Китай: икономика, политика, коронавирус

печат
Китай е капиталистическа страна със силно държавно регулиране на икономиката. Британският икономист Бранко Миланович нарича това „политически капитализъм“ (за разлика от американско-европейския „икономически капитализъм“). КНР няма механизмите на представителната демокрация. Това е самоназначила се диктатура. Властта на Компартията (ККП) не се поддържа чрез избори, а от постоянен икономически растеж. Легитимността на режима се осигурява с постоянен ръст на брутния вътрешен продукт (БВП) над 6 процента. Според китайските социолози, при по-малък растеж и особено при спад системата е застрашена от бунтове и революции. Върховната политическа власт осъзнава добре ситуацията, активно се намесва в икономиката и се опитва да поддържа постоянния ѝ ръст, тъй като от това зависи оцеляването на диктатурата на ККП. Ръстът на икономиката на КНР е политически въпрос. Именно тук обаче възникват проблеми.
Системата, създадена в този вид през 90-те години, има два проблема, които са тясно преплетени:

  1. Инфраструктурните мегапроекти. Те поддържат растежа на БВП и в същото време създават солидна основа на пазара – комуникации, електроцентрали, жилища. Допринасят за създаването на нови работни места – наред с растежа на частните инвестиции, това се превръща във важен двигател за развитието на икономиката на КНР. Част от железниците обаче са построени „за никъде“ (образно казано), има гигантски летища и пустеещи градове за милиони жители, натрупани са колосални несъбираеми дългове – 3 до 3,5 пъти БВП, от порядъка на 40 трилиона долара. Финансовите балони могат да се спукат (особено сега) и да предизвикат чудовищна криза.
  2. Корупцията. Системата на властта е прогнила. Някои я наричат AДР – авторитарно децентрализирано регулиране. Тя действа по следния начин: центърът обикновено не се намесва в политиката на местната власт, задава само параметрите. Местният партиен ръководител получава „червени точки“ и възможност да бъде повишен на по-централен пост, ако икономиката на провинцията му расте. Съответно партийният шеф набира заеми от държавната банка (в Китай има само такава), финансира гигантски инфраструктурни проекти, икономиката расте, расте БВП, създават се нови работни места, той заминава на „по-отговорна длъжност“, а неговите близки, роднини и частни ортаци пълнят гуша. Дотук добре, но много магистрали, летища и други мащабни строителни обекти не се изплащат (например летище от калибъра на московското Шереметьево е построено в сравнително рядко населен район). Възвръщаемост на инвестициите няма и системата трупа нови дългове.

Политическата система. Реформите на император Си Дзинпин.

Що се отнася до политическата система, според видния руски синолог Александър Габуев ситуацията е доста уникална. Китай е управляван дълго време от неофициален „ареопаг“ – група от 7-8 високопоставени членове на партията – обикновено след пенсионирането им. Зад всеки от тях стои могъщ бюрократичен клан. Старците решават нещо неофициално и след това разни хора заемат разни постове в Политбюро (ПБ), ПК (Политическия комитет на Политбюро) и ЦК на ККП – един става вожд на партията и държавата, друг не става, управлението е ротационно, като дори властта на вожда е ограничена. Реалната власт остава в ръцете на нерегламентирания никъде „съвет на старейшините“. Периодичните ротации на различни лица във властта са продиктувани от интересите на тази мощна неформална група. Този механизъм се утвърждава по времето на Дън Сяопин.
Председателят Си успява да го разруши и да извърши преход към еднолична власт, вероятно пожизнена. Повод за удара върху системата, освен амбициите на самия Си (а той е изключително амбициозен), става корупцията и системата от неформални кланове, които издигат свои представители на ръководни постове, поддържат баланс между групировките за сметка на неконтролиран ръст както на държавния дълг, така и на дълговете на частния бизнес, свързан с държавата, в резултат на съмнителни методи и регулаторни принципи, за които стана дума по-горе. Много от най-големите, многомилиардни фирми в КНР по един или друг начин са свързани с чиновниците на партийно-държавния апарат. Проблемът на Си е в това, че той въвежда еднолична власт, без реално да разбира как може да реформира икономиката, тъй като е слабо запознат с икономическите въпроси. Неговата задача е ясна – трябва да реформира цялата система на управление на КНР и да реши въпроса с дълговете. Не е ясно обаче как. И тук възникват два нови два проблема.

