Днешните руснаци в днешна Русия

Руските депутати обявиха доходите си за поверителна информация, трогателно загрижени да не се ядосва народът, сравнявайки своите и техните джобове. Веднага се появи виц: долепи ухо към празното си портмоне, ще чуеш шумолене – правителството на Руската федерация и депутатите от Държавната дума го опоскват.
Преди 100 години революционните събития в Русия разтърсваха света. Днес същата страна причинява единствено световни скандали. Икономиката тихичко си гние въпреки известното съживяване от миналата година, особено в аграрния сектор заради контрасанкциите, въведени от правителството в Москва срещу европейски селскостопански стоки.
Преди 100 години Русия вдъхва надежда за справедливост. Днес тя официално реабилитира царя, нареждал разстрел на мирни демонстрации, белогвардейците, прочули се с избесване на цели села, аристокрацията, хранела се от потта и кръвта на народа, предприемачите, държали се с работниците като с крепостни селяни, поповете, оправдавали всички безобразия на властващите, а и сами участвали в мачкането и ограбването. Руската православна църква се доближава по привилегии до нивото си от времето на монархията, държавата наказва с дебели глоби и лишаване от свобода всякакви прояви на „обида на чувствата на вярващите“ или „посегателство срещу свещенослужители“. За обида се смята, ако настояваш, че си атеист, а критика на попа за скъпата му вила е посегателство.
Издигайки в ранг държавна идеология на монархическите имперски принципи, властта не се отказва, не изхвърля на боклука „светините“ на болшевишкия период – великата победа във войната, мъдрият успешен държавник Сталин, доблестните репресивни органи. На лагерите и активната роля в раздухването на същата „велика война“ има оправдание, ако не и преиначаване или премълчаване на фактите, гарантирано със специални закони срещу „фалшифициране на историята“.
Цензурата отдавна е докопала интернет – пак в духа на самодържавието. За „екстремизъм“ се признават например листовки срещу полицейския произвол, записи в личен блог, не ти трябва да хвърляш бомби, за да те осъдят като терорист – в следствени арести и трудово-изправителни лагери лежат хиляди такива. Блогър, взел публична снимка на депутат с фланелка с надпис „Православие или смърт“, веднага бил глобен за „провокиране на вражда“. Оспорил глобата и имал наглостта да попита ще бъде ли наказан и депутатът. Получил присъда от една година условно с пробация три години.
Преди няколко броя в „Свободна мисъл“ публикувахме мнение, че руската власт се крепи на магия, защото 70% руски граждани бойкотират парламентарните избори (тук). Сгрешихме.
Руски другари ни обясниха:

– Да, низшият и средният ешелон бюрокрация и политици е мразен, но върховете се радват на искрена подкрепа според старата формула „царят добър, болярите лоши“. И понеже днешният самодържец току наказва някой болярин, народът ръкопляска и си вика „имало кой да ни защити“. Популярността на Путин не е чист балон.

Как да обясним тогава слабата активност, ако не с мълчалив протест?
– С типичния руски мързел. Нашенци не смятат пълненето на Държавната дума с фигуранти за нещо важно. На президентските ще се явят пред урните без подканяне. Тази година, уж юбилейна спрямо 1917, показва нещо страшно: ние, днешните руснаци, нямаме основание да гледаме миналото отвисоко. Гледаме го от дъното на нравствено и всякакво друго падение. Паднали сме доста назад, може би преди указа на Александър II за отмяна на крепостното право. Между другото, висш сановник от РПЦ наскоро се изказа, че крепостничеството не било нещо лошо, напротив, бил режим на грижа на властта за простолюдието. Нямаше протести.

Да, но сега през юни видяхме протести по призива на Навални, сочен за алтернатива на Путин.
Първо, Навални няма шанс. Второ, разликата му с Путин е само прозападната му ориентация, нищо повече. Трето, протестите бяха малобройни спрямо населението на даден град, като малките градове изпревариха големите. И накрая, протест „срещу корупцията“ е нелеп. В Русия на власт са същински убийци, а „опозицията“ ни зове да протестираме, че серийните касапи разпускат с джебчийство. По-добре питайте защо няма протести срещу войната в Украйна!

Добре, питаме.
Защото всред населението без преувеличение масово одобряват тази война. Украинците, каквито и дивотии да са спретнали, у нас ги смятат за „предатели“, съучастници в разбутването на „великата родина“ СССР. Пак, ако не беше народният ни мързел, биха излизали на провоенни, а не антивоенни митинги. Властта, както от стари времена, плаши народа, всява страх – от „отцепници“, от Запада, дето открай време желаел само злини на „родината“. Съветската психоза „срещу нас са всички“ кара хората да търпят изедниците си, защото са хем „наши“, хем все пак някакви „закрилници“, други нямало.

И в България сме така.
След украинския Майдан официалните и „самоинициативно“ лоялни към кремълската банда медии подеха невиждана от десетилетия пропаганда – масирана, добре изпипана, убедителна, по всички направления. И успешна.

Ами опозицията? Комунистите на Зюганов? Националболшевиките на Лимонов? Либералите? Вие, събратя анархисти? Какво правите?
Зюгановските „комунисти“ плътно стоят с управляващите. Лимоновци са забранени, подвизават се под друго име, но специално за „защита от бандеровските фашисти“ организираха набиране на доброволци да се бият в Източна Украйна. За либералите казахме – за тях корупцията е единственият недостатък на режима, външната политика я одобряват изцяло, вътрешната – наполовина. А ние… сме безсилни. Движение практически няма, разпадна се, в най-ниската си точка от последните 30 години. Разпокъсани отделни групи в няколко големи града. Единственото неправителствено движение, което е в подем, са феминистките. Намират пари, доброволки да тичат по мероприятия за чистата идея, издават множество преводни книги по темата.

Все пак, връщайки се към юнските протести на Навални, видяхме в Петербург транспарант „Корупция се бори само с революция“ – и отстрани знака на анархията.
Да, а от другата страна – сърп и чук. Западането на анарходвижението у нас тласка все повече хора към „единофронтовство“, което вашият вестник май често критикува. Бихме казали дори, че единофронтовщината е една от причините да се окажем в задънена улица.

Каква е основната причина за този упадък?
Социалните промени. Работническата класа у нас още при болшевизма стана дребнобуржоазна по манталитет, а след това се разцепи на безработни, на непостоянно заети и остатък несъкратени бачкатори. Усилията ни да проникнем в профсъюзите удариха на камък. Първо, профсъюзните бюрократи здраво си държат територията. Второ, малцина се уповават на профсъюзите. На работника му е по-лесно да подаде жалба в държавния инспекторат по трудовите отношения. И се случва държавният чиновник да довтаса, понякога с прокурор под ръка. Е, прокуратурата и съдът довеждат до присъди в 99% от случаите единствено обвинения в „екстремизъм“, докато в дела по трудови конфликти има немалко оправдани работодатели, но пропагандният ефект е постигнат: ето, държавата се грижи за нас, а вие, анархистите, ни подстрекавате срещу нея, я къш! Другият проблем е идейната аморфност в нашите среди.

Кого обвиняват руснаците, освен Украйна и Прибалтика, за развала на СССР? Горбачов?
Обвиняват Елцин. Не себе си, че не са стачкували като тогавашни работници, не са се бунтували като войници и офицери, милиция и държавна сигурност. Всъщност през август 1991 опитът за преврат, основните противници не бяха превратаджиите и „народа“, а МВР и КГБ срещу МВР и КГБ, сблъсък на различни кланове от тези змиярници. Но точно защото самите носят вина, че не се противопоставяли, хората от поколенията, които сега са на и над 50, гледат да не се замислят за причините за разпада, задоволяват се с това да скърбят.

Така, към Запада има недоверие. А към Изтока?
Изтокът официално го обичаме. Новинарите с равен тон съобщават за дислокации на части от Китайската народна армия, чиято численост на руската граница е над ТРИ МИЛИОНА. Това никого не тревожи. Но ето че трийсетина натовски солджъри се снимали на фона на крепост току до граничния пункт между Прибалтика и РОДИНАТА – и това ни го казват с потрепващ глас по телевизията, след което социалните мрежи, кварталните кръчми и всеки где го срещнеш, се взривяват: провокация! нападат ни! отечеството е в опасност! да се обединим около традиционните руски ценности! Да градим армията! Аха, същата, дето продължава да яде бой в Сирия, чиито специалисти блъскат разузнавателни кораби в товарни „заради мъгла“, все едно сме в годините на „Титаник“, когато не е имало радари…

Нима средният руснак не си дава сметка, че един съюз с Китай означава постепенното поглъщане на Русия?
Ами не, не смятат така. Не го мислят просто. Властта им е казала да не го мислят, да мислят за упадъчния Запад и да се гнусят от него, при все че руските богаташи държат парите си в западни банки, а децата им учат или почиват пак там. И друго не остава, възможностите за емиграция в „омразното и противното“ са доста ограничени за обикновения руски гражданин.

Поне на руския елит не му ли е ясно, че това бавно поглъщане обрича и него? Надали китайските върхове ще направят място на привилегированите етажи от социалната пирамида за руските големци!
И „елитът“ ни не мисли в тази насока. От една страна – ами че китайците не бързат, докато съм жив, няма да се случи. От друга – кой ще посмее да ни напада? Та ние имаме ядрено оръжие! Всички трябва да ни уважават! Ето такива двойни стандарти.

Дали това е игра, пазарлък със Запада?
Възможно, но твърде много прилича на искрена позиция. Нашите бюрократи и политици повече припознават себе си в азиатските системи, отколкото в западните – като азиатците например смятат, че политиката е водеща, а икономиката ѝ е подчинена. Правилна политика, правилна администрация (и най-важното: ядрено оръжие) – и не им пука за икономиката, развита ли е, или изостанала, модерна или „бананова“. Във всеки случай това е курсът на Путин. Засега.

Политиката на тези, чийто фигурант е Путин.
Все повече подозираме, че, навярно започнал като фигурант, Путин е успял през тези почти 17 години на власт да се еманципира от групировката, която му е уредила издигането. Все повече мяза на реален самодържец. С всичките опасности, които произтичат от това.

Значи вашата оценка за състоянието на Русия е меко казано песимистична.
Да. Днешна Русия е като брежневия СССР, но по-агресивна и по-бедна. Песимизмът иде от това, че за причините на бедността е болезнено да се разсъждава, по-лесно е да приемат официалното „Западът ни прецака, Елцин профука величието на държавата“. Не чакайте в близките десетилетия революционна ферментация в Русия.

„СМ“ предлага да не завършваме интервюто толкова черногледо, но и без надут оптимизъм. Имате ли идея как да съживите анархическото движение?
Лекът за съживяване на анархизма у нас има проста формула – ясна идейна организация с работещи структури, изграждани като секции на по-широка, международна организация, какъвто по принцип трябваше да е Интернационалът. Нужно е твърдо разграничаване от „теченията“ (анархо-това, анархо-онова), защото те са имитация на анархическото, за разлика от анархокомунизма, който засега още има последната дума в теорията, понеже най-пълно съответства на идеята за свобода за всеки и свобода за всички. Проста формула, къртовски труд… А как е при вас в България?

Хубав въпрос…

Интервюто взе Шаркан


print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *