Защо (о)станах учител?
Пред мен не е имало дилема за това кой път да хвана. То ми е предопределено, кодирано, вменено. Но най-вече беше завет от моята баба, с която връзката ни беше много силна. Тя много искаше да се изуча и да стана даскалица – прехвърли мечтата си от мама на мен, тъй като носеха клеймо на врагове на народа и на мама не ѝ е позволявано да кандидатства.
Така че аз помня и знам само това като моя професия. Завършила съм един от двата някога университета, а не педагогическа специалност, но не съм размишлявала след дипломирането. Стана като в брака – с мерак се взехме, зорлем се водим!
Умирах от желание да влизам в час, да преподавам уроците по литература и по живот, да общувам с учениците, да проверявам съчинения, контролни. Мислех, че мога да се преборя с клишетата, с недомислиците, с бумащината, с бюрокрацията, със сухото занаятчийство, с инерцията. Най-вече мислех, че ми е призвание да общувам с млади хора, да израстват пред очите ми и да отлитат, да формирам мироглед, ценности, взаимоотношения, да съдействам за бягството от посредствеността, пошлостта, грубостта и примитивизма на нравите и още ред възвишени неща. Между другото до днес този донкихотовски ентусиазъм не ме е напуснал съвсем, въпреки стотиците приземявания, челни сблъсъци, разочарования. Все си намирам поне петима младежи, заради които си струва, които ме зареждат, които дават смисъл и живот на усилията ми.
За съжаление, конюнктурата, политиката, трудолюбивите и самозабравили се некадърници с власт унищожиха всичко. Мисля, че това е съзнателна и целенасочена политика за духовно убийство на нацията. Иначе биха се вслушали в гласа на редовите учители, а не на клакьорите си. Години наред вярвах, че мога да съдействам да се промени системата, пишех писма, организирах подписки при всяко поредно намерение за „реформа“ – една от друга по-безумни. Деградацията е тотална и за времето, определено ми да бъда на този свят, колкото и да е то, е необратима.
Тази тема е много дълга и тежка – как от безспорен авторитет, от максимата за попа, даскала и кмета, се стигна до днешното положение – учителят да бъде смазан, унижаван от безпросветници с пари, превърнат в никого, в нарицателно за бедност, в послушко без собствена воля и право на глас. Всъщност съвсем без права – в Закона за народната просвета такъв член няма.
След нашата стачка, наречена „седенка“, ни спретнаха делегирани бюджети, но никой от нас не беше чувал какво е това. То е крепостничество, обреченост. Длъжни сме да пишем шестици, да ласкаем всяко дете и родителите, защото сме зависими, беззащитни и винаги виновни. Да преподаваме, както родителят иска, да не накърняваме по никакъв начин крехката ученическа психика, да се правим на клоуни, за да не им е скучно, да приемаме героично всяко безобразие, за да не отиде детето в друго училище. И още стотици неща, но ще дотегна…
В крайна сметка, нито за миг не съм съжалила, че съм учител, защото, както казва и моят племенник, за нищо друго не ставам. Обичам си работата, обичам децата, с които работя, смятам, че у всекиго съм оставила от себе си, от душата си. Горда съм с постиженията на учениците си. Наистина нищо повече не ми е нужно, защото аз знам какво е след години да ме срещнат ученици и родители, през сълзи да ми благодарят, да ме прегръщат, чувала съм дори „Благодаря, че Ви има!“. Хайде да видим колко човеци са чували това?! •
К.
ди-хи
Сянката на времето преди 89-та още с пълна сила виси над това което си нарича образование , то разбира се не е никакво образование , а чисто и просто възпитателен период ,които трябва да пречупи духа на децата още докато характера и морала им не са напълно сформирани.От там трябва да ги направят раболепни пред бюрократичния апарат абсурдната му същност и да свикнат с императивните му изисквания и нехуманните му команди.Може да се изпише много и за чисто възпитателния и навико сформиращата психология на това още от 3-4г възраст да бъдеш индоктриниран в конформизъм и идентификация с масата.Всяко дете още от детската градина му се казва че е първа група,да слуша учителката и да изпълнява , ако пък е втора група и не слуша учителницата му казва че се държи като дете от първа група , заплахите от учителницата са също че ще го върне в първа група и ще повтаря тая група.Това ли иска ? Тъй че слушай и се подчинявай на властта или бой и унижения.Самия ефект на засрамване пред властта е много силно оръжие във възпитание на благоговение пред несправедливостите и, а щом преминеш първите 15 или повече години от живота си там , процеса на хуманизация на индивида е почти невъзможна, в днешната култура подрастващите стават убоги свине още около 15-тата си година.Трудно е да се обясни(ако да бяха разумни) защо днешните хора си правят деца само за да ги подарят на отглеждане на държавата и напълно непознати за тях както и за детето им хора , ясно е че трябва да ги махнат от главата си за да могат да ходят на безсмислените си в по-големия процент омразни, напълно ненужни и вредни за самото общество и доброто му работни дейности , но това не премахва самата идиотичност на днешната организация на живота.
Преди 89-та подборката на учителите беше много важна за самия строй , повсеместно бяха избирани жени за тази „важна“ възпитателно-индоктринационна дейност тъй като жените имат характеристиките на преклонение пред властта , пълна адаптация , липса на критично мислене , силен социален инстинкт и т.н.Всяка власт обгрижва жените тъй като те са важна част от нейното опазване , а порива и стремежа за свобода са мъжки.Вижте например подобната на днешната феминстка пропаганда комунистическа такава.
– Жената е една от емблемите на социализма. Новият й облик е сред осезаемите достижения на строя – не очаквани в бъдещето, а реализирани в настоящето: „Никога в историята и никъде жената не е била обкръжена с такова внимание и грижа от страна на държавата и народа, както в социалистическото общество”[1] – изтъква партията. Столове, закусвални, детски ясли и детски градини, консервна промишленост и пълни магазини – всичко е в името на жената и нейното освобождаване от „оковите” на дома. „Със средновековното разбиране, което все още има много разпространение у нас, – отбелязва Георги Димитров – че мястото на жената е само до домашното огнище и че нейните задължения се изчерпват само с грижите за мъжа, децата и къщата, че жената има „дълги коси, но къс ум”, е необходимо един път за винаги да се свърши”[2]. Университети, фабрики, ТКЗС-та, отговорни постове… безброй възможности се откриват пред свободната воля на социалистическата жена. Новите обстоятелства променят не само вътрешния, но и външния облик на жената, която изоставя своите досегашни физически дадености и смело се потапя във водите на първичната безполовост[3]. Сериозността на женските лица и здравата, солидна конструкцията на телата, става изражение на новите черти в характера и съзнанието[4].
– В изображенията, представящи работата по засяването и събирането на реколтата, мъжкото присъствие е рядко и почти винаги второстепенно. То е заменено от селскостопанските машини, с които жените имат близки, дори любовни отношения. Машините притежават чувства – те оживяват из под женските ръце и тела, които обгръщат студените им конструкции с топлина.
-Социалистическата жена е овладяла не само мъжките професии, но до голяма степен и мъжките маниери. Разбира се, властта ясно съзнава, че този образ все повече се отдалечава от общоприетата представа за женственост и затова умело я „актуализира” спрямо своите нужди: „Социалистическата жена е по особен начин женствена – пише И. А. Ильин – тя умее да трансформира и реализира мъжествения характер във формата на вечно женствен. Тя излъчва от себе си вътрешна хармония, в която намират своята хармония и вечно-женственото и вечно-мъжественото, достигайки желаното равновесие”[9].
ди-хи