Търговската война със САЩ и коронавирусът

Доналд Тръмп обявява търговска война. Китай продава на Съединените щати стоки за 300 милиарда повече, отколкото купува от тях. Част от американския бизнес съответно е изтласкана от вътрешния пазар от китайския внос и същевременно е възпряна от „китайската стена“, която не допуска на китайския пазар „случайни хора“. Основният проблем обаче изобщо не е в търговския дефицит, а в програмата „Китай 2025“, насочена към създаване на китайски високотехнологични компании. Очаква се в следващите 5-10 години Китай да приключи с протекционизма и меркантилизма, известни още от колониалните времена, включително със своя незавиден резултат. Тогава КНР няма да има нужда от изкуствени бариери и благодарение на държавните субсидии и научнотехническия шпионаж ще позволи на собствените си зъбати компании да овладеят съвременните технологии и да се сръфат много по-сериозно с американските и европейските високотехнологични гиганти на световните пазари. Всичко това силно не се нрави на американските политици от двете партии и на големия бизнес и дава нови аргументи за търговската война на Тръмп. САЩ настояват за отказ от протекционизма, промишления шпионаж и отваряне на пазарите на КНР за американски износ. В момента американските компании работят там, но са задължени да изграждат съвместни предприятия с китайците и да споделят своите технологии с КНР – тоест те са в неравностойни условия. Първият резултат от войната на митата е, че в момента най-способният китайски ръководен персонал е зает с решаването на търговските проблеми с Америка и не е ясно кой и как ще обърне внимание на натрупаните – и постоянно натрупващи се – вътрешни проблеми. Си може да е успял да наложи еднолична власт (чудо голямо, особено в Китай), но той не разбира от икономика, а икономистите, на които има доверие, са заети с други проблеми.
Коронавирусът. Постоянно излизат нови данни за пораженията на китайската икономика от шоковата (липса на) терапия. Според известния икономист Сергей Гуриев те са потресаващи. Кризата е придружена от рязък спад в предлагането (много предприятия не работят) и търсенето (хората са спрели да купуват различни стоки и услуги). Спадът в производството е 13%, в търговията  – 20% спрямо февруари 2019 г. КНР демонстрира успешни мерки в борбата с болестта и ефективна международна политика за подпомагане на други страни в борбата с епидемията, но заплахата изобщо не е отминала. Във „вирусната икономика“ има едно основно правило – първо вирусът, после икономиката. Дори първото да е овладяно що-годе (ваксина няма да има в близко време, нито ефективен начин за ограничаване на заразата без драконови затваряния на граници и пр.), второто далеч не е по-лесно. Китайското ръководство позиционира държавата си като световен лидер в очите на световната общност на фона на доста непонятната политика на администрацията на Тръмп в тази посока. Противопоставянето на Китай срещу световната икономика е безсмислено – от доста време Китай е световната икономика.

Как са свързани икономиката, политиката и коронавирусът?

В Китай отдавна е изградена модерна капиталистическа икономика, интегрирана със САЩ и Европейския съюз – най-големите световни пазари. Всичко, което остана от болшевизма, е диктатурата на ККП. 70% от населението е заето в частния сектор, а само 30 – в държавния. Последният произвежда около 40% от БВП (според други източници – само 20%). Китай се радва на икономически растеж в продължение на 40 години със среден темп от 8% годишно. Затова китайците търпят режим, който не са избирали. Едва ли конфуцианството или официалната идеология на ККП са толкова важни – в тях нито шефовете, нито хората отдавна не вярват. Самите лидери на КНР оценяват обективно своя режим и признават, че при икономически растеж под 6% годишно Китай може да очаква бунтове и революции. Този момент може би назрява, включително заради епидемията.
Икономическите реформи в Китай – премахването на „комуните“ – местен аналог на ТКЗС – и прехвърлянето на държавната земя за частно ползване на селяните (с правото да продават продуктите си) започват със селски бунтове. Според един от водещите експерти по съвременен Китай – руско-американският изследовател Александър Панцов – селяните започват да нападат местните секретари на Компартията, да напускат „комуните“ и да заграбват земя за лично ползване още в края на 70-те години.
Като ръководител на Китай, Дън Сяопин осъзнава, че това движение може да помете държавата (в китайската история селските въстания са народна традиция). Икономическите реформи реално започват „отдолу“, а Дън им придава специфичен формат и насока.
Подобна е ситуацията и с работническите вълнения. През последните години стачки в Китай избухват все по-често. Тъй като всички профсъюзи, с изключение на официалните, са забранени в тази страна (официалните синдикати са изцяло под контрола на правителството и обикновено не провеждат стачки), китайските работници стачкуват, като се организират с помощта на неформални групи. Някои стачки имат радикален характер и стигат до жестоки сблъсъци с властта. През 1989 г., по време на безредиците, китайските работници започват масово да се присъединяват към протестиращите студенти и настояват фабриките да се предадат за самоуправление от трудовите колективи. Работническото движение придобива такива размери, че китайското ръководство използва армията, за да го ликвидира. Независимо от това, и тогава, и днес, в ситуация, в която стачното движение отново расте, китайското правителство е принудено постоянно да мисли за създаване на работни места и понякога прави отстъпки, повишавайки заплатите. Защо?
Китай е страна с огромна гъстота на населението и нейният режим има голям страх от въстания и бунтове. При избухване в един голям град или регион човешката вълна може бързо да разпространи протеста в цялата страна. Александър Габуев привежда следната аналогия: Китай е като много плътен голям мравуняк. В Китай има много по-малко празно пространство, отколкото например в Русия. На едно място ще се случи дадено събитие и то бързо ще обхване цялата страна, разпространявайки се повсеместно. Страхът от бунтове и стачки, от гигантските човешки вълни, които могат да се разпространят бързо в толкова гъста среда, заставя правителството постоянно да мисли за осигуряване на високи темпове на икономически растеж. Последното се счита за най-важната политическа задача – „политическият капитализъм“ по думите на Миланович. Именно страховете на ръководството на страната и политическата върхушка (повечето семейства на китайските властници са свързани със собствениците на огромни богатства, на крупни компании) ги карат максимално да стимулират икономическото развитие.
Със същия кръг от проблеми е свързан и коронавирусът. Високата гъстота на населението и заплахата от бързо разпространение на болестта в цялата страна заставят властите да вземат решителни мерки. Епидемията обаче се засилва и от други фактори. Работата е в това, че в редица региони на Китай местната медицина е слаба, клиниките и болниците са недостатъчни. Затова режимът е изплашен до смърт от разпространението на болестта по такива места, където живеят стотици милиони хора. Това би могло да доведе както до повишена смъртност, така и до масови безредици. Именно затова ръководството на КНР предприема безпрецедентни мерки като блокадата на 15-милионния Ухан.
Епидемията може сериозно да навреди на икономиката. Икономическият ръст е въпрос от критично значение за правителството на КНР по политически причини. С това обстоятелство се обяснява и строгият режим на контрол над болестта – тя трябва да бъде прекратена възможно най-бързо, а ръководството на КНР ще бъде принудено да стимулира икономическия ръст след края на борбата с епидемията.
Коронавирусът не е „биологично оръжие, излязло извън контрол“. Това е научнофантастичен филмов сюжет, който няма връзка с днешната реалност. Научната общност постоянно изтъква нови доказателства, че появата на вируса е естествено явление. По-важно е друго. Икономиката, политическата система на КНР и социалните проблеми на тази страна (понастоящем свързани предимно с коронавирусната епидемия) принуждават ръководството да решава непрекъснато сложни задачи, с които невинаги се справя. Това може да доведе до дестабилизация на политическата система и на икономиката на КНР, а с тях и на цяла Азия. •

Колектив на СМ


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *