислиш „какво да се прави?“ и да споделиш с другари – това вече е самоорганизация. Да умуваш, спориш, да преглъщаш обиди, да говориш нещата в очите, да решиш къде, как и с кого си тръгнал, това също е самоорганизация.
Ако аз и ти ден след ден работим, мислим, търсим начини да мобилизираме повече хора с нас, опитът ни, силата ни и самоувереността ни ще растат. Ще расте и революцията. Не кървавата жетва, с която плашат обезверените, а нашата, истинската революция, която черпи живот от сърцата ни и дава плодове в душите на хората. •
Златко
